мрачните размисли и като видял как са разединени враговете му, избухнал в смях. Повелил на слугите си да сътворят в бездънните кладенци на Ангбанд огромни облаци от пушеци и изпарения, що бликнали над зловонните върхове на Железните планини и чак от далечния Митрим се виждало как оскверняват бистрия въздух в първите утрини на света. Долетял вятър от изток и ги понесъл над Хитлум, помрачавайки новото Слънце; а подир туй облаците се спущали на зловещи, отровни талази над полята, долините и стихналите води на Митрим.
Тогава Фингон, храбрият син Финголфинов, решил да изцели враждата между Нолдорите преди общият им Враг да се подготви за война; защото треперели земите на Севера от тътена в подземните ковачници на Моргот. Някога сред блажения Валинор, преди още Мелкор да бъде освободен и да посее лъжи помежду им, Фингон и Маедрос били най-близки приятели; и мисълта за някогашната дружба парела сърцето му, макар да не знаел още, че единствен Маедрос не го бил забравил при опожаряването на корабите. Затуй дръзнал да стори нещо, останало с право сред най-доблестните подвизи на Нолдорските принцове — сам и без да се съветва с когото и да било, тръгнал да дири Маедрос; и подпомогнат тъкмо от мрака, що Мелкор бил сътворил, стигнал незабелязан до вражата крепост. Високо по снагата на Тангородрим се изкачил и с покруса огледал отвъдния пущинак; ала не открил ни проход, ни пукнатина, през която да проникне в твърдината на Моргот. Тогава презрял опасността и без да мисли за орките, що продължавали да се спотайват из мрачните подземия, извадил своята арфа и запял древна песен за Валинор, сътворена още преди да пламне раздор между синовете на Финве; и се понесъл гласът му над скръбните чукари, които дотогаз били чували само викове на болка и ужас.
Тъй открил Фингон онова, що дирел. Защото изведнъж нейде далече из висините друг глас подхванал песента и немощно го повикал. Маедрос бил туй, който пеел въпреки страданието. Ала когато се изкатерил до подножието на скалната стена, где висял неговият сродник, разбрал Фингон, че не ще може да продължи по-нататък; и заридал горчиво, като видял жестокостта на Моргот. Измъчен и без надежда, Маедрос замолил Фингон да го застреля с лъка си; а Фингон положил стрела върху тетивата и отчаяно се провикнал към Манве:
— О, Повелителю, комуто всички птици са мили, смили се поне сега над Нолдорите в тежък час и ни прати помощ бързокрила!
Начаса била изпълнена неговата молба. Защото Манве, комуто всички птици са мили и комуто крилати вестоносци носят в Таникветил вести от Средната земя, бил пратил могъщия народ на Орлите да се засели по непристъпните върхове на Севера и да бди зорко над крепостта на Моргот; все още таял в сърцето си Манве жалост към изгнаниците. И Орлите му носели вести за много печални събития в ония дни. Тъй още преди да изпъне Фингон тетивата, от висинето се спуснал кралят на Орлите Торондор, който имал размах на крилете цели сто крачки и бил най-могъщата птица, що някога е съществувала; възпрял той ръката на Фингон и го понесъл нагоре, към скалата где висял Маедрос. Ала от зла магия била сътворена халката, та не успял Фингон ни да я разсече, ни да я изтръгне от камъка. И в страданията си неимоверни отново го помолил Маедрос да му дари бърза смърт; но Фингон отсякъл китката му и Торондор ги понесъл обратно към Митрим.
Там оздравял Маедрос след време; защото буйно пламтял в него огънят на живота, а силата му била от древния свят — такава сила имат само онези, що са израснали във Валинор. Тялото му се изцелило от изпитанията и отново станало крепко, ала в сърцето му продължавала да тегне болезнена сянка; и се научил да върти меча с лявата ръка по-страховито, отколкото с десницата. С този подвиг си спечелил Фингон велика слава и всички Нолдори го възхвалявали; тъй стихнала омразата между родовете на Финголфин и Феанор. Защото Маедрос измолил от Финголфин прошка за измяната в Араман; и се отказал от претенции за кралска власт над всички Нолдори с думите:
— И да нямаше разпри помежду ни, господарю, пак би било справедливо ти да поемеш властта като най-старши, а и един от най-мъдрите в рода на Финве.
Ала не всички негови братя били съгласни с това решение.
И тъй, точно според прокобата на Мандос, потомците на Феанор били наречени Обезправените — не само заради загубата на Силмарилите, но и защото кралската власт преминала към по-младия род на Финголфин както в Еленде, тъй и в Белерианд. А след като се обединили отново, Нолдорите разположили стража по границите на Дор Даеделот и Ангбанд бил обсаден откъм западната, южната и източната страна; и пращали съгледвачи на длъж и шир да изучат земите на Белерианд и да преговарят с тамошните народи.
