Ар-Зимрафел.
Най-могъщ и най-горделив бил Ар-Фаразон Златни сред всички владетели, що държали скиптъра на Морските крале след създаването на Нуменор; а по онова време вече двайсет и три крале и кралици били властвали на Нуменорците, преди да легнат върху златни постели в дълбоките си гробници под връх Менелтарма.
И като седнал на високия престол в град Арменелос през най-могъщите дни на кралството, той почнал да крои мрачни планове за война. Защото в Средната земя бил опознал силата на Саурон и омразата му към Задмория. А скоро мнозина корабовладелци и капитани, идващи от Изтока, му донесли вестта, че откакто Ар-Фаразон напуснал Средната земя, Саурон напредвал с цялата си войска и обграждал крайбрежните градове; обявявал се за крал на всички люде и не криел намеренията си да изтласка Нуменорците обратно в морето, а ако потрябва, да унищожи и самия Нуменор.
Свирепо се разгневил Ар-Фаразон от тия вести, а сетне дълго размишлявал в самота и сърцето му се изпълнило с жажда за безгранична власт и върховна воля. Решил тогава на своя глава, без да се посъветва с Валарите или поне с някой от мъдреците, сам да се обяви за крал на всички люде и да превърне Саурон в свой покорен васал; защото в безумната си гордост смятал, че никога не ще се яви на този свят по-могъщ владетел от него, наследника на Еарендил. По онова време започнал да трупа огромни запаси от оръжие и изградил безброй военни кораби; а когато всичко било готово, повел своята армия през морето на изток.
И хората зърнали платната му да идват откъм залеза, обагрени в пурпур сред златисто-червено зарево; страх обзел крайбрежните племена, та избягали надалеч. А флотът накрая навлязъл в залива Умбар, където било най-могъщото пристанище на Нуменорците. Сред безмълвие и пустота тръгнал Морският крал напред през Средната земя. Седем дни водил войската си с развени флагове и песента на тръби, а на осмия стигнал до хълм, изкачил се по него и забил на върха своето знаме; там сложил трона си и огледал земите наоколо, а безбройните шатри на неговата войска изпъстрили равнината в синьо, златисто и бяло като огромни цветя. Сетне пратил вестоносци с повелята Саурон да се изправи пред него и да даде клетва за вярност.
И Саурон дошъл. Дошъл право от могъщата кула Барад-дур, без дори да помисли за бой. Защото усещал, че срещу невъобразимата мощ и величие на Морския крал не ще устоят и най-силните му бойци; а и още не било дошло времето да налага своята воля на Дунеданците. Но Саурон бил лукав и умеел да постига каквото желае чрез хитрини, когато силата не помагала. Затуй се преклонил пред Ар-Фаразон и заговорил с меден език; а хората се смаяли, защото всичко изречено им се струвало прекрасно и мъдро.
Но Ар-Фаразон все още не се поддавал и му хрумнало, че въпреки всички клетви за вярност ще е най- добре Саурон да бъде отведен в Нуменор като заложник за деянията на своите слуги в Средната земя. Саурон приел туй уж по принуда, ала в душата си тайно се радвал, защото съвпадало с неговото желание. Прекосил морето и се изумил като съзрял Нуменор и великия град Арменелос в дните на върховна слава; ала само още по-люто се разгорял в сърцето му пламъкът на омраза и завист.
И все пак тъй лукав бил той в мислите и словата, тъй могъща била неговата прикрита воля, че преди да отминат три години станал пръв сред тайните съветници на краля; защото медени хвалебствия се леели непрестанно от езика му и познавал множество тайни, неизвестни за човешкия род. И като виждали колко е благосклонен към него техният господар, всички съветници се борели за неговото приятелство, само Амандил от Андуние стоял настрани. Постепенно страната почнала да се променя и тежка тревога изпълнила сърцата на елфическите приятели, та мнозина се изплашили и избягали от Нуменор; а които останали, продължавали да се наричат Верни, но враговете им ги обявили за бунтовници. Защото след като си спечелил доверието на хората, Саурон оспорил с безброй доказателства всичко, на което ги учели Валарите; и коварно им подхвърлял мисълта, че в света, както на изток, тъй дори и на запад има още много морета и несметно богати страни за овладяване. И ако все пак най-сетне достигнели края на тия земи и морета, то отвъд всичко друго лежал Древният Мрак.
— А тъкмо от него — казвал той — е сътворен целият свят. Защото Мракът единствен заслужава вашето преклонение и неговият Властелин може тепърва да сътвори нови светове като дар за ония, що му служат и тъй да множи до безконечност тяхната мощ.
