прекрасния Нуменор край пределите на света; но колчем погледнели към Запада с копнеж в сърцата, изгнаниците изричали името на потъналата страна Мар-ну-Фалмар или още Акалабет, що означава низвергната земя, а на елфически език се произнася Аталанте.
Сред Изгнаниците мнозина вярвали, че върхът на Небесната колона Менелтарма не потънал завинаги, а отново се издигнал над вълните като самотен остров сред безкрая; защото онова място било свещено и даже по времето на Саурон никой не дръзнал да го оскверни. А след време някои от потомците на Еарендил се опитали да го търсят, тъй като познавачите на древни премъдрости твърдели, че някога от Менелтарма най зорките люде можели да зърнат как в далечината се мержелее Безсмъртната земя. Защото дори и след страшната гибел сърцата на Дунеданците продължавали да се стремят на запад; и макар да знаели твърдо, че светът се е променил, те казвали: „Авалоне е изчезнал от лицето на Земята, отнет ни е прекрасният Аман и не могат да бъдат открити тия земи сред днешния мрачен свят. Ала някога ги е имало, значи все още съществуват в истинското, цялостно мироздание, както е било сътворено в самото начало.“
Защото Дунеданците вярвали, че дори и простосмъртните люде, ако бъдат благословени, могат да зърнат други времена отвъд ония, към които ги приковава тленното тяло; и вечно копнеели да избягат от сянката на изгнанието и да видят поне за миг светлината, що никога не гасне; тъй било, понеже скръбната мисъл за смъртта продължила да ги преследва и зад морето. Затова най-прославените моряци сред тях вечно търсели из пустинните морета с надеждата да достигнат остров Менелтарма и да зърнат оттам древното величие. Но така и не го открили. Колкото и надалече да плавали, откривали само нови земи и виждали, че са като като другите, тоест подвластни на смъртта. А които продължавали да плават още по- надалеч, не постигали нищо друго, освен да обиколят Земята и да се завърнат изтощени пак там, откъдето са тръгнали; и казвали: „Всички пътища вече са криви.“
Тъй в по-сетнешни дни чрез корабоплаване, мъдрост и звездобройство кралете човешки узнали, че светът наистина е станал кръгъл; ала въпреки туй на Елдарите все още било разрешено ако желаят, да отплават към Древния Запад и Авалоне. Затова мъдреците сред людете казвали, че Правият път трябва нейде да съществува за ония, на които е дадено да го открият. И учели другите, че там, където новият свят се извива надолу, древният път към спомена за изгубения Запад продължава право напред като величав и невидим мост, прекосява животворния въздух (който днес е изкривен както целия свят) и пресича Илмен, където незащитената плът мигом загива, за да стигне до Самотния остров Тол Ересеа, а може би и отвъд него — чак до Валинор, откъдето Валарите продължават търпеливо да гледат как се развива историята на този свят. А по морските брегове се разнесли слухове и предания за моряци и люде загубени сред безкрая, които по волята на съдбата или по милостта на Валарите откривали Правия път и виждали как лицето на света потъва далече под тях, а накрая стигали до грейналия пристан на Авалоне или дори до последните брегове на Аман и там, преди да умрат, съзирали страховитата и прекрасна Бяла планина.
ЗА ВСЕВЛАСТНИТЕ ПРЪСТЕНИ И ТРЕТАТА ЕПОХА
В древни времена сред Маярите имало един на име Саурон, когото Синдарите от Белерианд нарекли Гортаур. След сътворението на Арда Мелкор го привлякъл на своя страна и той-станал най-могъщ, най- доверен и най-опасен от всичките слуги на Врага, понеже умеел да се преобразява и дълго успявал да се явява пред людете в тъй прекрасен и величав облик, че нерядко подлъгвал и най-недоверчивите.
Когато Моргот бил низвергнат и рухнали кулите на Тангородрим, Саурон отново надянал най-прелестния си образ, преклонил се пред Еонве, пратеника на Манве и с тържествена клетва отхвърлил всички минали злодеяния. И някои смятат, че изпървом туй не било притворство, а Саурон искрено се разкайвал, макар и само от страх, понеже се бил стъписал от падението на Моргот и страховития гняв на Западните Властелини. Ала Еонве нямал власт сам да прощава на равните нему и повелил на Саурон да се завърне в Аман, за да чуе присъдата си от Манве. Засрамил се тогава Саурон и не пожелал да се връща позорно, там където го чакала незнайна присъда от Валарите — може би многовековно робство, за да докаже добрата си воля; горделив бил той, защото под властта на Моргот сам придобил нечувана мощ. Затуй когато Еонве си тръгнал, Саурон се укрил в Средната земя; и пак се завърнал към злото, с което Моргот го бил обвързал като с железни окови.
