земите, откъдето се виждало Морето и тъй навлезли в Белерианд по време на Войната за Силмарилите. На синдарински език ги нарекли Едаини; станали те приятели и съюзници на Елдарите и се прославили с подвизи в битките срещу Моргот.
От тях тръгнал по бащина линия родът на Пресветлия Еарендил; и в „Балада за Еарендил“ се разказва как накрая, когато Моргот бил само на крачка от победата, той построил своя кораб Вингилот, наричан на човешки език Ротинзил и отплавал по неизбродени морета да търси Валинор; защото желаел да говори пред Всемогъщите от името на Двата народа и да помоли Валарите за милосърдие и помощ в тежък час. Затуй и елфи, и люде го назовали Еарендил Благословени, тъй като след безброй мъки и премеждия най-сетне достигнал своята цел и от Валинор дошла армията на Западните Властелини. Но Еарендил вече не се завърнал в земите, които обичал.
Във Великата битка, когато бил низвергнат Моргот и рухнали кулите на Тангородрим, от всички човешки родове само Едаините се сражавали на страната на Валарите, докато редица други племена се присъединили към Врага. А след победата на Западните Властелини ония от злите хора, които не били унищожени, избягали обратно към източните земи, където множество техни събратя бродели диви и непокорни из целините, отказвайки да се вслушат както в призива на Валарите, тъй и в жестоките повели на Моргот. Но като дошли сред тях, злите люде донесли със себе си сянката на страха, та простодушните племена ги избрали за крале. Тогава Валарите изоставили ония човешки народи, които отхвърлили техния призив и предпочели властта на Морготовите приятели; в мрак заживели тия хора и страдали тежко от безбройните злини, що Моргот бил сътворил в дните на своята власт: демони, дракони, безформени твари и скверни орки, създадени като злорада подигравка срещу Илуватаровите чеда. И печална била участта човешка.
Ала Манве прокудил Моргот навеки в Пустотата отвъд Света; и Врагът вече няма власт да се завърне в облик зрим и телесен докато Западните Властелини царуват на своите тронове. И все пак семената, що бил засеял, продължавали да покълват и раждат отровни плодове, стига само някой да се погрижел за тях. Защото волята му се съхранила и вечно тласкала неговите слуги да осуетяват делата на Валарите и да погубват всички, които ги тачат. Владетелите на Запада добре разбирали това. Затуй след като прокудили Моргот, те се сбрали на съвет да обсъдят бъдните епохи. Призовали Елдарите да се завърнат на запад и ония, които послушали волята им, се заселили на остров Ересеа; и тамошното пристанище било наречено Авалоне, защото от всички градове тъкмо то се намирало най-близко до Валинор и Авалонската кула е първото, що съзира морякът, когато прекоси необятната морска шир и най-сетне наближи Безсмъртните земи. На прадедите човешки от трите верни рода също била отредена щедра награда. Еонве дошъл сред тях да ги учи; и получили те мъдрост, сила и дълголетие далеч над всички други простосмъртни народи. За дом на Едаините била сътворена нова земя — нито свързана със Средната, нито част от Валинор, защото отвсякъде я обкръжавала морската шир; и все пак се намирала по-близо до Валинор. Осе издигнал тая земя от дълбините на Великото море, Ауле я укрепил, а Явана пръснала над нея богатството на живота; Елдарите пък донесли цветя от Ересеа и изградили прекрасни фонтани. Валарите я нарекли Андор, що означава подарена земя; и в знак, че всичко е готово, звездата на Еарендил засияла ярко над Запада, за да поведе пътниците отвъд морето; а хората се смаяли, като видели нейния сребърен пламък по небесните пътища на Слънцето.
Тогава Едаините вдигнали платна и поели през океана подир звездата; а Валарите усмирили морето за дълги дни и пратили слънчево време и попътен вятър, та морето искряло пред взора на Едаините като тръпнещ кристал, а пяната се белеела като сняг край вълнорезите на техните ладии. Толкова ярък бил Ротинзил, че дори в ясно утро хората го виждали да сияе на запад, а в безоблачните нощи греел самотен сред небосклона, тъй като никоя друга звезда не устоявала на неговия блясък. И плавайки все подир него, Едаините най-сетне прекосили морската шир и зърнали в далечината сред златна омара да ги очаква Андор, Подарената земя. Сетне слезли от корабите и с радост в сърцата открили прекрасна и плодородна страна. Назовали я Елена, що означава пътеводна звезда; но я наричали и Анадуне, което означава Западна земя или Задмория, а на езика на Върховните елфи се произнася Нуменоре.
