Слънцето, нито Луната могат да ни напомнят за древната светлина, що бликала от Двете дървета, преди да ги докосне отровата на Унголиант. Днес онзи блясък се съхранява единствено в Силмарилите.
Моргот обаче ненавиждал новите светила и задълго се стъписал пред този ненадеен удар на Валарите. После нападнал Тилион, като изпратил насреща му сенчести духове и настанала люта схватка в Илмен по пътеките на звездите; но Тилион победил. А от Ариен се боял Моргот неимоверно и не смеел да я приближи, защото нямал вече прежната сила; колкото повече растяло неговото лукавство и колкото повече зло разпращал чрез лъжи и гнусни твари, толкова повече се пилеела мощта му и го обвързвала към земята, та вече ни можел, ни искал да напусне мрачната си крепост. С черни сенки укривал себе си и слугите свои от Ариен, на чийто взор нямали сили да устоят; и земите край неговото леговище се обгърнали в тежки облаци и изпарения.
Но като видели набега срещу Тилион, Валарите се усъмнили дали пък злобата и лукавството на Моргот не ще му помогнат в борбата. Не искали да разпалват война срещу него из Средната земя, ала не забравяли разрухата на Алмарен и решили, че туй не ще се повтори с Валинор. Затова по ония времена пак укрепили земите си и издигнали стръмните планински склонове на Пелори до страховити висини на изток, север и юг. Отвън тия скални прегради били черни и гладки, без ни най-малка издатина или опора, спускали се в бездънни пропасти с твърди и огледално лъскави стени, а над тях се извисявали шеметни върхове с бели корони от лед. Зорка стража бдяла там непрестанно и нямало друг проход, освен Калакирия — нея единствено не затворили заради онези Елдари, които останали верни и продължавали да живеят под властта на Финарфин в град Тирион върху зелената могила сред дълбоката планинска клисура. Защото всички от елфическия народ, дори Ваниярите и техният владетел Ингве, трябва понякога да вдъхват външния въздух и вятъра, що долита през морето откъм родните им земи; а Валарите не искали да разделят завинаги Телерите от техните сродници. Но в Калакирия изградили могъщи кули с многобройна стража, а при нейния изход към равнините на Валмар станувала многобройна армия, тъй че ни птица, ни звяр, ни елф, ни човек, ни каквато и да било жива твар от Средната земя да не може да мине оттам.
Пак по онова време, наречено в песните Нуртале Валинорева, сиреч Укриването на Валинор, били сътворени Омагьосаните острови и морето около тях се изпълнило с измамни сенки. И тия острови били пръснати като мрежа от север на юг из Сенчестите морета, та нямало как да ги отмине онзи, що плавал на запад към Самотния остров Тол Ересеа. Никой кораб не можел да мине край тях, защото вечно въздишали вълните и напявали опасната си песен по мрачни скали, обгърнати в мъгла. Тежка умора налягала моряците сред здрача и ги обземала ненавист към морето; ала който стъпвал на ония острови, там си оставал да спи чак до Промяната на света. И тъй, както предрекъл Мандос на Нолдорите в Араман, Блаженото царство било затворено за тях; и от многото пратеници, що в сетнешни дни поемали с кораби на запад, никой не стигнал до Валинор, освен един-единствен — най-великият моряк от всички легенди и песни.
Глава 12
За хората
В мир и покой заживели Валарите отвъд своите планини; и след като дали светлина на Средната земя, те задълго я оставили без надзор, тъй че нямало кой да оспорва властта на Моргот, освен доблестните Нолдори. Най-често си спомнял за изгнаниците Улмо, който сбирал вести от всички води по Земята.
От онова време нататък почнали да се броят Слънчевите години. По-кратки били те и по-бързо се нижели от бавните години на Дърветата във Валинор. Пак по онова време въздухът на Средната земя натежал от дъха на растеж и смърт, а промяната и състаряването на всички живи твари се ускорили неимоверно; животът се разпростирал по суша и вода през Втората пролет на Арда, множали се Елдарите, а Белерианд бил зелен и прекрасен под новото Слънце.