По време на Великата битка и падането на Тангородрим цялата земя се разтърсила в чудовищни гърчове, а Белерианд бил разбит и опустошен; на север и запад големи парчета от сушата изчезнали под водите на Великото море. На изток, в Осирианд, скалните стени на Еред Луин се разцепили и сред тях зейнал огромен пролом, по който откъм юг нахлуло морето. В този залив по новото си корито се вливала реката Лун и хората го нарекли Лунния залив. Някога Нолдорите били назовали ония земи Линдон и името се съхранило; там продължили да живеят мнозина Елдари, които все още не искали да напуснат Белерианд, наситен със спомени за древните им подвизи. Фингоновият син Гил-галад бил техен крал и при него живеел Елронд Полуелф, син на Еарендил Мореплавателя и брат на първия нуменорски крал Елрос.
По бреговете на Лунния залив елфите изградили пристанища и ги нарекли с общото име Митлонд; там приютявали своите кораби, понеже заливите били удобни и тихи. Понякога Елдарите вдигали платна от Сивите заливи и се устремявали на запад, за да избягат от мрака на земните дни; защото по благоволение на Валарите все още можели Първородните да откриват Правия път и да се завръщат при своите близки в Ересеа и Валинор отвъд заоблените морета.
През онази епоха други Елдари прекосили хребета на Еред Луин и навлезли в земите зад него. Сред тях повечето били Телери, оцелели от гибелта на Дориат и Осирианд; и заедно с Горските елфи основали кралства из планини и гори надалеч от морето, за което обаче продължавали да копнеят дълбоко в сърцата си. Но само в Ерегион, наричан от хората Зелеников край, елфите от нолдорски произход успели да създадат трайно кралство отвъд Еред Луин. Ерегион се намирал близо до славния град на джуджетата, наричан от тях Хазад-дум, а от елфите Хадходронд и по-късно Мория. От елфическия град Ост-ин-Едил гладък каменен път водел до западната порта на Хазад-дум, защото там между елфи и джуджета се зародила незапомнено крепка дружба, която обогатила и двата народа. В Ерегион майсторите от Гваит-и-Мирдаин (което означава задруга на златарите) надминали и най-изкусните древни творци, освен неповторимия Феанор; а най-велик майстор сред тях бил Келебримбор, син Куруфинов, който се отрекъл от баща си и останал в Нарготронд след изгонването на Келегорм и Куруфин, както е разказано в „Куента Силмарилион“.
Дълги години в Средната земя царувал мир; ала повечето земи били диви и запустели. Мнозина елфи продължавали да живеят тъй, както били привикнали от най-древни времена — скитали волно из необятните области далеч от морето; ала те били от Аварите, за които подвизите на Белерианд си оставали само мълва, а Валинор — име на далечна страна. На юг и на изток човешките племена се множали; и чрез усилията на Саурон повечето от тях се преклонили пред злото.
Като видял запустелия свят, Саурон тайно си рекъл, че Валарите след победата на Моргот пак са забравили Средната земя; и гордостта му отново се разиграла. Гледал с ненавист Елдарите и се боял от Нуменорците, които понякога водели своите кораби към бреговете на Средната земя; ала дълго укривал тая омраза и само дълбоко в сърцето си кроял черни замисли.
Открил, че от всички народи на света най-податливи са хората; дълго обаче се мъчил да привлече елфите на своя страна, понеже знаел, че Първородните притежават най-голяма мощ; бродел сред тях надлъж и нашир, а обликът му все още подмамвал с лъжовна мъдрост и хубост. Само в Линдон нито веднъж не стъпил, защото крал Гил-галад и Елронд не се доверявали на привидната му красота и макар че не знаели кой е всъщност, не го допуснали по своите земи. Ала другаде елфите го посрещали радушно и малцина от тях се вслушвали в предупрежденията на вестоносците от Линдон; защото Саурон си бил избрал новото име Анатар, що значи повелител на даровете и отначало всички имали полза от дружбата с него. А той им казвал:
— Уви, печална е слабостта на великите! Могъщ крал е Гил-галад и премъдър е славният Елронд, ала въпреки туй не желаят да ми помогнат в тежкия труд. Нима не желаят да видят и другите земи тъй честити,
