Разположил бдителна стража по Перуникови поля; ала скоро забелязал слугите на Дол Гулдур да претърсват цялата река из оная област. Тогава разбрал, че Саурон вече знае как е загинал Исилдур; обзет от страх се оттеглил в Исенгард и го укрепил, но продължавал да прониква все по-дълбоко в древните премъдрости за Пръстените и тяхното сътворяване. Нито дума обаче не казвал пред Съвета, понеже все още се надявал пръв да узнае къде е Пръстенът. Сбрал огромна армия от съгледвачи и сред тях имало множество птици; защото Радагаст му помагал, без да знае за неговата измяна и смятал, че това е само част от предпазните мерки срещу Врага.
Ала сянката падала все по-тежко над Мраколес и към Дол Гулдур се стичали злите твари от всички мрачни кътчета на света; отново ги обединявала една воля и злобата им била насочена към елфите и последните Нуменорци. Накрая Съветът се сбрал отново и Премъдрите дълго обсъждали древните знания за Пръстените; и там Митрандир казал:
— Не е необходимо Единственият да бъде открит, защото докато не бъде унищожен и продължава да съществува на този свят, жива ще е и силата в него, а Саурон ще расте и ще се надява. Няма я някогашната мощ на елфите и техните приятели. Скоро Врагът ще стане прекалено силен за вас дори без Великия Пръстен; защото той владее Деветте и си е възвърнал три от Седемте. Да ударим сега.
Този път Курунир се съгласил, защото искал Саурон да бъде прогонен от Дол Гулдур, който бил прекалено близо до Великата река. Така за последен път подкрепил Съвета и всички обединили своята мощ; нападнали Дол Гулдур, пропъдили Саурон от неговите владения и за кратко време в Мраколес отново настанал покой.
Но ударът бил нанесен твърде късно. Защото Мрачният владетел го предвиждал и отдавна се готвел за този момент; а деветте Улаири били дошли преди време да подготвят завръщането му. Тъй че бягството било само привидно, скоро Саурон се завърнал и преди Мъдреците да му попречат, навлязъл пак в древното си царство Мордор и наново изградил мрачните кули на Барад-дур. И през онази година Белият съвет се събрал за последен път, а подир туй Курунир се оттеглил в Исенгард и престанал да се съветва с когото и да било.
Орките прииждали по Средната земя, а из далечните южни и източни области дивите племена се въоръжавали. А сетне сред прилива от страх и слухове за война предсказанието на Елронд се сбъднало и Единственият наистина бил намерен по толкова странна случайност, че дори сам Митрандир не успял да я предвиди напълно; но Курунир и Саурон още не знаели за това. Защото Пръстенът бил изваден от Андуин далеч преди да се сетят за него — още преди края на кралската династия в Гондор го намерило едно дребно създание от чудноватите рибарски племена, които живеели край реката; и това същество го отнесло в недостъпно и мрачно скривалище дълбоко под планините. Там лежал Пръстенът, додето в годината на щурма срещу Дол Гулдур пак го намерил един заблуден пътник, бягащ към земните дълбини от потеря на орките; и пътникът го отнесъл към далечни земи — чак до страната на Перианите, наричани още Дребен народ или Полуръстове, които живеели в западните области на Ериадор. И до онова време елфите и хората почти не им обръщали внимание; и нито Саурон, нито който и да било от Премъдрите освен Митрандир не се сещал за тях.
Благодарение на щастливия случай и своята бдителност Митрандир узнал за Пръстена преди вестта да стигне до Саурон; заколебал се тогава, обзет от тежка тревога. Защото прекомерно могъщество криел този Пръстен, та никой от Мъдреците не можел да го използва, освен ако желаел като Курунир да стане на свой ред тиранин и мрачен владетел; ала не можели и вечно да го укриват от Саурон, нито пък да го унищожат даже чрез цялата магическа сила на елфите. Затова Митрандир с помощта на северните Дунеданци разположил зорка стража около страната на Перианите и зачакал. Но Саурон имал множество съгледвачи и скоро чул за Единствения Пръстен, та пратил Назгулите да го вземат. Тогава пламнала война и Третата епоха завършила също тъй, както била започнала — с битка срещу Саурон.
