достигнала храброст. Избягал в най-дълбоките мини и жално замолил за мир и прошка; но Валарите съсекли нозете му, та паднал пред тях по очи. Сетне го оковали с веригата Ангаинор, която бил носил някога, а желязната корона набили като нашийник над раменете му и го превили додето опрял лице в коленете си. Двата Силмарила, що му оставали, били изтръгнати от короната и пак засияли неосквернени под небосвода; и Еонве ги взел под своя охрана.
Тъй рухнало могъществото на Ангбанд из северните земи и от злокобното царство не останал камък върху камък; и от подземните тъмници излезли безбройни роби, отдавна загубили всяка надежда да зърнат дневна светлина, а когато се огледали, светът вече бил променен. Защото тъй велика била яростта на противниците, че на много места северните области на западния свят били разбити из основа и морето нахлуло по тях през безброй бездънни проломи сред хаос и оглушителен тътен; реките били пресушени или прехвърлени в нови корита, долини се изравнили и хълмове рухнали, а Сирион вече не съществувал.
Тогава Еонве от името на Върховния владетел призовал елфите от Белерианд да напуснат Средната земя. Но Маедрос и Маглор не пожелали да го послушат и макар вече да били изморени и отвратени от толкова много насилие, подготвили сетен отчаян опит да изпълнят своята клетва; понеже били готови, ако им откажат Силмарилите, да се сражават сами дори срещу победоносната армия на Валинор и могъществото на целия свят. Затуй изпратили при Еонве вестоносци с молба да им отстъпи безценните камъни, сътворени някога от баща им Феанор и коварно похитени от Моргот.
Ала Еонве отговорил, че ако и някога Феаноровите синове да са имали право върху творението на своя баща, то това право отдавна е обезсилено заради множеството безмилостни злодеяния, що извършили в заслепението на безумната клетва, а най-вече заради убийството на Диор и нападението срещу Заливите. Светлината на Силмарилите щяла да замине на Запад, откъдето идвала първоначално; а Маедрос и Маглор трябвало да се завърнат във Валинор, за да изслушат присъдата на Валарите, без чиято повеля Еонве нямало да отстъпи повереното му богатство. Тогава Маглор искрено пожелал да се подчини, защото сърцето му се раздирало от скръб и рекъл:
— Никъде в клетвата не е казано да постъпваме прибързано, а може би тъкмо във Валинор всичко ще бъде най-сетне простено и забравено, та да постигнем дългоочаквания покой.
Маедрос обаче отвърнал, че ако се завърнат в Аман, а Валарите им откажат благосклонност, клетвата ще остане в сила, но вече без капка надежда да бъде изпълнена; после добавил:
— Може ли някой да каже каква ужасна участ ни чака, ако оспорим волята на Всемогъщите сред техните собствени земи, или дръзнем отново да вдигнем меч в свещеното им кралство?
Но Маглор още се колебаел и възразил:
— Ако самите Манве и Варда откажат да изпълнят клетвата, в която сме ги призовали за свидетели, то не ще ли е тази клетва само безсмислено слово?
А Маедрос отвърнал:
— Ала как ще достигнат гласовете ни и до Илуватар отвъд Кръговете на Света? А ние, безумци клети, се заклехме в самия Илуватар и призовахме над себе си Вечния Мрак, ако не удържим дадената дума. Кой ще ни освободи от нея?
— Ако никой не може да ни освободи — рекъл Маглор, — тогава наистина на Вечния Мрак сме обречени, независимо дали ще изпълним клетвата или ще я нарушим; но по-малко зло ще е да погубим единствено себе си.
И все пак накрая той отстъпил пред волята на Маедрос и двамата дълго обсъждали как да сложат ръка върху Силмарилите. Една нощ те навлезли преоблечени в лагера на Манве и се промъкнали до мястото, където се пазели Силмарилите; безмилостно съсекли стражата и грабнали безценните камъни. Тогава целият лагер се надигнал насреща им и двамата се приготвили да продадат скъпо живота си. Ала Еонве не разрешил синовете на Феанор да бъдат погубени; и никой не вдигнал ръка срещу тях, та избягали безнаказано. Всеки от двамата носел по един Силмарил, защото си били казали:
— След като един е изгубен навеки за нас и остават само два, а и ние сме единствените живи от всички братя, то явно съдбата е пожелала да си поделим бащиното наследство.
