Глава 13
За завръщането на Нолдорите
Казват, че от всички Изгнаници Феанор и синовете му първи достигнали Средната земя и слезли на суша в пущинака Ламот, тоест Могъщото ехо, що се разстила по външните брегове на залива Дренгист. И докато Нолдорите стъпвали на пясъка, виковете им отлетели към хълмовете и тъй се засилили, че сякаш безброй могъщи гласове закрещели над бреговете на Севера; а пукотът на пламъците над белите кораби полетял от Лосгар през морето като буреносен рев и който го чуел из далечните краища, се изпълвал със страх и почуда.
Ала тия пламъци били видени не само от Финголфин, когото Феанор изоставил в Араман; забелязали ги орките и стражите на Моргот. Нито едно предание не разказва що е помислил Моргот, когато узнал, че лютият му враг Феанор е довел войската си от Запада. Може и да не се е изплашил, защото още не бил срещал мечовете на Нолдорите; и както скоро проличало, изпървом възнамерявал да ги отблъсне обратно в морето.
Под хладните звезди преди първия изгрев на Луната повел отряда си Феанор покрай дългия залив Дренгист, който прорязвал Кънтящите хълмове Еред Ломин и навлизал далече навътре в равнините на Хитлум; стигнали накрая до дългото езеро Митрим и спрели на стан край северните му брегове в местността със същото име. Но войската на Моргот, предупредена от глъчката из Ламот и заревото от пожара в Лосгар, минала през проходите на Сенчестите планини Еред Ветрин и нападнала Феанор изневиделица, преди още лагерът да бил довършен и укрепен; и там, сред здрачните поля край Митрим, се разиграла Втората битка от Белериандската война. Дагор-нуин-Гилиат я наричат, що значи Битка под звездите, понеже Луната още не била изгряла; и песни се пеят за нея. Макар да били по-малобройни и неподготвени, Нолдорите бързо удържали победа; защото още греел в очите им блясъкът на Аман, та били силни, чевръсти и страшни в гнева си, а мечовете им дълги и смъртоносни. В ужас побягнали орките пред тях и с жестоко клане ги изхвърлили бойците на Феанор от Митрим, а подир туй продължили да ги преследват през Сенчестите планини към просторната равнина Ард-гален северно от Дортонион. Там армиите на Моргот, що били минали на юг към долината на Сирион и обсаждали Кирдан в заливите, опитали да се притекат на помощ и тъй намерили гибелта си. Защото Келегорм, синът на Феанор, узнал за тях, издебнал ги с част от елфическия отряд и като връхлетял откъм хълмовете около Ейтел Сирион, изтласкал вражеските пълчища в мочурището Серех. Мрачни били вестите, що стигнали до смаяния Моргот в Ангбанд. Десет дни траяла битката, а подир нея само шепа бегълци се завърнали от цялата многобройна войска, що бил подготвил за овладяване на Белерианд.
И все пак имал повод за радост велика, макар и да не я виждал изпървом. Защото Феанор в своя неукротим гняв срещу Врага не спирал, а бързал подир оцелелите орки, смятайки, че тъй ще се добере до самия Моргот; и с буен смях размахвал меча от радост, че е дръзнал да се изправи срещу гнева на Валарите и заплахите на тежкия път, за да види най-сетне часа на отмъщението. Нищо не знаел той за Ангбанд и голямата отбранителна мощ, що бил събрал Моргот набързо; ала дори и да знаел, туй не би го възпряло, защото бил като безумец, изгарящ в пламъците на собствения си гняв. Тъй се откъснал далече пред основната част от своя отряд; а като видели туй, слугите на Моргот се обърнали срещу него и Балрозите изскочили от Ангбанд да им помогнат. Там, на границите на зловещите Морготови земи Дор Даеделот, бил хванат в обръч Феанор заедно с шепа приятели. Дълго се сражавал без страх, макар да бил обкръжен от пламъци и цял покрит с кървави рани; ала накрая го повалил Готмог, вождът на Балрозите, когото по-късно Ектелион унищожил в Гондолин. И там щял да загине, ако в този момент не се били притекли на помощ синовете му с многоброен отряд; тогава Балрозите го изоставили и избягали към Ангбанд.
Вдигали синовете баща си и го понесли назад към Митрим. Но когато наближили Ейтел Сирион и почнали да се изкачват по стръмната пътека към планинския проход, Феанор ги помолил да спрат; защото раните били смъртоносни и разбирал, че часът му е наближил. И като хвърлил сетен поглед от склоновете на Еред Ветрин, съзрял в далечината острите върхове на Тангородрим — най-могъщи сред всички кули на Средната земя — и с предсмъртна яснота осъзнал, че никога не ще имат Нолдорите силата да ги повалят; трижди проклел името Морготово, а после заръчал на своите синове да бъдат верни на клетвата и да отмъстят за баща си. С тия думи издъхнал; ала нямало за него ни гроб, ни могила, защото тъй огнен бил неговият дух, че щом отлетял, тялото мигом се превърнало в пепел и дим, бързо развеян по вятъра; и такъв като него вече не се е явявал сред Арда, а духът му останал навеки в чертозите на Мандос. Тъй дошъл краят на най- доблестния сред Нолдорите, що им спечелил с делата си и най-велика слава, и най-черни скърби.
