Тогава Саурон смъкнал от тях измамните одежди и пленниците се озовали пред него голи, изтръпнали от студ и страх. Ала макар да личало кои са, Саурон не успял да узнае нито имената им, нито с каква задача са тръгнали.
Захвърлил ги в дълбок, мрачен и безмълвен кладенец, като заплашил да ги погуби безмилостно, ако не се намери кой от тях да му издаде истината. От време на време виждали как две очи припламвали сред мрака и огромен върколак разкъсвал някого от спътниците; но никой не издал своя владетел.
По времето, когато Саурон хвърлил Берен в кладенеца, тежък ужас изпълнил сърцето на Лутиен; и като отишла да се посъветва с Мелиан, тя разбрала, че Берен лежи в тъмниците на Тол-ин-Гаурхот без надежда за избавление. И тъй като знаела, че никой на този свят не ще го спаси, Лутиен решила да избяга от Дориат и сама да отиде при него; потърсила обаче помощ от Даерон и той издал нейните замисли на краля. Изтръпнал Тингол от страх и изненада; а понеже се боял, че ако лиши Лутиен от небесната светлина, тя ще повехне и залинее, но все пак искал да я удържи, повелил да сътворят къща, от която не би могла да избяга. Недалече от портите на Менегрот се издигало най-могъщото от всички дървета в гората Нелдорет; а тази гора била букова и се разстилала над северната половина от кралството. Онзи величав бук бил наречен Хирилорн и имал три еднакво дебели ствола с гладка кора; нито един клон не израствал от тях чак до шеметни висоти. Сред тяхната корона далеч над земята била изградена дървена къща и там настанили Лутиен; а стълбите били отнесени и поставени под охрана, та никой да не ги докосва, освен слугите на Тингол, идващи да й донесат от каквото се нуждае.
В баладата „Леитиан“ се разказва как Лутиен избягала от къщата върху Хирилорн: тъй като владеела магическото изкуство, тя заставила косите си да израснат до невероятна дължина и от тях изтъкала черен плащ, в който обгърнала красотата си като в сянка, напоена със сънно заклинание. От останалите нишки изплела въже и го спуснала през прозореца; и когато краят му увиснал над стражите под дървото, всички те потънали в дълбока дрямка. Тогава Лутиен се измъкнала от затвора и укрита под своя сенчест плащ от чужди погледи, изчезнала от Дориат.
Случило се тъй, че Келегорм и Куруфин тръгнали на лов из Охраняваната равнина; а го сторили понеже подозрителният Саурон бил изпратил множество вълци към елфическите земи. Затова двамата извели ловните си кучета и препуснали из равнината; надявали се по пътя да открият и вести за крал Фелагунд. А кучетата на Келегорм били от вълча порода и водачът им се наричал Хуан. Той не бил роден в Средната земя, а идвал от Блаженото кралство; защото някога сам Ороме го бил подарил на Келегорм във Валинор и там Хуан тичал след ловджийския рог на своя господар, преди да се случи непоправимото. По-късно верният пес последвал Келегорм в изгнанието; тъй над него надвиснала скръбната нолдорска участ и му било предречено, че ще загине, но не преди да срещне най-могъщия вълк, що някога се е раждал на тая земя.
Тъкмо Хуан открил Лутиен да тича под дърветата като нощна сянка, изненадана от зората, когато Келегорм и Куруфин спрели за малко да си починат близо до източните покрайнини на Дориат; защото нищо не убягвало от взора и нюха на Хуан, нито пък можела магия да го заблуди и не заспивал той ни денем, ни нощем. Отвел я при Келегорм, а Лутиен се възрадвала, като разбрала, че е срещнала нолдорски принц и враг на Моргот; отметнала плаща настрани и разкрила коя е. Тъй велика била нейната красота, разкрита внезапно под слънцето, че Келегорм се влюбил; но заговорил с любезни слова и обещал да й помогне, ако се съгласи сега да дойде с него в Нарготронд. С нищичко не разкрил, че вече знае за Берен и неговата задача, нито пък че тия дела го засягат най-пряко.
Тъй двамата прекратили лова и се върнали в Нарготронд, където вероломно задържали Лутиен, отнели вълшебния плащ и й забранили да излиза извън портите и да разговаря с когото и да било, освен с Келегорм и Куруфин. Защото вярвали, че вече няма надежда за пленените Берен и Фелагунд, та смятали да изчакат гибелта на краля, да задържат Лутиен и чрез принуда да изтръгнат от Тингол съгласие за съюза й с Келегорм. Тъй щели да укрепят своята власт и да станат най-могъщи сред нолдорските принцове. Не възнамерявали още да дирят Силмарилите с меч или вълшебство, както и да позволят някой друг да го стори, преди да са сбрали в ръцете си цялата мощ на елфическите кралства. Ородрет нямал сила да ги удържи, понеже били успели да завладеят сърцата на всички в Нарготронд; и Келегорм пратил вестоносци да съобщят на Тингол какво е решил.
