че дори сред Елдарите малцина знаели къде се съхраняват те. Но след падането на Саурон тяхната магическа сила работела непрестанно и там където били Пръстените, винаги имало смях и скръбта на ония тежки времена не помрачавала живота. Поради това още преди края на Третата епоха елфите подразбрали, че Сапфиреният Пръстен е при Елронд в прекрасната долина Ломидол, над която най-ярко греели небесните звезди; Елмазният Пръстен пък се пазел в страната Лориен, където живеела владетелката Галадриел. Тя била съпруга на Келеборн от Дориат и кралица на горските елфи, но произхождала от Нолдорите, помнела Деня преди началото на дните във Валинор и се славела като най-могъща и най- красива от всички елфи по Средната земя. Червеният Пръстен обаче останал укрит чак до края и никой освен Елронд, Галадриел и Кирдан не знаел кому е поверен.
Тъй докато продължавала тази епоха на две места се съхранили блаженството и красотата на елфите — в Имладрис и в потайната страна Лотлориен между Келебрант и Андуин, където по дърветата сияели златни цветове и нито орки, нито други зли твари смеели да навлязат. Но сред елфите нерядко се чували мрачни предсказания, че ако пак се завърне, Саурон или ще намери изчезналия Пръстен-повелител, или в най- добрия случай враговете му ще успеят да го унищожат; но и в двата случая Трите щели да загубят своята сила и всичко сътворено от тях да повехне, а елфите да отминат в здрача, за да отстъпят място на човешкото господство.
Всичко това се сбъднало: Единственият, Седемте и Деветте били унищожени; а Трите си заминали от света и с тях отминала Третата епоха и дошъл краят на преданието за Елдарите в Средната земя. Това били Годините на залеза, в които зимна слана попарила сетния разцвет на елфите източно от Морето. По онова време из тукашните земи все още бродели Нолдори — най-прекрасни и най-могъщи от всички чеда на света; и ушите на простосмъртните все още чували техните звънки гласове. Много красота и вълшебства имало все още по този свят, но имало също тъй страхове и ужаси — орки, тролове, дракони, хищни чудовища, а из горите бродели древни, мъдри и чудновати създания, чиито имена днес са забравени; джуджетата все още се трудели из планините и с търпеливо умение сътворявали чудеса от метал и камък, с които днес нищо не може да се мери. Но часът на човешкото господство наближавал и всичко се променяло, докато накрая в Мраколес отново се появил Мрачният владетел.
В древни времена тези дебри носели името Зеленогор Велики и давали подслон на безброй зверове и пойни птици; там, под буков и дъбов свод били владенията на крал Трандуил. Но след години, когато изминала почти една трета от онази епоха, мракът бавно плъзнал от юг през гората и страхът се заселил по сенчестите поляни; кръвожадни хищници тръгнали да ловуват и злокобни жестоки твари разпънали своите примки.
Тогава нарекли гората с новото име Мраколес, защото черни сенки тежали над нея и малцина дръзвали да я прекосят другаде, освен на север, където народът на Трандуил все още отблъсквал злото. Откъде идвало то никой не можел да каже и много време минало, преди даже Премъдрите да разберат. А злото всъщност било сянката на Саурон и знак за неговото завръщане. Защото след като дошъл от пущинаците на Изтока, той се заселил в южния край на гората, за да расте и бавно да си възвръща телесния облик; за обиталище си избрал един мрачен хълм и там творял своите магии, а хората треперели пред Магьосника от Дол Гулдур, но изпървом дори и не подозирали колко страшна заплаха ги дебне.
Още когато първите сенки паднали над Мраколес, по западните области на Средната земя се появили Истарите, наричани от хората вълшебници. Никой освен Кирдан не знаел откъде са дошли, а той разкрил само на Елронд и Галадриел, че идват от Морето. Но по-късно сред елфите се разнесла мълва, че те били пратеници на Западните Властелини, дошли да се преборят със Саурон, ако той пак се завърне и да насърчат за храбри дела елфи, хора и всички честни създания. Явявали се в човешки образ като люде стари, но енергични и времето почти не ги променяло, макар че носели товара на безброй тревоги; с велика мъдрост били надарени, с могъщ ум и крепки десници. Дълго бродили те на длъж и шир сред елфи и хора, а разговаряли също със зверовете и птиците; и народите от Средната земя ги нарекли с множество прозвища, ала истинските си имена никому не разкрили. Старши сред тях били двамината, наричани от елфите Митрандир и Курунир, а на хората познати под имената Гандалф и Саруман. Най-висок сан имал Курунир и той пристигнал пръв, а подир него дошли Митрандир, Радагаст и други Истари, които обаче отишли по източните области на Средната земя и за тях не се споменава в тия легенди. Радагаст бил приятел на всички зверове и птици; Курунир пък най-често се срещал с хората, бил сладкодумен и дълбоко познавал всички тънкости на ковашкото изкуство. Митрандир бил най-близък с Елронд и елфите. Той бродел надалеч из Севера и Запада, но в нито една страна не си избрал постоянен дом; Курунир обаче тръгнал да пътешества по източните земи и след като се завърнал, останал да живее сред планинския пръстен Исенгард в кулата Ортанк, изградена от Нуменорците в дните на тяхната слава.