Не допаднало твърде на крал Тингол идването на толкоз много могъщи принцове от Запада, дирещи нетърпеливо нови владения; не пожелал той ни да отвори своето кралство, ни да премахне омагьосания пояс около него, защото по съвет на мъдрата Мелиан не вярвал, че обсадата ще удържи Моргот. От всички принцове на Нолдорите единствено Финарфиновият род получил правото да навлиза в пределите на Дориат; защото майка им била Еарвен, щерка на Олве от Алквалонде, та се падали най-близки роднини на крал Тингол.
Ангрод, син Финарфинов, пръв от всички изгнаници дошъл в Менегрот като вестоносец на брат си Финрод и в дълъг разговор с краля му разказал за подвизите на Нолдорите из северните земи, за техния брой и подреждането на войските им; ала понеже бил мъдър и верен на своя народ, смятал старите вражди за изличени и поради туй не споменал нито за братоубийството, нито за клетвата на Феанор и изгнаничеството на Нолдорите. Крал Тингол изслушал словата на Ангрод и на раздяла му казал:
— Тъй речи от мен на ония, що те изпращат: волни са Нолдорите да се заселят било в Хитлум, било из възвишенията на Дортонион или по земите източно от Дориат, защото са диви и пусти; ала по другите места има мнозина от моя народ и не бих желал някой да им ограничава правата, а още малко да ги прокужда от родния дом. Нека внимават как ще се държат принцовете от Запада; защото аз съм владетел на Белерианд и който желае да живее тук, трябва да слуша моята дума. А в Дориат никой не ще идва, освен ако аз го поканя или е дошъл да дири помощ в тежък час.
А първенците на всички Нолдорски родове се били сбрали на съвет в Митрим и там се завърнал Ангрод от Дориат с посланието от крал Тингол. Хладен бил кралският привет към Нолдорите и синовете Феанорови се разгневили от тия слова; но Маедрос се разсмял и рекъл:
— Крал е онзи, що може да удържи своето, инак напразно се зове с тази титла. Тингол ни дарява само земите, где не достига властта му. Та нали само над Дориат щеше да властва, ако не бяха дошли Нолдорите. Нека си властва там и да е доволен, че има за съседи синовете на Финве, а не орките на Моргот, които изклахме. Извън неговите граници ще вършим каквото сметнем за добре.
Но Карантир, който не обичал твърде синовете Финарфинови, а и бил най-груб и гневлив от братята, гръмко извикал:
— И още нещо! Нека престанат да ходят синовете Финарфинови при онзи Мрачен елф и да си шушукат с него в дълбоките пещери! Кой им е дал правото да говорят от наше име? Вярно е, дойдоха в Белерианд, ала нека не забравят тъй бързо, че баща им е властелин на Нолдорите, макар и майка им да идва от друг народ.
Разгневил се тогава Ангрод и напуснал съвета. Маедрос строго упрекнал Карантир; но повечето Нолдори от двата рода дълбоко се смутили, като чули словата му, защото ги обзела тревога, че злият нрав на синовете Феанорови вечно ще избликва в прибързани и жестоки обвинения. Ала Маедрос усмирил братята си и всички заедно напуснали съвета, а скоро подир туй изоставили Митрим и се прехвърлили на изток отвъд Арос в просторните области около хълма Химринг. Тия земи били наречени Маедросови предели, понеже на север нямало ни хълмове, ни реки да ги предпазят от нападение откъм Ангбанд. Там останали Маедрос и братята му да бдят и приемали всеки, който пожелаел да живее при тях, а със своите сродници от запада общували само при крайна необходимост. Казват, че сам Маедрос бил измислил това, за да предотврати опасността от раздори, а и защото желаел пръв да поеме вражеските удари; той самият си останал приятел с родовете на Финарфин и Финголфин и понякога ходел при тях за съвет. Ала и той бил обвързан с клетвата, макар че по ония времена нейната власт била задремала.
Народът на Карантир се заселил на изток отвъд горното поречие на Гелион, около езерото Хелеворн под връх Рерир и южно от там; изкачили се по склоновете на Еред Луин и с почуда хвърлили взор на изток, защото диви и необятни им се сторили просторите на Средната земя. И там се натъкнали на джуджетата, които подир нападението на Моргот и идването на Нолдорите били престанали да пътуват из Белерианд. Но макар че еднакво обичали занаятчийските умения и жадували за знания, не се родила дружба помежду им;
