Валарите, все още се страхували от тях. Не смеели открито да нарушат забраната и да прекосят определените граници. Само на изток насочвали могъщите си кораби. Ала все по-мрачен страх от смъртта ги обземал, та се мъчели да я отсрочат по всички възможни начини; и почнали да строят къщи и дворци за покойниците, а мъдреците им се трудели неуморно с надеждата да открият тайната на възкресението, или поне пътища към човешкото дълголетие. Но не постигнали нищо, освен изкуството да съхраняват нетленна плътта на мъртъвците и постепенно запълнили цялата страна с безмълвни гробници, под чиито мрачни сводове царствала мисълта за смъртта. А живите трескаво се устремили към пиршества и наслади, трупайки алчно богатства и имоти; и след епохата на Тар-Анкалимон бил забравен обичаят първите плодове да се посвещават на Еру, а хората все по-рядко стъпвали в светилището на връх Менелтарма.
По онова време Нуменорците създали първите големи селища по западните брегове на древната си родина; собствената им страна вече изглеждала прекалено тясна и не намирали в нея ни покой, ни задоволство, та желаели нови богатства и власт над Средната земя, след като пътят на запад бил забранен. Изградили големи пристанища с мощни крепостни кули и мнозина от тях се заселили там; ала вече идвали не като мъдреци и благодетели, а като господари, повелители и събирачи на данъци. Към Изтока тръгвали нуменорските кораби с попътни ветрове и се завръщали пълни с богатства за слава на своите крале; а кралете, цели отрупани в сребро и злато, се отдали на непрестанни гуляи и пиршества.
Елфическите приятели нямали дял във всичко това. Те единствени се отправили към северните земи и към владенията на Гил-галад, където се сдружили с елфите и им помогнали в борбата срещу Саурон; тяхното пристанище Пеларгир се намирало над устието на Андуин Велики. А кралските люде плавали далече на юг и в много човешки легенди са останали смътни спомени за извоюваните тогава земи и крепостите по тях.
През онази епоха, както е разказано другаде, Саурон отново се появил в Средната земя, възвърнал си прежната мощ и пак се обърнал към злото, усвоено някога от Моргот, комуто бил най-усърден помощник. Още в дните на единайсетия нуменорски крал Тар-Минастир той успял да укрепи страната Мордор и изградил там кулата Барад-дур, а после повел свирепа борба да завладее цялата Средна земя и да стане крал над кралете и божество за простосмъртните люде. Саурон ненавиждал Нуменорците заради подвизите на техните деди, древния им съюз с елфите и верността към Валарите; не забравял и помощта, която някога Тар-Минастир оказал на Гил-галад по времето, когато бил изкован Единственият Пръстен и избухнала война между Саурон и елфите от Ериадор. А като узнал, че кралете на Нуменор са станали още по-могъщи и величави, омразата му нараснала хилядократно; боял се, че ще нахлуят в неговите земи и ще му отнемат със сила властта над Изтока. Ала още не смеел да спори с Морските владетели и се оттеглил от крайбрежието.
Но Саурон открай време бил безмерно лукав и легендите разказват, че сред ония, които поробил чрез Деветте Пръстена, имало трима велики владетели от народа на Нуменор. И когато по света тръгнали неговите могъщи роби, наричани Улаири или Духове на Пръстена, когато чрез ужаси и жестокост придобил неимоверна власт над хората, Саурон почнал да напада крепостите на Нуменорците по морските брегове.
В ония дни Сянката още по-плътно обгърнала Нуменор; и заради бунта срещу Валарите кралете от Елросовия род постепенно загубили своето дълголетие, ала това само още повече ожесточило сърцата им. И деветнайсетият крал взел скиптъра на дедите си и се възкачил на трона под името Адунахор, що означава владетел на целия Запад, а първата му повеля била да забрани употребата на елфическите езици в своя дворец. И все пак в Свитъка на кралете тази титла била записана като Херунумен, което е нейният превод на езика на Върховните елфи, понеже от суеверен страх никой не дръзвал да наруши докрай древните обичаи. Прекомерна гордост съзирали в подобна титла малцината Верни, тъй като тя се полагала единствено на Валарите; и сърцата им се разкъсвали между верността към Елросовия род и преклонението пред Всемогъщите. Ала най-лошото предстояло тепърва. Защото двайсет и първият крал Ар-Гимилзор бил свиреп гонител на Верните. По негово време прекратили всякакви грижи за Бялото дърво и го оставили да линее; кралят най-строго забранил употребата на елфически езици в цялата страна и жестоко наказвал всяка среща с елфи от корабите, които все още идвали тайно към западните брегове на Нуменор.
