Валинор, а елфическото пристанище Авалоне на остров Ересеа, най-източната от Безсмъртните земи. И оттам понякога Първородните се задавали към Нуменор със своите бели кораби без гребла като морски птици, родени от залеза. Много дарове носели те: пойни птици, благоуханни цветя и целебни билки. Донесли и семе от Бялото дърво Келеборн, що растяло насред Ересеа; а то пък било потомък на Галасилион от Туна — умаленият образ на Телперион, който Явана сътворила за Елдарите от Блаженото царство. Израсло и разцъфтяло дървото сред двора на кралския дворец в Арменелос; Нимлот го нарекли и разцъфвало то всяка вечер, пръскайки нежно ухание в нощните сенки.
Тъй поради забраната на Валарите през онази епоха Дунеданците не плавали на запад, ала с корабите си пребродили всички източни океани от мрака на Севера до непоносимите жеги на Юга и още по-южно, чак до Отвъдния Мрак; все по-далече достигали те, обиколили Средната земя и от корабите си зърнали на изток Портите на Зората. Понякога Дунеданците се задържали край Средната земя и ги обземала жалост към тамошните забравени люде; и когато в най-мрачните времена на човешкия род нуменорските владетели отново стъпили върху западните брегове на Отвъдните земи, никой не дръзнал да им се противопостави. Защото по онова време повечето народи, които живеели под властта на Сянката, били немощни и плашливи. И като дошли сред тях, Нуменорците ги научили на много неща. Дали им вино, хляб и познания за земеделския труд, мелничарството, дърводелството и зидарското майсторство, а освен туй им показали как да заживеят разумно и честито, доколкото било възможно в ония страни на печал и ранна смърт.
Възрадвали се людете от Средната земя и тук-там по западните брегове горските дебри отстъпили място на плодородни ниви, а людете се отърсили от игото на Морготовите слуги и забравили страха си пред мрака. Почитали спомена за снажните Морски крале и след тяхното отпътуване ги нарекли богове с надеждата някой ден пак да се върнат; защото по онова време Нуменорците никога не оставали задълго в Средната земя и затуй не си изграждали жилища. На изток плавали техните кораби, ала сърцата вечно ги теглели обратно към Запада.
С годините този стремеж ставал все по-силен; и Нуменорците закопнели за вечния град, който виждали отдалече, а жаждата за спасение от смъртта и вечни наслади вече не ги напускала; и колкото повече нараствала тяхната мощ и слава, толкоз по-малко покой намирали в душите си. Защото макар да ги били надарили с дълголетие, Валарите не можели да им отнемат умората от света, що идва рано или късно, тъй че всички Дунеданци умирали — дори и кралете от рода на Еарендил; а по мерките на Елдарите жизненият им път бил по-кратък и от зимен ден. Тъй постепенно над сърцата им паднала сянка, може би породена от волята на Моргот, която все още творяла зло по света. И отначало в душите си, а подир туй и на глас почнали Нуменорците да роптаят против участта човешка и най-вече против забраната да плават към Запада.
И често си казвали: „Защо Западните Властелини живеят там в безконечен покой, а ние трябва да мрем и да напускаме родния дом, устремени незнайно накъде? Ето, Елдарите не умират, дори и ония, що са се опълчили срещу Всемогъщите. И след като овладяхме всички морета, след като никое от тях не е тъй бурно или необятно, че да възпре нашите кораби, то защо да не отидем в Авалоне при скъпите си приятели?“
А някои казвали още: „Защо да не отидем дори и в Аман, та да вкусим там, макар и само за ден, блаженството на Всемогъщите? Нима не сме най-славни сред народите на Арда?“
Предали Елдарите тия слова на Валарите и Манве се наскърбил, тъй като виждал как над златното пладне на Нуменор бавно приижда черен облак. И пратил вестоносци при Дунеданците да поговорят откровено за съдбините и законите на света с техния крал и всички, що пожелаят да слушат.
— Съдбините на този свят — казали пратениците — може да промени само онзи Единствен, що го е сътворил. И дори ако пътувате тъй умело, че през всички препятствия и заблуди най-сетне се доберете до Блаженото царство Аман, не ще имате полза от туй. Защото не страната на Манве прави своите обитатели безсмъртни, а точно напротив — Безсмъртните разпръскват благодат над ония земи; и там само ще повехнете от умората на живота още по-бързо като мушици в яркия плам на светилника.
Но кралят възразил:
— А нима не е още жив Еарендил, чийто потомък съм аз? И не живее ли тъкмо в Аман?
