места в Ериадор по бреговете на Лунната река и Барандуин; но най-големият град на кралството бил Ануминас край езерото Ненуиал. Други Нуменорци се заселили във Форност върху Северните ридове, в Кардолан и по хълмовете на Рудаур; високи кули издигнали над Емин Бераид и Амон Сул; и по ония места останали подир векове много надгробни могили и руини от крепости, ала кулите върху Емин Бераид и до днес гледат към морето.
Исилдур и Анарион били отнесени на юг и накрая повели корабите си по Великата река Андуин, която извира от Рованион и се влива в залива Белфалас; и по ония места основали кралство, наречено по-късно Гондор за разлика от Северното кралство Арнор. Много преди това, в дните на своята слава, нуменорските мореплаватели били изградили около устието на Андуин пристанище и крепост, за да възпират набезите на Саурон от Черната страна, която се намирала на изток от реката. В по-късни времена към този залив идвали само Верните от Нуменор, затова повечето крайбрежни племена били благосклонни към елфическите приятели и посрещнали с радост синовете на Елендил. Столица на това южно кралство станал Осгилиат, построен върху двата бряга на Великата река; и нуменорците изградили там величествен мост с изумителни кули и каменни къщи по него, а от морето към пристанищата на града ден след ден идвали могъщи кораби. Още две крепости построили: откъм изток Кулата на изгряващата луна Минас Итил се издигала като заплаха срещу Мордор върху един издаден зъбер от Планините на Сянката; а откъм запад Кулата на залязващото слънце Минас Анор стояла в подножието на връх Миндолуин като щит срещу дивите племена от низините. В Минас Итил бил дворецът на Исилдур, а в Минас Анор живеел Анарион, но двамата си поделяли властта над кралството и троновете им били един до друг сред Великата зала в Осгилиат. Това били главните градове на Нуменорците в Гондор, но още много прекрасни и силни крепости сътворили те из ония земи през дните на своето величие — в Аргонат, Агларонд и Ерех; а сред планинския пръстен Ангреност, наричан от хората Исенгард, изградили острата кула Ортанк от безмерно здрав камък.
Много съкровища и изумителни творения на великото си изкуство донесли Изгнаниците от Нуменор; а сред тях най-прославени били Седемте камъка и Бялото дърво. Бялото дърво било израсло от плода на прекрасния Нимлот, който растял сред кралския дворец в нуменорската столица Арменелос, преди Саурон да го изгори; а Нимлот на свой ред произхождал от Тирионското дърво, което било създадено от Явана във Валинор по подобие на величествения Телперион. Като спомен за Елдарите и светлината на Валинор, Дървото било засято в Минас Итил пред двореца на Исилдур, тъй като именно той спасил някога плода от унищожение; Камъните обаче били поделени.
Елендил взел три от тях, а синовете му по два. Елендил разположил своите в град Ануминас и в кулите върху Емин Бераид и Амон Сул. А Камъните на синовете му били в Минас Итил, Минас Анор, Ортанк и Осгилиат. Вълшебството на тези Камъни позволявало на онзи, който надникнел в тях, да съзира далечни неща както по място, тъй и по време. Най-често показвали само околностите на другите Камъни, защото магията им ги карала да се стремят един към друг; но човек, надарен с крепка воля и могъщ разум можел да се научи да ги насочва накъдето пожелае. Тъй Нуменорците често узнавали най-съкровените тайни на своите врагове и нищо не им убягвало в дните на тяхната мощ.
Разказват, че кулите върху Емин Бераид не били изградени от Нуменорските изгнаници, а сам Гил-галад ги построил за своя приятел Елендил; и там Всевиждащият камък бил в най-високата кула, наречена Елостирион. В тази кула често се уединявал Елендил и гледал отвъд необятното море, когато мъка по изгубената родина изпълвала душата му; и казват, че понякога виждал в далечината кулата на Авалоне да се извисява над Ересеа, където е бил и си остава до днес Камъкът-повелител. Тия камъни били подарени от Елдарите на Амандил, бащата на Елендил, за да носят утеха на Верните от Нуменор в най-мрачните дни, когато над оная страна паднала сянката на Саурон и елфите вече не можели да я посещават. Наричали ги Палантири, тоест виждащи отдалече; ала отдавна са изчезнали всички Камъни, що някога били донесени в Средната земя.
