онова време все още имало надежда и спомен за прежната радост, а Бялото дърво на Елдарите дълго цъфтяло пред двореца на кралете човешки, защото преди да напусне Гондор, Исилдур засял спасената фиданка в двора на крепостта Анор като спомен за брат си. Слугите на Саурон били разпръснати и победени, ала не напълно изтребени; и макар че много хора обърнали гръб на злото и приели за свои владетели наследниците на Елендил, имало и немалко такива, които пазели в сърцата си спомена за Саурон и ненавиждали западните кралства. Черната кула била изравнена със земята, но оставали дълбоките й основи и паметта за нея. Наистина, Нуменорците разположили стража около Мордор, ала никой не смеел да живее там от страх пред спомена за Саурон и поради близостта на Огнената планина; а цялата долина Горгорот била покрита с дебел слой пепел. Много елфи, Нуменорци и техни съюзници измежду хората загинали по време на Битката и Обсадата; нямало ги вече Елендил Високи и славния крал Гил-галад. Никога повече не се е събирала тъй славна армия, нито пък е имало подобен съюз между елфи и хора; защото след времето на Елендил двата народа се отчуждили.
През онази епоха Пръстенът-повелител изчезнал незнайно къде; но не бил унищожен. Защото Исилдур не пожелал да го предаде на двамата си съратници Елронд и Кирдан. Те го посъветвали да захвърли Пръстена в пламъците на Ородруин, където бил изкован и тъй да унищожи магията, та Саурон да загуби навеки мощта си и да се превърне в злокобна сянка сред пустите простори. Но Исилдур отхвърлил съвета им и казал:
— Този Пръстен ще взема като кръвен откуп за гибелта на баща си и брат си. Нима не бях аз онзи, що нанесе на Врага смъртоносния удар?
И Пръстенът му се сторил безмерно красив, та не пожелал да го унищожи. Подир туй най-напред се върнал в Минас Анор и там посадил бялото дърво в памет за брат си Анарион. Ала не останал задълго и след като дал напътствия на братовия си син Менелдил и му поверил Южното кралство, напуснал Гондор и се отправил на север да отнесе Пръстена в своята съкровищница; възнамерявал да поеме властта над бащиното си кралство в Ериадор, далече от сенките на Черната страна.
Но в Мъгливите планини Исилдур бил нападнат из засада от голям отряд орки; ненадейно злите твари нахлули в лагера му между Зеленогор и Великата река, близо до Перуниковите поля Лоег Нинглорон; а станало тъй, понеже Исилдур бил безгрижен и не разположил стража наоколо, смятайки, че всички врагове са унищожени. Там били изклани почти всички бойци заедно със синовете му Елендур, Аратан и Кирион; но съпругата му и най-малкият син Валандил били в Имладрис, където ги оставил, преди да тръгне на война. Самият Исилдур се спасил с помощта на Пръстена, защото онзи, който го носел, ставал невидим; но орките го подгонили по миризмата и той се хвърлил във водите на Великата река. Там Пръстенът му изневерил и отмъстил за своя създател — изплъзнал се от ръката му и изчезнал. Тогава орките видели как беглецът се бори с течението, обсипали го със стрели и тъй дошъл краят на Исилдур. Само трима от неговия отряд успели след дълго лутане да се прехвърлят през планините; и един от тях бил верният оръженосец Охтар, който съхранявал парчетата от меча на Елендил.
Тъй подир време Нарсил стигнал до Имладрис и попаднал в ръцете на Исилдуровия наследник Валандил; но не греело вече пречупеното острие и никой не пожелал да го изкове отново. А мъдрият Елронд предрекъл, че това ще стане едва когато Пръстенът-повелител пак бъде намерен и Саурон се завърне; но елфите и хората се надявали той да греши.
Валандил се заселил в Ануминас, ала народът му скоро западнал и в Ериадор останали прекалено малко Нуменорци, за да поддържат всички крепости и градове, построени от Елендил; твърде много бойци били оставили костите си из Дагорлад, Мордор и Перуникови поля. А когато отминали дните на Еарендур, който царувал седми поред след Валандил, хората от Задмория, наричани още Северни Дунеданци, се разделили на дребни княжества и области, та враговете погълнали владенията им едно по едно. С годините народът им продължавал да запада, додето славата се загубила безследно и останали само зелени могили сред равнините. Накрая се превърнали в малобройно и странно племе, бродещо тайно из пущинака и другите хора не знаели нито къде живеят, нито защо се скитат; единствено в дома на Елронд се помнело славното им потекло. Но от поколение на поколение Исилдуровите наследници си предавали като свята реликва парчетата от меча; и родословието им се запазило.