А в Митрим живеели Сиви елфи от Белерианд, които скитали далече на север отвъд планините и Нолдорите ги срещнали с радост като отдавна загубени роднини; ала изпървом не им било лесно да разговарят, понеже при дългата раздяла езиците на Калакуендите от Валинор и Морикуендите от Белерианд се били изменили твърде много. От тия елфи узнали Нолдорите за могъществото на Елу Тингол, краля на Дориат и за магическия пояс около неговите владения; а вести за великите дела из Севера стигнали на юг чак до Менегрот и пристанищата в Бритомбар и Егларест. С изумление и надежда посрещнали всички елфи от Белерианд завръщането на своите могъщи събратя, що идвали тъй ненадейно от Запада в час на най- тежка нужда; и отначало вярвали, че са дошли пратеници на Валарите да ги освободят.
Тъкмо в смъртния час на Феанор пратил Моргот вестоносци при синовете му да съобщят, че се предава и предлага да преговарят за Силмарилите. Тогава Маедрос, най-старшият син, убедил братята си да се престорят, че ще преговарят с Моргот и да се срещнат с пратениците му на уреченото място; ала ни той, ни който и да било от Нолдорите вярвал на вражеската дума. Затуй и от двете страни дошли много повече посланици, отколкото било уговорено; Моргот обаче изпратил по-голям отряд, при това само от Балрози. Маедрос бил издебнат от засада и цялата му свита загинала; сам той бил заловен жив и отведен в Ангбанд по заповед на Моргот.
Тогава братята на Маедрос отстъпили и укрепили лагера си в Хитлум; но Моргот задържал Маедрос като заложник и пратил вест, че няма да го освободи додето Нолдорите не прекратят войната и се завърнат на Запад или заминат от Белерианд към далечните Южни краища на света. Обаче синовете на Феанор знаели, че каквото и да сторят, Моргот ще ги измами и няма да пусне на воля Маедрос; а освен туй били обвързани с клетвата и за нищо на света не можели да прекратят войната срещу Врага. Като разбрал това, Моргот приковал Маедрос със стоманена халка за дясната китка върху отвесната скална стена на Тангородрим.
Стигнала мълва до лагера в Хитлум, че Финголфин е успял да преведе своя отряд през Пукащите ледове; а по онуй време целият свят бил изумен от появата на Луната. Но когато войската на Финголфин навлязла в Митрим, огненото Слънце изгряло откъм Запада; развял синьо-сребристите си знамена Финголфин, засвирили мощни рогове и цветята разцъфвали под стъпките му, защото идвал краят на звездната епоха. Пред възхода на могъщата светлина побягнали Морготовите слуги към Ангбанд и Финголфин минал безпрепятствено покрай крепостта в Дор Даеделот, докато враговете му се свирали под земята. После елфите разбили портите на Ангбанд и с гордата песен на роговете си разтърсили кулите на Тангородрим; чул ги Маедрос насред своите мъки и се провикнал с пълен глас, ала викът му заглъхнал сред каменното ехо.
Но Финголфин не бил тъй буен като Феанор и се боял от лукавството на Моргот, затуй се оттеглил от Дор Даеделот и поел обратно към Митрим, понеже бил чул вест, че там ще открие синовете на Феанор, а и желаел да бъде защитен зад Сенчестите планини, докато бойците му отпочиват и набират сили; защото вече бил видял силата на Ангбанд и не вярвал, че тая крепост ще падне само от песента на роговете. Когато най-сетне се добрал до Хитлум, той спрял на лагер край северните брегове на Митримското езеро. Нямало обич към рода Феаноров в сърцата на ония, що били последвали Финголфин, защото много страдания понесли при прекосяването на Ледовете и смятали, че синове и баща са еднакво виновни. Едва не избухнала схватка между двата отряда; но макар и да понесли тежки загуби по своя път, народите на Финголфин и Финрод били по-многобройни от последователите на Феанор, тъй че онези се отдръпнали пред тях и прехвърлили лагера си на южния бряг; и езерото ги разделило. А мнозина от войската на Феанор вече се разкайвали за пожара в Лосгар и били изумени от доблестта, с която техните изоставени приятели преодолели Ледовете на Севера; и били готови да ги приветстват, ала от срам не смеели да го сторят.
Тъй заради проклятието, що тегнело над тях, Нолдорите не постигнали нищо докато Моргот бил най- разколебан, а новият ужас от ярката светлина смразявал сърцата на орките. Ала Моргот се сепнал от