А Ар-Фаразон запитал:
— Кой е Властелинът на Мрака?
И в разговор зад заключени врати Саурон излъгал краля с такива слова:
— Той е онзи, чието име днес не се споменава; защото Валарите ви заблуждават и изтъкват името на Еру — безплътен призрак, измислен от самите тях в безумния им стремеж да поробят навеки човешкия род. Та нали като вестители на Еру могат да говорят от негово име каквото си искат. Ала един ден истинският владетел ще победи и ще ви избави от този призрак; името му е Мелкор, Властелин на всемира, Дарител на свободата и той ще ви направи по-силни от тях.
Тогава крал Ар-Фаразон се преклонил пред Мрака и неговия владетел Мелкор — изпървом тайно, ала не след дълго разкрил новата си вяра пред целия народ; и повечето Нуменорци го подкрепили. Но както казахме вече, в Ромена и околните области, както и тук-там из цялата страна, все още имало потомци на Верните. Техни водачи, от които всички останали чакали мъдрост и храброст в ония тежки дни, били кралският съветник Амандил и неговият син Елендил, чиито синове Исилдур и Анарион по нуменорска мярка още били съвсем млади. Амандил и Елендил се славели като опитни мореплаватели; потеклото им идвало от Елрос Тар-Миниатур, макар и не от кралския род, в който се предавали по наследство короната и престолът в столицата Арменелос. На младини Амандил бил пръв приятел с Фаразон и въпреки обичта си към елфите останал негов съветник до идването на Саурон. Подир туй обаче бил прогонен от двореца, защото Саурон го мразел повече от всички други Нуменорци. Но заради благородния произход и славата му на мореплавател сред народа мнозина го тачели, та кралят и Саурон не посмели да вдигнат ръка срещу него.
Тогава Амандил се завърнал в Ромена и тайно призовал там ония, на които все още се доверявал; защото се страхувал, че вече няма кой да възпира злото и всички приятели на елфите са в смъртна опасност. Така и станало не след дълго. По онова време светилището върху Менелтарма било изоставено окончателно и макар че даже Саурон не смеел да оскверни това свято място, кралят под страх от смъртно наказание забранил да го посещава който и да било, дори и онези, що още пазели в сърцата си името на Илуватар. А Саурон подканвал краля да отсече Бялото дърво Нимлот, защото то било спомен за Елдарите и светлината на Валинор.
Отначало кралят не се съгласявал, понеже вярвал в пророчеството на Тар-Палантир, че съдбата на неговия род е обвързана с Дървото. И макар да мразел Елдарите и Валарите, все още се вкопчвал като безумец в сянката на древната нуменорска вярност. А когато чул мълвата за злите замисли на Саурон, Амандил дълбоко се натъжил, тъй като знаел, че рано или късно Саурон ще постигне своето. Тогава разказал на Елендил и неговите синове преданието за Двете дървета във Валинор; и Исилдур не продумал нищо, ала една нощ извършил подвиг, с който се прославил навеки. Преоблечен отишъл до Арменелос и сам се промъкнал в кралския дворец, където не допускали никого от Верните; и стигнал до Бялото дърво, около което Саурон бил разположил най-верните си слуги на денонощна стража, та нито един човек да не пристъпи натам. Нямало цвят по голите клони на Нимлот, тъй като есента била към края си и наближавала зимата; Исилдур се прокраднал покрай стражата и откъснал един самотен плод от Дървото, а после опитал да се измъкне по същия начин. Ала пазачите усетили и го нападнали, та трябвало да се сражава, докато най-сетне избягал, цял покрит в тежки рани; и понеже бил преоблечен, тъй и не се разбрало кой е посегнал към Дървото. С последни сили се добрал Исилдур до Ромена, предал безценния си товар в ръцете на Амандил и паднал в несвяст. Амандил благословил плода и тайно го засял; и напролет семето покълнало. А когато върху нежния стрък се разтворил първият лист, тежко болният Исилдур изведнъж се вдигнал на нозе и раните повече не го измъчвали.
Тъкмо навреме било сторено всичко това; защото след произшествието кралят послушал Саурон, отсякъл Бялото дърво и окончателно отхвърлил вярата на дедите си. А Саурон заповядал върху един хълм сред Арменелос да бъде построен храм; кръгла основа имал този храм и стените му били дебели по двайсет и пет крачки, ширината на основата достигала двеста и петдесет крачки, а стените се издигали също на двеста и петдесет крачки над земята и завършвали с величествен купол. И този купол бил покрит със сребро, та блестял под слънчевите лъчи и сиянието му се виждало отдалече; но скоро блясъкът помръкнал и