На юг Гондорското кралство устояло и величието му дълго нараствало, додето почти се изравнило с мощта на Нуменор преди падението. Народът на Гондор изградил високи кули, могъщи крепости и просторни пристанища; и крилатата корона на кралете човешки била почитана в най-далечни земи. Дълги години пред кралския дворец в Минас Анор растяло Бялото дърво — потомък на онова друго дърво, което Исилдур донесъл през морските бездни от Нуменор; а то пък идвало от Авалоне и Валинор — спомен за Деня преди началото на дните, когато светът бил млад.
Но накрая, изтощен от бързотечните години на Средната земя, Гондор също западнал и родът на Анарионовия син Менелдил се прекъснал. Защото Нуменорците смесили кръвта си с обикновените хора и загубили някогашната сила, мъдрост и дълголетие, а стражата около Мордор ставала все по-нехайна. И в дните на Телемнар, двайсет и третия Менелдилов потомък, мрачни ветрове довеяли от изток смъртоносна болест и погубили краля заедно с цялата му челяд и още мнозина гондорци. Тогава крепостите по границите на Мордор били изоставени и Минас Итил опустял; злото тайно се завърнало в Черната страна и пепелта из Горгорот тръпнела като от хладен повей, защото мрачни сенки прииждали нататък. Разказват, че това били Улаирите на Саурон, наричани още Назгули — Духовете на Пръстена, които дълго се крили, ала сега се връщали да подготвят пътя за своя господар.
А в дните на Еарнил те нанесли първия удар — една нощ връхлетели откъм Мордор през Планините на Сянката и превзели Минас Итил; и превърнали крепостта в тъй страховито място, че никой не смеел даже да я погледне. Оттогава я нарекли Минас Моргул, тоест Кула на магията; и от Минас Моргул вечно пращали нападения на запад, към Минас Анор. Тогава Осгилиат, който отдавна бил изоставен от малобройното население, съвсем запустял и не останало нищо освен руини и призраци. Но Минас Анор устоял и хората му дали новото име Минас Тирит, тоест Стражева кула; защото над тамошната крепост кралете изградили висока и прекрасна бяла кула, от която се виждали най-далечните области на кралството. Горд и силен бил този град, а Бялото дърво продължавало да цъфти пред двореца; и последните Нуменорци все тъй храбро отблъсквали отвъд реката ужасите от Минас Моргул и всички врагове на Запада — орки, чудовища и зли хора; и тъй земите зад тях, западно от Андуин, били опазени от война и разруха.
Минас Тирит устоял и след дните на Еарнур — син на Еарнил и последен крал на Гондор. Този владетел приел предизвикателството на врага и отишъл сам пред портите на Минас Моргул, за да се срещне в двубой с предводителя на Назгулите; но коварните духове го отмъкнали жив в онзи град на страшните мъки и повече никой не го видял. Еарнур нямал наследник, но когато кралският род се прекъснал, Наместниците от рода на Мардил Верни продължили да управляват града и смаляващото се кралство; а от севера дошли с буйни коне племената на Рохиримите и се заселили из зелената степ Рохан, която някога се наричала Каленардон и била част от Гондорската държава; и в боевете Рохиримите били на страната на Минас Тирит. А на север, отвъд водопада Раурос и Портите на Аргонат, имало и друга защита — древно и незнайно за хората могъщество, срещу което злите изчадия не смеели да тръгнат преди завръщането на своя мрачен владетел Саурон. А дотогава Назгулите не дръзнали повече да пресекат Великата река или да излязат от своя град във видим облик.
През цялата Трета епоха след гибелта на Гил-галад доблестният Елронд останал в Имладрис и събрал там мнозина елфи, както и най-мъдрите и храбрите от всички други народи на Средната земя; дълги поколения там се съхранявал споменът за отминалото величие и домът на Елронд бил не само приют за морните и онеправданите, но и съкровищница на мъдрост и знания. В този дом се подслонявали невръстните и престарелите от рода на Исилдур, защото с Елронд ги свързвало кръвно родство, а той знаел, че един ден сред тях ще се появи доблестен воин, комуто е отреден решителен дял в последните велики събития на онази епоха. А междувременно Елронд грижливо съхранявал строшения меч на Елендил, докато народът на Дунеданците бавно потъвал в забрава сред пущинака.
Имладрис бил главното средище на елфите в Ериадор; но в Линдон край Сивите заливи все още живеели остатъците от народа на елфическия крал Гил-галад. Понякога те навлизали в Ериадор, но обикновено предпочитали да не се отделят от крайбрежието и там изграждали елфическите кораби, с които Първородните потегляли към далечния Запад, когато се изморявали от света. Владетел на Заливите бил Кирдан Мореплавателя — един от най-могъщите между Премъдрите.
Премъдрите никога не говорели открито за Трите Пръстена, които елфите запазили неосквернени, тъй
