— А сега, Адам Йънг — обади се Метатронът, — макар и на този етап да оценяваме помощта ти, разбира се, длъжни сме да добавим, че е наложително Армагедон да се проведе сега. Може да изникнат някакви временни неудобства, но те надали биха попречили на хода на върховното добро.
— А — прошепна Кроули на Азирафел, — иска да каже, че трябва да унищожим света, за да го спасим.
— Шжжжто сзззе отнасззя до това на чий ходззз ще пречи, това тепърва шжжжте се реши — избръмча Велзевул. — Но трябва да сзззе реши сзззега, момченцзззе. Такава е твоята орисззз. Писано е.
Адам пое дълбоко дъх. Човеците стаиха своя. Кроули и Азирафел от известно време не се сещаха да дишат.
— Просто не ми е ясно защо всичко и всички трябва да изгарят и изобщо — заяви Адам. — Милиони риби и китове, и дървета, и… и овце, и к’вото си щете. И да беше за нещо важно, ами то да се види чия банда по я бива. Същото е като с нас и Джонсънитите. Ама дори и да победите, всъщност не можете да разбиете другите, щото вие не го искате наистина. Искам да кажа, не завинаги. И после пак ще почнете всичко отначало. И ще продължите да пращате такива като тия двамата — той посочи Кроули и Азирафел — да мътят на хората главите. Като че не е достатъчно мъчно да си хора, та и разни други да се мъкнат да ти мътят главата.
Кроули се обърна към Азирафел.
— Джонсънитите?
Ангелът сви рамене.
— Според мен ранна отцепническа секта — обясни той. — Гностици един вид. Като офитите. — Челото му се набърчи. — Или май бяха сетитите… Не, това бяха колиридийците. Ох, Божичко. Съжалявам, имаше ги със стотици, много е трудно да им хванеш дирите.
— И мътели на хората главите — измърмори Кроули.
— Няма значение! — отсече Метатронът. — Целият смисъл на Сътворението на света, на Доброто и Злото…
— Не виждам какво му е толкоз страхотното на това да сътвориш хората като хора и после да ти е криво, че се държат по хорски — сопна се Адам. — Както и да е, ако престанете да разправяте на хората, че всичко щяло да се натамани, след като умрат, току-виж пробват да го натаманят, докато са живи. Ако аз командвах, щях да направя така, че хората да живеят много по-дълго, като дъртия Метусалем. Ще е много по-интересно, а и може и да почнат да се замислят какво правят с цялата околна среда и с екологията, защото след сто години пак ще ги има.
— А — възкликна Велзевул. Всъщност започваше да се усмихва. — Исзззкаш да власзззтваш надзз сззвета. Така по мязззаш на Бащ…
— Мислих си за всичко това и не ща — заяви Адам, извръщайки се леко и кимайки насърчително на Ония. — Такова де, че има к’во да се променя, има, ама после сигурно хората постоянно ще ми се влачат и ще ме юркат аз да турям всичко в ред през цялото време и да ги отървавам от всичкия боклук, и да им правя още дървета, и какво му е доброто на това? Все едно да трябва да подреждаш спалните на хората вместо тях.
— Ти и твойта си спалня не подреждаш — обади се Пепър зад гърба му.
— За мойта си спалня нищо не съм казал — възрази Адам. Ставаше дума за стая, чийто килим се беше загубил от поглед от няколко години насам. — Говоря за спалните изобщо. Не става дума за мойта си лична спалня. Това е аналогия. Ей за това ти говоря.
Велзевул и Метатронът се спогледаха.
— Както и да е — продължи Адам, — достатъчно е зле, че през цялото време трябва да измислям к’во да правят Пепър, Уенсли и Брайън, та да не им е скучно, така че не ща повече свят от тоя, дето си го имам. Благодаря все пак.
Лицето на Метатрона взе да придобива вида, познат на всички подложени на специфичната линия на разсъждение на Адам.
— Не можеш да се откажеш да бъдеш онзи, който си — рече той най-накрая. — Чуй. Твоето раждане и твоята съдба са част от Великия план. Всичко трябва да се случи така. Всеки избор вече е направен.
— Бунтът е прекрасзззто нежжжто — додаде Велзевул, — но някои нежжжта са над бунта. Трябва да го разззбереш.
— Не се бунтувам срещу нищо — заяви Адам със спокоен тон. — Просто изтъквам разни неща. Не можете да обвинявате хората за това, че изтъкват разни неща. Чини ми се, че ще е много по-хубаво да не почвате да се биете, а просто да видите какво ще правят хората. Ако престанете да им мътите главите, може пък и да започнат да мислят както трябва и да престанат да вършат щуротии със света. Не казвам, че точно така ще направят — додаде той добросъвестно, — ама може.
— Това е безсмислено — заяви Метатронът. — Не можеш да се противиш на Великия план. Я си помисли. Това е в гените ти. Помисли.
Адам се поколеба.
Тъмното подмолно течение беше винаги готово да се надигне отново, а пискливият му шепот настояваше „да, това е, тъкмо заради това е всичко, трябва да следваш Плана, защото си част от него…“
Денят се бе проточил твърде дълго. Беше уморен. Спасяването на света беше изцедило докрай единайсетгодишното му телце.
Кроули се хвана за главата.
— За миг, само за миг ми се стори, че имаме шанс — рече той. — Той успя да ги разтревожи. Е, добре — хубаво беше, докато…
Усети, че Азирафел се е изправил на крака.
— Извинете — рече ангелът. Тримата го погледнаха.
— Този Велик план — продължи той. — Трябва да е неизразимо великият план, нали така? Мълчание.
— Това е Великият план — отсече Метатронът. — Много добре знаеш. Ше възникне свят, който ще просъществува шест хиляди години и ще свърши с…
— Да, да, това е Великият план, така си е — прекъсна го Азирафел. Говореше учтиво и почтително, но като човек, току-що задал нежелан въпрос на политическо събрание, който няма да миряса, докато не получи отговор. — Питах само дали е и неизразим. Просто исках да изясним този въпрос.
— Няма значение! — тросна се Метатронът. — Все тая!
— Значи нямате стопроцентова яснота по въпроса? — продължи Азирафел.
— На нас не ни е дадено да разбираме неизразимо великия план — отвърна Метатронът. — Но, разбира се, Великият план…
— Но Великият план може да бъде само мъничка частица от цялото неизразимо величие — вметна Кроули. — Не може да сте сигурни, че онова, което става в момента, не е точно каквото трябва от неизразимо велика гледна точка.
— Писзззано е! — ревна Велзевул.
— Но някъде другаде може да е писано друго — възрази Кроули. — Някъде, където не можете да го прочетете.
— С още по-големи букви — додаде Азирафел.
— И подчертано — допълни Кроули.
— Два пъти — предположи Азирафел.
— Може би това не е само изпитание за света — заключи Кроули. — Може и вас да ви изпитват, хора. Хммм?
— Бог не играе игрички с верните си слуги — възрази Метатронът, но с разтревожен глас.
— Леле-леле-леле! — възкликна Кроули. — Ти къде живееш?
Всички се усетиха, че извръщат поглед към Адам. Той като че ли мислеше много внимателно.
После рече:
— Не виждам защо е толкова важно това, че го пишело. Не и когато засяга хората. Винаги може да се задраска.
Над аеродрума лъхна ветрец. Горе събралите се пълчища се развълнуваха като мираж.