Тъй се появил онзи народ, наричан в езика на Сивите елфи Дунедаини или Дунеданци — Нуменорските крале от човешко потекло. Но и за тях оставала в сила смъртната участ, що сам Илуватар е отредил на човешкия род; продължавали да са смъртни, макар че вече били дълголетни и чак додето ги споходела вечната сянка не знаели що е болест. С мъдрост и слава се увенчали и от всички други човешки народи станали най-близки до Първородните; били по-снажни от най-снажните синове на Средната земя, а очите им греели като ясни звезди. Ала бавно растял техният брой по онази земя, защото макар и да се раждали все по-красиви дъщери и синове, децата били твърде малко.
В древни времена столицата на Нуменор била разположена край най-големия залив по западния бряг и носела името Андуние, тъй като гледала към залеза. А насред сушата се извисявал стръмен връх, наречен Менелтарма, сиреч Небесна колона и високо върху склона му имало светилище на Еру Илуватар — без стени и без покрив, изцяло открито към широкия свят; и нямало друг храм в страната на Нуменорците. В подножието на планината били изградени гробници за кралете, а върху близкия хълм се белеел прекрасният град Арменелос и тамошната крепостна кула била издигната от Елрос, син Еарендилов, когото Валарите посочили за пръв крал на Дунеданците.
Потеклото на Елрос и брат му Елронд идвало от Трите рода на Едаините, ала донякъде също от Елдарите и Маярите; защото по майчина линия родът им минавал през Идрил от Гондолин и Лутиен, дъщерята на Мелиан. Наистина, Валарите не можели да отменят смъртта, що сам Илуватар е дарил на хората, но за съдбата на полуелфите Илуватар им дал правото да решават сами; а те разрешили на Еарендиловите синове свободно да избират своята участ. Елронд избрал да остане сред Първородните и бил надарен с вечен живот като елф. А на Елрос, който предпочел да бъде човешки крал, Валарите все пак отредили дълголетие, надхвърлящо многократно жизнения срок на хората от Средната земя; и всичките му потомци, крале и знатни велможи от кралски родове, се славели с небивало дълъг живот дори сред Нуменорците. Самият Елрос живял петстотин години, от които четиристотин и десет като владетел на Нуменор.
Тъй минали много години и докато в Средната земя бавно гаснела светлината на мъдростта, Дунеданците живеели под закрилата на Валарите, дружали с Елдарите и продължавали да израстват телом и духом. Защото макар че техният народ все още използвал собствената си реч, велможите и кралете говорели и на елфически език, който били научили в някогашните дни на бойно съратничество, та свободно общували с елфите от Ересеа и западните области на Средната земя. А най-мъдрите сред тях изучили и езика на Върховните елфи от Блаженото царство, чрез който се съхранявали множество предания и песни за сътворението на света; и в най-славните дни на своето кралство създали букви, свитъци и книги, за да запишат безброй премъдри и странни неща, що днес са потънали навеки в забрава. Тъй се родил обичаят всички нуменорски владетели да имат и елфически имена; същото станало с градовете и прекрасните места, които те сътворили из Нуменор и по бреговете на Отвъдните земи.
Защото Дунеданците преуспели във всички изкуства и занаяти, тъй че ако пожелаели, лесно можели да надминат злите крале от Средната земя във военното дело и изковаването на оръжия; ала те били миролюбиви. Най-високо ценели корабостроенето и мореплавателските умения, а моряци като техните светът вече никога не ще види; и пътешествията по безбрежните океани били смятани за най-храбри и достойни дела на доблестните им мъже в буйните дни на тяхната младост.
Но Властелините на Валинор им забранили да плават към Запада по-далеч от крайбрежието на Нуменор; и дълго време Дунеданците се примирявали с това, понеже не разбирали напълно смисъла на забраната. А Манве чрез туй им спестявал изкушението да дирят Блаженото царство и пагубното желание да надхвърлят границите на своята щастлива участ, което неминуемо щяло да се роди, щом веднъж опознаели безсмъртието на Валарите и Елдарите сред земите на вечността.
Защото по онова време Валинор все още се намирал във видимия свят и Илуватар разрешил на Валарите да запазят този свой дом върху Земята като спомен каква би могла да бъде цялата Арда, ако не я бил осквернил Моргот със своята сянка. Нуменорците добре го знаели; и по изгрев слънце в най-ясните дни те съзирали далече на запад да се мержелее бряг с лъчезарен бял град, просторно пристанище и могъща кула. Защото в ония дни те били надарени с проницателен поглед; ала дори и тогава само най-зорките сред тях успявали да различат прелестното видение от склоновете на Менелтарма или от мачтите на някой кораб, плаващ покрай западния бряг докъдето им било позволено. Все още не смеели да нарушат забраната на Западните Властелини. Ала най-мъдрите сред тях знаели, че това всъщност не е Блаженото царство