При първия изгрев на Слънцето се събудили най-младите Чеда на Илуватар сред Хилдориен, далече на изток в Средната земя; ала най-напред Слънцето изгряло на запад и отваряйки очи хората погледнали първо към него, затуй и по-късно, когато бродели по Земята, най-често се отправяли нататък. Елдарите ги нарекли Атани, което означава Втори народ; но ги наричали още Хилдори, сиреч Следващи, а и много други имена им дали: Апанонари — Къснородени, Енгвари — Болнави и Фримари — Простосмъртни; наричали са ги Самозванци, Чужденци, Непознаваеми, Самопрокълнати, Тежкоръки, Мракоплашливи и даже Деца на Слънцето. Малко се говори за хора в преданията от Древните дни преди западането на елфите и възхода на рода човешки; споменава се само за онези от прадедите им, наречени Атанатари, който през първите години на Слънцето и Луната се залутали из Севера. Нито един Валар не дошъл в Хилдориен да напътства хората, или да ги призове във Валинор; затуй и хората не обичали твърде Валарите, а по-скоро се бояли от тях, понеже не разбирали целите на Всемогъщите и се борели както срещу тях, тъй срещу целия свят. Все пак Улмо често се сещал за людете и подпомагал замислите на Манве, като им пращал съвети от реки и потоци. Ала те никога не са били посветени както трябва в тия дела, а още по-малко знаели в далечните дни, преди да се срещнат с елфите. Обичали водите и сърцата им се затрогвали от тяхната песен, но не разбирали смисъла на посланията. Разказват обаче, че скоро почнали да срещат тук и там Мрачни елфи и се сдружили с тях; тъй хората станали в своето детство спътници и ученици на този древен народ от елфически скиталци, що никога не били поели по пътя за Валинор и познавали Валарите само от далечни и стари предания.
Моргот все още бил отскоро в Средната земя и нямал голяма власт, защото му пречела внезапно изгрялата светлина. Рядко се срещали опасности из равнините и хълмовете; а имало безброй нови неща, замислени от Явана още преди много епохи и засети като семена в мрака, за да покълнат и разцъфтят изведнъж. На запад, на север и юг бродели рожбите човешки и радостта им била като росно утро, когато всеки лист е зелен.
Но мимолетно е всяко утро, а денят рядко се познава по сутринта; и наближило време за пагубните войни из Севера, когато Нолдори, Синдари и хора простосмъртни се изправили на отчаяна бран срещу пълчищата на Моргот Бауглир. Гибел им донесли лукавите лъжи, що бил посял някога Моргот и продължавал да сее сред своите врагове, а освен туй все още било в сила проклятието, родено от Братоубийството в Алквалонде и безумната клетва на Феанор. Само за част от великите дела на оная епоха ще разкажем тук и най-често ще става дума за Нолдорите, Силмарилите и малцината простосмъртни, що преплели съдбата си с тях. По онова време елфи и люде били равни по ръст и по сила, но елфите имали повече мъдрост, сръчност и хубост; а онези, които идвали от Валинор и били виждали Всемогъщите, стояли толкоз над Мрачните елфи, колкото те пък били над простосмъртните хора. Само в кралството Дориат, чиято владетелка Мелиан била сродница на Валарите, успели Синдарите да се изравнят с Калакуендите от Блаженото царство.
Безсмъртни били елфите, мъдростта им растяла век подир век и ни старост, ни болест можела да ги погуби. Защото телата им, сътворени от тъканта на Земята, били нетленни; и в ония дни повече наподобявали телата човешки, тъй като все още отскоро пламтял в тях огънят, що бавно ги изгаря отвътре. Крехките хора обаче по-лесно загивали от нападение или злополука и по-трудно оздравявали; болести многобройни ги мъчели, а накрая се състарявали и умирали. А какво става с душите им подир смъртта — туй не знаят даже елфите. Някои казват, че и те отивали в чертозите на Мандос, само че на друго място; казват още, че след Илуватар и Манве единствен Мандос знае какво става с тях, щом се съберат в ония безмълвни чертози край Отвъдното море. Никой не се е завръщал от домовете на мъртвите, освен Берен, син Барахиров, чиято ръка е докосвала Силмарил; ала подир туй никога не е разговарял с простосмъртни люде. А може би съдбата човешка отвъд живота вече не е в ръцете на Валарите и може би не всичко е било предречено в Музиката на Айнурите.
В по-късни дни, когато победите на Моргот всели раздор между елфи и хора, както той страстно желаел, елфите в Средната земя почнали да линеят, а хората си присвоили слънчевата светлина. От тогава Куендите взели да скитат из усамотени места по далечни равнини и острови, свикнали с бледия светлик на Луната и звездите, с пещерите и горските дебри, докато накрая се превърнали в сянка и спомен всички освен онези, що отплавали към далечния Запад и изчезнали от Средната земя. Ала в зората на дните елфи и хора били съюзници и се смятали за роднини; някои люде даже изучили премъдростите на Елдарите и с храброст велика се прославили сред най-доблестните Нолдори. А в славата, красотата и съдбата на елфите имали дял и три рожби от връзката между двата народа — Еарендил, Елвинг и техният син Елронд.