Тъй Изгнаниците от Нуменор основали своите кралства в Арнор и Гондор; но не минали много години и станало ясно, че техният враг Саурон също се е завърнал. Както казахме, той се промъкнал потайно в своето древно кралство Мордор зад Планините на Сянката Ефел Дуат, а тази страна граничела с Гондор откъм изток. Там, над долината Горгорот, била изградена огромната и могъща крепост Барад-дур, наричана още Черната кула; и в ония земи имало огнена планина, която елфите наричали Ородруин. Тъкмо затова някога Саурон бил избрал тамошните места, понеже използвал за магиите и ковашките си дела огъня, що бликал от земните недра; и в страната Мордор бил изковал Пръстена-повелител. Дълго се спотайвал из мрака, додето накрая си сътворил нов телесен облик; и този облик бил страшен, понеже притворната му красота изчезнала навеки когато рухнал в бездната заедно със земите на Нуменор. Тогава пак взел Всевластния Пръстен и се обгърнал с могъщество; и дори сред най-великите елфи и хора малцина устоявали на лютата злоба в Окото на Саурон.
Скоро Саурон почнал да се подготвя за война срещу Елдарите и хората от Задмория, а Огнената планина отново запламтяла. Като зърнали отдалече пушека над Ородруин и разбрали, че Саурон се е завърнал, Нуменорците дали на планината новото име Амон Амарт, сиреч Съдбовен връх. И от изток и юг към Саурон се стекли огромни пълчища слуги; а сред тях имало и мнозина от народа на Нуменор. Защото по време на неговия престой в онази страна мракът проникнал в сърцата на почти всички нейни поданици. Мнозина от ония, които плавали на изток и изграждали крепости по бреговете, вече били покорни на злата му воля и охотно приели да му служат в Средната земя. Но поради могъществото на Гил-галад тези силни и жестоки владетели предпочитали да се заселват далече на юг; имало обаче двамина, Херумор и Фуинир, които си извоювали власт над кръвожадния народ на Харадримите, обитаващи из просторните земи южно от Мордор отвъд устието на Андуин.
Когато сметнал, че времето е назряло, Саурон връхлетял с огромна войска върху младото кралство Гондор, превзел Минас Итил и унищожил Бялото дърво на Исилдур. Но Исилдур успял да избяга и да спаси една млада фиданка, рожба на Дървото; заедно със съпругата и синовете си слязъл с кораб надолу по реката и отплавал от устието на Андуин да търси Елендил. А в Осгилиат Анарион храбро се отбранявал от Врага и дори го отблъснал към планините; но Саурон довел нова войска и Анарион разбрал, че ако не дойде помощ, кралството му е обречено.
Елендил и Гил-галад се събрали на съвет, защото усещали, че не се ли съюзят навреме, Саурон ще придобие непобедима мощ и ще унищожи враговете си един по един. Затова се обединили в един общ сговор, наречен Последният съюз и поели на изток през Средната земя с огромна армия от елфи и хора; и по пътя спрели за известно време в Имладрис. Разказват, че Средната земя никога не била вижда тъй прекрасна и славна армия, а и целият свят не помнел подобно величие откакто някога войските на Валарите тръгнали срещу Тангородрим.
От Имладрис минали през проходите на Мъгливите планини, слезли покрай Андуин и накрая срещнали армията на Саурон сред равнината Дагорлад, наричана още Бойно поле, пред самите порти на Черната страна. През онзи ден всички живи същества се разделили между двата лагера и във всяка войска имало по някое от тях, даже животни и птици. Само елфите били единни и твърдо следвали Гил-галад. От джуджетата почти нямало участници във войната; но родът на Дурин от Мория се сражавал срещу Саурон.
Армията на Гил-галад и Елендил удържала победа, понеже в ония дни мощта на елфите все още била несравнима, а Нуменорците били снажни, силни и страховити в гнева си. Никой не можел да устои срещу копието на Гил-галад, наречено Аеглос; а мечът на Елендил изпълвал орките с безумен страх, защото сияел като слънцето и луната, а името му било Нарсил.
Тогава Гил-галад и Елендил навлезли в Мордор и обкръжили крепостта на Саурон; седем години държали обсада и понесли тежки загуби от огньовете, мълниите и копията на Врага, а Саурон непрестанно пращал набези срещу тях. Там, в долината Горгорот, загинал Анарион, син Елендилов, заедно с още безброй доблестни бойци. Ала накрая обсадата станала тъй непоносима, че сам Саурон излязъл на бой; в схватка с него паднали мъртви Гил-галад и Елендил, а мечът на Елендил се пречупил под бездиханното му тяло. Но Саурон също бил повален и с парчетата от Нарсил храбрият Исилдур отсякъл Пръстена-повелител от ръката на Врага. Тъй Саурон претърпял поражение и духът му напуснал тялото, та отлетял нейде далече да се укрие из незнайни простори; и още дълги години не си възвърнал зримия облик.
С това започнала Третата епоха на света след първите две — Древните дни и Черните години; и по