Най-бдителен от всички бил Митрандир и тъкмо той се усъмнил в сянката над Мраколес, защото макар мнозина да я свързвали само с Духовете на Пръстена, Митрандир се боял, че може да е пръв неясен предвестник за завръщането на Саурон; и той отишъл към Дол Гулдур, а Магьосникът избягал от него и задълго настанал неспокоен мир. Но подир време Сянката отново се появила и мощта й почнала да расте; и по онова време бил създаден съветът на Мъдреците, наречен Белия съвет, в който влизали Елронд, Галадриел, Кирдан и други най-благородни Елдари, а също тъй Митрандир и Курунир. И Курунир (тоест Саруман Белия) бил избран за техен предводител, понеже най-добре познавал някогашните хитрини на Саурон. Наистина, Галадриел пожелала Митрандир да застане начело на Съвета и Саруман никога не й го простил, защото гордост и жажда за власт били обзели сърцето му; но Митрандир отказал, тъй като не желаел да се обвързва със задължения към когото и да било, освен към ония, що го изпращали, а и предпочитал да не се задържа на едно място и сам да избира пътищата си. Саруман обаче се заел да изучава древните премъдрости за историята и сътворяването на Всевластните Пръстени.
А Сянката продължавала да се разраства и тревога стегнала сърцата на Елронд и Митрандир. Затуй след време Митрандир с безумна храброст се върнал към Дол-Гулдур, слязъл в подземията на Магьосника и успял да избяга оттам, след като открил, че е бил прав в своите страхове. И като се завърнал, рекъл на Елронд:
— Уви, вярно сме подозирали. Туй не е някой от Улаирите, както предполагат мнозина. Сам Саурон е придобил телесен облик, а сега расте неудържимо; отново сбира в ръцете си всички Пръстени и неуморно дири вести за две неща: къде е Единственият и дали още са живи потомците на Исилдур.
А Елронд отвърнал:
— В онзи час, когато Исилдур взе Пръстена и не пожела да се лиши от него, бе сътворена и тази съдба — Саурон да се завърне.
— Но Единственият е бил изгубен — казал Митрандир — и докато лежи в неизвестност, има надежда да победим Врага, ако обединим своите сили, без да се бавим.
Тогава двамата свикали Белия съвет; и Митрандир настоявал за незабавни дела, но Курунир се противопоставил и посъветвал другите засега да изчакат и да видят какво ще стане.
— Защото не вярвам — рекъл той, — Единственият вече някога да бъде открит в Средната земя. В Андуин е паднал и според мен водите отдавна са го отнесли в Морето. Там ще лежи чак до края, докато светът бъде разбит и дълбините излязат наяве.
Затуй по онова време не било сторено нищо, макар че Елронд предусещал бедата и казал на Митрандир:
— И все пак предричам, че Единственият тепърва ще бъде открит, а тогава пак ще пламне война и с тази война ще дойде краят на днешната епоха. С нов мрак ще завърши тя, освен ако своенравната съдба ни прати незнайна помощ, ала дотам моят взор не достига.
— Много незнайни неща има по този свят — отвърнал Митрандир, — а помощта често идва от ръцете на слабите, когато Премъдрите се препънат.
Тъй тревога обзела Премъдрите, ала още никой не подозирал, че Курунир се е поддал на черни мисли и вече таи измяна в сърцето си; защото желаел не някой друг, а сам той да открие Великия Пръстен, та да завладее безмерна мощ и да управлява света по своя воля. Прекалено дълго бил изучавал лукавствата на Саурон с надеждата да го победи и вече виждал в него не враг, а съперник, комуто завиждал. Смятал, че щом Саурон се появи открито, Пръстенът ще потърси своя господар, а бъде ли той прогонен, то и безценното съкровище ще остане да лежи незнайно къде. Затова бил готов да приеме гибелната игра и засега да остави Саурон на мира, като се надявал чрез своите магически умения да изпревари както Врага, тъй и своите приятели щом Пръстенът излезе наяве.