А Елендилите живеели предимно по западния край на Нуменор; но Ар-Гимилзор заповядал на всички заподозрени в пристрастие към елфите да се преселят в източните области на страната, та да ги държи под око. Повечето от тях избрали да живеят около пристанището Ромена; оттам мнозина отплавали към Средната земя, дирейки северните брегове, където все още можели да разговарят с Елдарите в кралството на Гил-галад. Кралете знаели за това, но не пречели на Елендилите, даже ги насърчавали да напускат страната и повече да не се завръщат; защото желаели да прекъснат всякакви връзки между своя народ и Елдарите от Ересеа, като се надявали по този начин да укрият делата и замислите си от Владетелите на Запада. Ала Манве знаел що вършат и Валарите се разгневили на Нуменорските крале, та ги лишили навеки от съвет и закрила; не идвали вече със залеза кораби от Ересеа и пристанищата на Андуние запустели.
Най-почитани след кралския род били владетелите на Андуние; в жилите им също течала кръвта на Елрос, тъй като техният род тръгвал от Силмариен, дъщеря на четвъртия нуменорски крал Тар-Елендил. Тия владетели били верни на кралете и се прекланяли пред тях; и Наместникът в Андуние винаги бил пръв съветник на трона. Ала още от най-древни времена всички в рода им дълбоко обичали Елдарите и тачели Всемогъщите; и когато над Нуменор паднала Сянката, те се стараели да облекчат участта на Верните с каквото могат. Но дълго не дръзвали да се опълчат открито срещу кралете и се мъчели да ги вразумят с мъдри съвети.
В цял Нуменор се славела хубостта на Инзилбет, дъщеря на Линдорие, която пък била сестра на Еарендур — владетелят на Андуние по времето на крал Ар-Сакалтор, бащата на Ар-Гимилзор. И Гимилзор взел Инзилбет за съпруга, макар че тя не го желаела, защото дълбоко в сърцето си почитала Валарите, както я учела нейната майка; ала тогавашните крале и техните синове били горделиви и не търпели да оспорват желанията им. Нямало обич между Ар-Гимилзор и неговата кралица, както по-късно и между синовете им. По-големият, Инзиладун, бил досущ като майка си по нрав и по облик; ала по-малкият, Гимилхад, станал още по-зъл и горделив от баща си. И ако можел да избира, Ар-Гимилзор щял да го избере за наследник пред първородния си син.
А когато се възкачил на престола, Инзиладун си избрал титла от елфическия език както в древните времена и се нарекъл Тар-Палантир, понеже бил прозорлив не само с очите, но и с ума си, та дори и ония, що го ненавиждали, се бояли от мъдрите му слова. Той прекратил гоненията на Верните и отново почнал да посещава по празниците светилището на Еру върху Менелтарма, което Ар-Гимилзор бил занемарил. Почитал Бялото дърво и възстановил грижите за него; и от Тар-Палантир тръгнало пророчеството, че когато Дървото изсъхне, туй ще е поличба за края на кралския род. Но твърде късно дошло неговото разкаяние и не могло да усмири гнева на Валарите от високомерието на предишните крале, а и малцина Нуменорци съжалявали за сторената грешка. А Гимилхад бил жесток и силен, та застанал начело на ония, що се наричали кралски люде и къде открито, къде потайно, неуморно оспорвал волята на брат си. Тъй помръкнали в дълбока скръб дните на Тар-Палантир; и той предпочитал да живее по западния бряг, където често се изкачвал на древната кула, построена от крал Минастир върху хълма Оромет край Андуние и оттам се вглеждал на запад с надеждата да съзре платно над хоризонта. Ала не идвали вече кораби от Запада към Нуменор, а Авалоне бил обгърнат в мъгла.
Гимилхад умрял две години преди да привърши вторият век от живота му (а за потомък на Елрос това се смятало за ранна кончина, макар че кралският род бил западнал), но и след неговата смърт нямало покой за краля. Защото синът му Фаразон бил станал още по-алчен и зъл от баща си. Често потеглял начело на военните походи, които Нуменорците пращали към крайбрежието на Средната земя, за да разширят своята власт над човешкия род; тъй се прославил като умел пълководец по суша и по море. Затуй когато узнал за смъртта на баща си и се завърнал в Нуменор, хората го приели с открити сърца; защото носел несметни богатства и изпървом ги раздавал с щедра ръка.
Най-сетне Тар-Палантир се изтощил от скръб и напуснал живота. Нямал друг наследник освен една дъщеря, която бил нарекъл с елфическото име Мириел; и на нея се полагал престолът както по право, тъй и според нуменорските закони. Но Фаразон я взел за съпруга, като погазил и нейната воля, и законите, които забранявали дори на кралете да сключват брак между братовчеди. И след сватбата веднага се възкачил на трона с титлата Ар-Фаразон (в превод на елфически Тар-Калион); а името на кралицата си променил на