Но сияйният камък изгорил десницата на Маедрос с непоносима болка; и той осъзнал, че словата на Еонве са били верни и правото му е обезсилено, а от клетвата са останали само празни слова. Смазан от ужас и отчаяние взел, та се хвърлил в една бездънна огнена пропаст и тъй сложил край на живота си; и Силмарилът, който носел, изчезнал в земните недра.
А за Маглор разказват, че не устоял на болките, що му причинил Силмарилът; хвърлил се накрая в Морето и оттогава духът му броди по бреговете, пеейки песни на скръб и болка сред шума на вълните. Защото Маглор бил сред най-прославените певци на Древните дни и по дарба отстъпвал единствено на Даерон от Дориат; ала вече никога не се завърнал при народа на елфите. И тъй Силмарилите достигнали вечните си домове: единият сред небесните простори, вторият в огненото сърце на света, а третият дълбоко под морските талази.
В ония дни по бреговете на Западното море закипял строеж на кораби; и от там неизброимият флот на Елдарите вдигнал платна към Запада и повече не се завърнал в тия земи на ридания и войни. А Ваниярите се завърнали с развени знамена и били посрещнати победоносно във Валинор; но горчива била тяхната радост, защото се завръщали без Силмарилите от Морготовата корона и знаели, че вече никой не ще намери и сбере заедно тия свещени камъни, додето светът не бъде разбит и пресътворен.
А когато се добрали до Запада, елфите от Белерианд се заселили на Самотния остров Тол Ересеа, що гледа както на запад, тъй и на изток; оттам можели да достигнат и Валинор. Най-сетне отново били заслужили обичта на Манве и прошката на Валарите; Телерите пък забравили някогашните обиди и тъй прокобата потънала в забвение.
Ала не всички Елдари пожелали да напуснат Отвъдните земи, където тъй дълго били живели, макар и в страдания; мнозина се забавили още дълги векове в Средната земя. Сред тях били Кирдан Корабостроителя, Келеборн от Дориат и съпругата му Галадриел — единствено тя останала от ония, що някога повели елфическите изгнаници към Белерианд. В Средната земя продължил да живее и върховният крал Гил-галад, а заедно с него бил Елронд Полуелф, който сторил своя избор и решил да се числи към Елдарите; но брат му Елрос предпочел човешкия род. И единствено от тия двамина братя е дошла сред людете кръвта на Първородните, а заедно с нея и частица от божествения дух, който съществувал преди сътворението на Арда; защото те били синове на Елвинг, дъщеря на Диор, а той на свой ред — син на Лутиен, рожбата на Тингол и Мелиан; баща им Еарендил пък бил син на Идрил Келебриндал, щерка на Тургон от Гондолин.
Колкото до Моргот, Валарите го изхвърлили през Портите на нощта в Безвременната Пустота отвъд Стените на Света; и вечна стража пази тия стени, а Еарендил зорко бди над небесните бастиони. Ала лъжите на Мелкор, могъщия и прокълнат Моргот Бауглир, Властелин на Ужаса и Омразата, тия лъжи, засеяни в сърцата на елфи и люде, са като семе, що не умира и не може да бъде унищожено; и во веки веков то ще покълва отново и отново, за да ражда злокобни плодове чак до свършека на света.
Тъй завършва СИЛМАРИЛИОНЪТ. Ако разказът преминава от възвишеното и прекрасното към мрака и разрухата, то е защото такава била в древните дни съдбата на Осквернената Арда; и ако е писано нещо да се промени и осквернението да бъде изцелено, само Манве и Варда може би знаят това; ала нито те го разкриват, нито е споменато в пророчествата на Мандос.
АКАЛАБЕТ
Разказват Елдарите, че хората се появили на този свят когато над него тегнела сянката на Моргот и бързо попаднали под властта на злото; защото Врагът пратил сред тях свои довереници и людете се вслушвали в неговите зли и коварни слова, та почнали да се прекланят пред Мрака, макар и да тръпнели в страх от него. Но някои обърнали гръб на злото, напуснали земите на своя народ и поели дългия път към Запада; понеже били чули мълва, че далече на запад грее светлина, неподвластна на Сянката. Морготовите слуги ги преследвали с люта омраза, а пътищата били дълги и трудни; ала накрая все пак достигнали