Ала вярно било кучешкото сърце на Хуан и още от първата среща го обзела обич към Лутиен, та скърбял за нейната неволя. Затуй всеки ден идвал в нейната стая; а нощем лежал пред прага, защото усещал, че злото се е вселило в Нарготронд. От самота Лутиен често разговаряла с Хуан и му разказвала за Берен, който дружал с всички зверове и птици, неподвластни на Моргот, а умният пес разбирал всяко изречено слово. Защото умеел да схваща езика на всякоя жива твар; ала му било разрешено само три пъти преди смъртта си да проговори с човешки глас.
Не след дълго Хуан измислил как да помогне на Лутиен; една нощ се прокраднал, донесъл й плаща и проговорил за пръв път, за да я посъветва. После по тайни пътища я извел от Нарготронд и заедно се отправили на север; и като усмирил гордостта си, песът позволил на Лутиен да го яхне вместо жребец, както правели понякога орките със своите вълци. Тъй успели да избягат надалеч, защото Хуан бил бърз и неуморен.
Берен и Фелагунд лежали в дълбоките тъмници на Саурон, а всичките им спътници вече били мъртви; но Саурон възнамерявал да остави Фелагунд последен, защото долавял, че е един от най-могъщите Нолдори и смятал да изтръгне от него тайната. Ала когато върколакът дошъл за Берен, Фелагунд напрегнал всички сили и разкъсал оковите; вкопчил се в отчаяна схватка с чудовището и го убил с голи ръце и зъби; но самият той бил смъртно ранен. Рекъл тогава на Берен:
— Отивам сега на дълъг отдих в чертози извън времето, отвъд моретата и планините на Аман. Не ще се появя скоро отново сред Нолдорите; може и да не се срещнем вече ни в живота, ни в смъртта, защото различни са съдбините на нашите родове. Сбогом!
После издъхнал в мрака под Тол-ин-Гаурхот, чиято величава кула сам бил изградил. Тъй изпълнил своята клетва крал Финрод Фелагунд, най-прекрасен и най-обичан от целия род на Финве; а до него Берен ридаел от скръб и отчаяние.
В този час дошла Лутиен и като се изправила на моста пред Сауроновия остров, запяла песен, що не можели да удържат нито стени, нито камък. Чул я Берен и си помислил, че сънува; защото звездите засияли над него и в короните на дърветата запели славеи. И в отговор предизвикателно запял песента, що сам бил сътворил във възхвала на Седемте звезди от Сърпа на Валарите, закачен от Варда сред северния небосвод като поличба за падението на Моргот. А сетне изгубил сетни сили и рухнал в мрака.
Но Лутиен чула гласа му и отвърнала с още по-могъща песен. Вълците надали вой и целият остров се разтресъл. Саурон бил във високата кула, обгърнат в черни мисли; но се усмихнал като чул нейния глас, понеже разбрал, че това е щерката на Мелиан. Отдавна се била разнесла далеч от Дориат мълва за прелестта на Лутиен и вълшебството на нейните песни; и Саурон замислил да я плени и да я предаде във властта на Моргот, защото тъй щял да заслужи голяма награда.
Затуй пратил на моста един от своите вълци. Но Хуан разкъсал звяра безшумно. Саурон продължил да праща вълци един след друг; и всеки път Хуан прехапвал гърлата им. Тогава Саурон изпратил Драуглуин — страховито създание на древното зло, господар и прародител на всички върколаци в Ангбанд. Огромна била неговата мощ; и битката между Хуан и Драуглуин била дължа и свирепа. Ала накрая Драуглуин избягал обратно в кулата и там издъхнал пред нозете на Саурон; и преди да умре рекъл на своя господар: „Хуан е тук!“ А Саурон, както всички по тия земи, знаел каква съдба е отредена на кучето от Валинор и му хрумнало, че може би сам ще я изпълни. Затова се преобразил в облика на върколак — най-могъщият, който някога се бил раждал на тая земя; и излязъл да се пребори за моста.
Тъй ужасно било неговото идване, че Хуан отскочил настрани. Тогава Саурон се нахвърлил върху Лутиен и тя загубила свяст от злокобната заплаха в неговия взор и скверните изпарения на дъха му. Ала преди туй успяла да хвърли върху очите му крайчето на черния си плащ; и той се препънал, защото за миг го налегнала дрямка. Тогава Хуан се хвърлил напред. Тъй започнала битката между Хуан и Вълка-Саурон;