Очевидците на тогавашните деяния, подвизи и чудеса са разказали другаде преданието за Войната на Пръстена и нейния завършек с ненадейна победа и отдавна очаквана скръб. Тук ще кажем само, че в ония дни наследникът на Исилдур дошъл от далечния Север, взел строшения меч на Елендил и наново го изковал в Имладрис; а после тръгнал на бой като най-велик пълководец сред людете. Името му било Арагорн, син Араторнов, трийсет и девети пряк потомък на Исилдур, но от всичките си прадеди тъкмо той най-много приличал на Елендил. В Рохан избухнали сражения и предателят Курунир бил повален, а крепостта Исенгард рухнала; и пред Града на Гондор се разиграла велика битка и там навеки потънал в мрака първият помощник на Саурон — господарят на Минас Моргул; а Исилдуровият наследник повел армиите на Запада към Черните порти на Мордор.
В онази последна битка се сражавали Митрандир, синовете на Елронд, кралят на Рохан, благородниците от Гондор и потомъкът на Исилдур със своите Дунеданци от Севера. Там най-сетне срещнали пагубно поражение и доблестта им била напразна; защото Саурон се оказал прекалено силен. Ала в онзи час се сбъднали словата на Митрандир и помощ дошла от ръцете на слабите, когато Премъдрите се препънали. Защото, както разказват много предания и песни, спасението дошло от Дребния народ на Перианите, живеещи в дупки по хълмове и ливади.
Разказват, че по молба на Митрандир един Полуръст на име Фродо взел страховития товар и придружен само от верния си слуга минал през мрак и заплахи, за да стигне накрая чак до Съдбовния връх, без Саурон да усети; и там захвърлил Великия Пръстен на Всевластието в огъня, от който бил сътворен, та злото най- сетне изчезнало завинаги.
Тогава Саурон се сгромолясал, отлетял като злокобна сянка и напуснал света навеки; а кулите на Барад-дур рухнали и земята се разтресла от страшния грохот. Тъй отново настанал мир и нова пролет разцъфнала над света; и наследникът на Исилдур бил коронясан за крал на Гондор и Арнор, а Дунеданците се възвисили и си възвърнали някогашната слава. Пак цъфнало Бялото дърво сред двореца в Минас Анор, защото Митрандир намерил младата фиданка сред снеговете на връх Миндолуин, който се извисявал над Града на Гондор; и докато растяло това дърво, споменът за Древните дни не гаснел в сърцата на кралете.
До голяма степен всичко това било постигнато поради мъдростта и бдителността на Митрандир, който през последните дни разкрил цялото си благородно величие и в бели одежди препуснал напред към сраженията; ала чак когато му дошло време да си замине станало известно, че той дълго е съхранявал Червения Пръстен на Огъня. Отначало този Пръстен бил поверен на Кирдан от Заливите; ала Кирдан го предал на Митрандир, защото знаел кой е той, откъде идва и къде ще се завърне.
— Вземи този Пръстен — рекъл му, — защото тежки мъки и грижи ти предстоят, ала той ще те подкрепя във всичко и ще те пази от умора. Туй е Пръстенът на Огъня и чрез него може би пак ще запалиш в сърцата древната доблест сред този изстиващ свят. Колкото до мен, сърцето ми е обърнато към Морето и аз ще остана край сивите брегове, за да пазя Заливите додето отплава последният кораб. Тогава ще те чакам.
Снежнобял бил онзи кораб и дълго траял градежът му, а още по-дълго очаквал края, за който говорел Кирдан. Ала когато всичко било вече сторено и наследникът на Исилдур поел властта над хората от Запада, тогава станало ясно, че с могъществото на Трите Пръстена е свършено и светът изглеждал мрачен и състарен в очите на Първородните. По онова време последните Нолдори вдигнали платна от Заливите и навеки напуснали Средната земя. А най-последни от всички към Морето се отправили Пазителите на Трите Пръстена и доблестният Елронд взел кораба, който Кирдан бил подготвил. Все по-надалеч от Митлонд отплавал този кораб, додето моретата на Изкривения свят останали далече под него, ветровете на заобленото небе престанали да го достигат и понесен из висините над световните мъгли преминал към Древния Запад и тъй дошъл краят на всички легенди и песни за Елдарите.
Карти (родословия)