На туй вестоносците му отвърнали:
— Знаеш, че неговата участ не е като на другите и му е дадено правото да се причисли към Първородните, що не умират; ала и друго му повелява съдбата — вече никога да не се завръща към земите на простосмъртните. Докато ти и твоят народ не сте Първородни, а простосмъртни люде, както ви е сътворил Илуватар. Обаче изглежда, че сега настоявате да получите най-добрия дял от съдбата и на двата народа — когато ви се прииска, да отивате във Валинор, а щом ви омръзне, да се прибирате у дома. Това е невъзможно. А и Валарите нямат толкова власт, та да ви отнемат подаръка на Илуватар. Елдарите, казвате, не са наказани със смъртна участ — дори и ония, що са се опълчили срещу Всемогъщите. Ала за тях това не е ни награда, ни наказание, а просто част от битието им. Те нямат къде да избягат и са обвързани с този свят чак до самия му край, защото неговият живот е и техен. Вие твърдите, че умирате, понеже сте наказани за бунта на людете, в който нямате ни най-малък дял. Но от самото начало смъртта не е замислена като наказание. Чрез нея можете да избягате и да напуснете света, без да ви обвързват веригите на надежда или умора. Кажете сега, кой от нас трябва да завижда на другия?
А Нуменорците отговорили:
— Защо пък да не завиждаме на Валарите или поне на безсмъртните елфи? От нас изисквате сляпа вяра и надежда без ясна опора, след като никой не знае що ни чака подир няколко кратки години. А ние също обичаме Земята и не искаме да я загубим.
Тогава пратениците казали:
— Наистина, Валарите не знаят що ви е отредил Илуватар, тъй като той не разкрива докрай световните бъднини. Но в едно сме уверени: че вашият истински дом не е нито тук, нито в Аман, нито където и да било в Кръговете на Света. И повелята людете да си отиват е била изпървом дар от Илуватар. Превърнала се е в скръб само защото под сянката на Моргот им се сторило, че ги обкръжава безбрежен мрак, от който се бояли; тогава мнозина станали самонадеяни и горделиви, та не отстъпвали додето животът не им бъдел отнет насила. Ние, що носим непрестанно растящия товар на годините, трудно разбираме тия неща; но се боим, че ако наистина старата скръб пак е дошла да ви измъчва, както твърдите, то значи Сянката още веднъж се надига и пуска корени в сърцата ви. Затуй, макар да сте Дунеданци, най-прекрасни сред людете и потомци на ония, що избягаха от Сянката и се сражаваха доблестно срещу нея, едно ще ви кажем: пазете се! Волята на Еру е неоспорима; а Валарите от сърце ви молят да не отхвърляте техния зов за доверие, инак скоро сами ще се обвържете с оковите на принудата. Имайте надежда, че в крайна сметка даже и най- дребното ви желание ще даде своя плод. Любовта към Арда е засята в душите ви от Илуватар, а той не върши нищо без висша цел. Ала все пак навярно ще отминат още безброй неродени поколения, докато тази цел стане известна; и вам ще я разкрие Илуватар, а не на Валарите.
Всичко това се случило в дните на Тар-Кирятан Корабостроителя и неговия син Тар-Атанамир; а те били горделиви и жадни за богатства, та налагали дан върху племената от Средната земя и много повече взимали, отколкото давали. Тъкмо при Тар-Атанамир дошли вестоносците; той бил тринайсетият владетел на Нуменорското кралство, което по онова време съществувало вече над две хиляди години и се намирало в зенита на своето щастие, но не и на могъществото си. Атанамир обаче останал недоволен от съветите на пратениците и не ги послушал, а повечето му поданици го подкрепили; защото все още искали да се спасят от смъртта незабавно, а не да чакат със сляпа надежда. И Атанамир живял предълго, като се вкопчвал в живота даже когато вече нищо не му носело радост; пръв от всички Нуменорци той отказал да си отиде преди да е грохнал и оглупял, а чрез туй лишил своя син от кралската власт в най-зрелите му години. Защото дълголетните нуменорски крале имали обичая да се задомяват късно и да напускат живота веднага, щом синовете им възмъжавали телом и духом.
След неговата смърт на престола се възкачил синът му Тар-Анкалимон, който мислел по същия начин; и по негово време народът на Нуменор се разделил. Повечето му поданици се нарекли кралски люде, станали горделиви и обърнали гръб на Елдарите и Валарите. Други, по-малобройни, приели името Елендили, що означава елфически приятели; макар че оставали верни на краля и Елросовия род, те желаели да съхранят дружбата си с Елдарите и се вслушвали в съветите на Западните Властелини. Ала дори и те, които сами се наричали Вярващи, не избегнали докрай безумството на своя народ и тръпнели при мисълта за смърт.
Тъй помръкнала радостта на Задмория; но мощта и величието на тази страна продължавали да растат. Защото кралете и техните поданици не отхвърлили изцяло древната мъдрост и макар вече да не обичали
