— Лъжа, искаш да кажеш? — изчурулика Анатема.
— O, чак толкова далеч не бих отишъл — отвърна Нют.
— Макар че — додаде той, — аз всъщност не съм точно компютърен инженер. Изобщо. Тъкмо обратното.
— Кое е обратното?
— Ами, щом се налага, ще ти го кажа — всеки път, когато се опитам да накарам нещо електронно да проработи, то спира.
Анатема му отправи лъчезарна усмивчица и зае театрална поза като в представление на фокусник, когато дамата в пайети отстъпва назад, за да разкрие какъв е номерът.
— Тра-ла-ла — рече тя. — Поправи го — додаде след малко.
— Какво?!
— Накарай го да заработи по-добре.
— Не знам — отвърна Нют. — Не съм убеден, че мога — и отпусна длан върху най-близкия шкаф.
Шумът, който той досега не осъзнаваше, че чува, изведнъж спря; воят на далечен генератор утихна. Лампичките по таблата примигнаха и повечето угаснаха.
Навсякъде по света хората, които се бореха с лостовете, откриха, че те са превключили сами. Прекъсвачите се отвориха. Компютрите престанаха да планират Третата световна война и отново започнаха лениво да сканират стратосферата. В бункерите под Новая земля бушоните, които хората трескаво се мъчеха да изтръгнат, най-сетне изскочиха в ръцете им; в бункерите под Уайоминг и Небраска мъже в работни дрехи престанаха да вряскат и да размахват пистолети един срещу друг. Биха пийнали по бира, ако алкохолът беше разрешен в ракетните бази. Не беше, но те пак пийнаха.
Лампите светнаха. Цивилизацията спря да се хлъзга към хаоса и се захвана да пише писма до вестниците как в днешно време хората се шашкали и от най-малката дреболия.
В Тадфийлд машините спряха да излъчват заплаха. Нещо вътре в тях вече го нямаше; не става дума за тока.
— Мале… — възкликна Нют.
— Ето ти на — рече му Анатема. — Чудесно го поправи. На старата Агнес можеш да й имаш вяра, от мен да го знаеш. А сега да ни няма.
— Той не го искаше! — възкликна Азирафел. — Не съм ли ти го казвал винаги, Кроули? Ако си направиш труда да погледнеш по-навътре, ще откриеш че дълбоко в душата си всеки е…
— Не е свършило още — сряза го Кроули. Адам се обърна и като че ли чак сега ги забеляза. Кроули не беше свикнал хората на мига да се досещат кой е, но Адам се взираше в него, сякаш целият живот на Кроули беше изографисан вътре в черепа му и той, Адам, го разчиташе. За миг позна що е истински ужас. Винаги бе смятал, че изпитваният досега от него ужас е онзи, истинският, но в сравнение с това ново усещане онова си беше жалко шубе. Ония Долу можеха да прекратят съществуването ти, като… ами, като ти причинят болка в непоносими количества, но това момченце тук можеше не просто да ти прекрати съществуването само като си го помисли, но и вероятно да подреди нещата така, все едно никога не си съществувал. Погледът на Адам прелетя към Азирафел.
— Извинете, ама вие защо сте двама души в един? — попита той.
— Ами — отвърна Азирафел — много дълго е за…
— Не е редно да се тъпчете така — заяви Адам. — Според мен по-добре е да станете пак двама отделни човеци. Зрелищни специални ефекти не последваха. Азирафел просто се появи до мадам Трейси.
— Ох, как ме засърбя — възкликна тя. После огледа Азирафел отгоре додолу. — Еее — продължи тя с леко разочарован тон, — кой знае защо, но ви мислех за по-млад.
Шадуел изгледа ревниво ангела и премести ударника на пушката гръмотевица с подчертан жест.
Азирафел погледна новото си тяло, което за беда много приличаше на старото, макар че пардесюто беше по-чистичко.
— Виждате ли — рече Кроули. Гласът му тегнеше от фаталистична мрачност. — Всъщност не е толкова просто. Мислите си, че войните започват, защото са застреляли някой стар херцог или пък някой е отрязал нечие ухо, или пък някой си е разположил ядрените ракети не където трябва. Не е така. Това са просто… ами просто поводи, които нямат кой знае колко общо със самите войни. Истинската причина за тях е, че когато две страни не могат да се гледат помежду си, напрежението се трупа и после всичко може да стане повод — ама всичко, което ти скимне. Ти как се казваш… ъ-ъ…, момченце?
— Това е Адам Йънг — представи го Анатема и се приближи. Нют се влачеше подире й.
— Точно така, Адам Йънг — потвърди Адам.
— Добре се представи. Спаси света. Вземи си свободен полуден — рече Кроули. — Но всъщност нещата няма да се променят кой знае колко.
— Мисля, че си прав — додаде Азирафел. — Убеден съм, че мойте хора искат Армагедон. Много тъжна работа.
— Някой има ли нещо против да ни обясни какво става? — запита строго Анатема и скръсти ръце. Азирафел сви рамене.
— Много дълга история — започна той. Анатема вирна брадичка.
— Ами започвайте тогава.
— Добре. В началото…
Мълнията блесна, заби се в земята на някакви си метри от Адам и си остана там — цвърчаща колона, която в основата си се разширяваше, сякаш дивото електричество изпълваше невидима форма. Човеците притиснаха гърбове о джипа.
Светкавицата изчезна, а на мястото й стоеше момък от златен огън.
— Олеле — възкликна Азирафел, — това е той.
— Кой той? — попита Кроули.
— Божият глас — поясни ангелът. — Метатронът. Ония го гледаха вторачено. После Пепър се обади:
— Не е вярно. Метатронът е пластмасов, има си лазерно оръдие и може да става на хеликоптер.
— Това е Космическият метатрон — поясни с отпаднал глас Уенслидейл. — Аз имах такъв, но главата му падна. Според мен този е по-друг.
Прекрасният безизразен поглед падна върху Адам Йънг; после се извърна рязко към бетона встрани, който клокочеше.
От врящата земя се надигна фигура — нещо като царя на демоните от пантомимата, но ако този тук беше играл някога в пантомима, ще да е била от онези представления, от които никой не си е тръгнал жив и после се е наложило да докарат поп да изпепели мястото. Не се различаваше особено от другата фигура, само дето пламъците й бяха кървавочервени.
— Ъ — рече Кроули, като се мъчеше да потъне в седалката. — Здрасти… ъ.
Онова червеното му метна възможно най-краткия поглед, като че си го отбелязваше за по-нататъшна консумация, а после се вторачи в Адам. Когато заговори, гласът му приличаше на милион излитащи мухи.
То избръмча някаква дума, която прозвуча на чулите я човеци все едно им прокарваха пила по гръбнака.
Говореше на Адам, който му отвърна:
— Хм? Не. Вече казах. Казвам се Адам Йънг — и той изгледа фигурата от главата до петите. — А ти как се казваш?
— Велзевул — подсказа му Кроули. — Господар на…
— Благодаря, Кроули — обади се Велзевул. — Покъсзззно с тебе трябва сериозззно да си поприказззваме. Убеден сзззъм, че имашззз много да ми разззправяшззз.
— Ъ — рече Кроули. — Ами нали разбирате, случилото се е…
— Млъзззк!
— Добре. Добре — отвърна припряно Кроули.
