среброто почерняло. Защото сред храма имало огнен олтар, а върху купола зеел отдушник, през който неспирно излитали облаци дим. И Саурон разпалил първия огън върху този олтар с парчета от отсеченото Бяло дърво Нимлот; клоните запращели сред пламъците и се превърнали в пепел, ала хората били смаяни от огромното валмо зловонен пушек, което подир туй цяла седмица висяло над града като черен облак, додето вятърът бавно го отнесъл на запад.
Оттогава огънят никога не загасвал; защото властта на Моргот растяла с всеки изминал ден и в онзи храм хората с безброй жестокости и неописуема злоба поднасяли кървави жертвоприношения на Мелкор, като се молели да ги спаси от смъртта. Жертвите си най-често избирали измежду Верните; ала никога не ги обвинявали открито, че отказват да се прекланят пред Мелкор, а търсели най-дребен повод да докажат, че те мразят краля и се бунтуват, или че съзаклятничат срещу своя народ и разпространяват зловредни слухове. Най-често тия обвинения били неверни; но в тогавашните мрачни дни омразата раждала нова омраза.
Въпреки всичко смъртта не само че не напуснала Нуменор, а почнала да идва по-рано и по-често по хиляди страховити начини. Някога хората остарявали бавно и когато най-сетне се изморявали от света, лягали да почиват навеки; сега обаче още отрано ги обземали болести и безумства, а те продължавали да треперят от ужас, че ще трябва да заминат към мрака, в царството на своя нов повелител; и в предсмъртни мъки сами се обсипвали с най-страшни проклятия. През ония дни хората грабвали оръжия и се избивали взаимно по най-дребен повод; защото били станали гневливи, а Саурон и неговите най-верни слуги обикаляли из страната да насъскват човек срещу човека, тъй че хората почнали да роптаят против краля, велможите и всички, които имали поне нещичко повече от тях; а господарите заглушавали ропота с кръв и стомана.
Независимо от това Нуменорците си мислели, че живеят във време на благоденствие и че макар да не са станали по-щастливи, то поне силните вече са по-силни, а богатите — по-богати. Защото с помощта и съветите на Саурон те продължавали да трупат богатства, създавали нови машини и изграждали все по- големи кораби. Цели армии с железни доспехи плавали към Средната земя и пристигали там не като благодетели, не дори и като господари, а като кръвожадни завоеватели. Преследвали хората от Средната земя, отнемали им всичко и ги поробвали, а мнозина от тях избивали жестоко върху своите олтари. Защото по онова време Нуменорците издигали в крепостите си храмове и величави гробници; хората се страхували от тях и споменът за милостивите древни крале малко по малко помръкнал в сянката на безброй разкази за неописуема жестокост.
Тъй Ар-Фаразон, крал на Звездната страна, се превърнал в най-жестокия тиранин, който бил виждал светът откакто изчезнал Моргот, макар че всъщност Саурон дърпал конците иззад трона. Но минали години и в края на жизнения си път кралят усетил, че сянката на смъртта се прокрадва към него; и страхът му прераснал в гняв. Тъкмо този час отдавна подготвял и чакал Саурон. Заговорил тогава на краля, че толкова величав владетел трябва да има власт над всичко в света и да не признава чужда повеля или забрана. А подир туй добавил:
— Валарите са си присвоили страната, в която няма смърт; и с лъжи се опитват да я укрият от вас, понеже са завистливи и се боят, че кралете човешки ще им отнемат безсмъртните земи и върховната власт над света. Не ще и дума, толкоз велик дар като безсмъртието не е за всекиго, а само за най-достойните и могъщи люде от знатно потекло, ала безкрайна несправедливост е да се укрива този заслужен дар от краля на кралете Ар-Фаразон, най-велик сред синовете на тая земя, с когото единствен Манве (а кой знае дали и той) би могъл да се сравнява. Но великите крале не признават забрани и взимат каквото им се полага.
А Ар-Фаразон бил оглупял и усещал сянката на смъртта, тъй като животът му отивал към края си, та затуй послушал словата на Саурон; и тайно се замислил как да започне война срещу Валарите. Дълго подготвял той своите планове и не говорел за тях, ала не всичко останало скрито. И Амандил като узнал замислите на краля, изтръпнал от ужас, понеже знаел, че простосмъртните люде не могат да победят Валарите и целият свят ще бъде погубен, ако някой не предотврати войната. Повикал тогава сина си Елендил и му рекъл:
— Мрачни дни настанаха и няма надежда за човешкия род, защото Верните са малцина. Затуй съм решил да постъпя като нашия древен предтеча Еарендил — да отплавам на запад въпреки забраната и додето още е време да измоля помощ от Валарите, а ако трябва, дори от самия Манве.
— Значи си решил да измениш на краля? — запитал Елендил. — Защото много добре знаеш, че ни обявяват за предатели и вражески съгледвачи, ала до днес това беше лъжа.
— Бих изменил на краля — отвърнал Амандил, — ако мислех, че Манве се нуждае от подобно послание. Защото има само една вярност, на която човек не може да измени за нищо на света. Ала аз ще моля Всемогъщите да се смилят над човешкия род и да ни избавят от лукавия Саурон, тъй като поне неколцина измежду нас им останаха верни. Колкото до забраната, готов съм да поема наказанието, за да не падне вина върху моите близки.
— Но каква ще е съдбата на твоите близки, татко, когато деянието ти се разчуе?
— Не бива да се разчуе — казал Амандил. — Ще се подготвя тайно и ще потегля на изток, както правят всеки ден множество кораби; а сетне, доколкото ми позволят ветровете и съдбата, ще заобиколя от север или от юг да диря западните брегове. А тебе и твоите близки, сине мой, ще посъветвам да си подготвите кораби и да натоварите на тях всичко, с което сърцата ви не искат да се разделят; а когато корабите бъдат готови, излезте с тях в залива пред Ромена и пръснете сред хората мълва, че изчаквате удобно време да ме последвате на изток. Вече не съм толкова скъп приятел на нашия сродник върху трона, че да скърби прекалено като ме види да отпътувам за година или дори завинаги. Ала не показвайте, че смятате да вземете на борда мнозина — това ще го разтревожи, защото той замисля война и ще се нуждае от всеки мъж, годен да носи оръжие. Потърсете сред Верните ония, в които сте сигурни и им предложете да дойдат вас, ако са готови да споделят съдбата ви.
— И каква ще е тази съдба? — запитал Елендил.
— Да изчакате, без да се месите във войната — отвърнал Амандил. — Друго не бих могъл да ви кажа преди да се върна. Но навярно ще се наложи да бягате от Звездната страна без пътеводна звезда; защото тази земя е осквернена. Тогава ще загубите всичко обичано и като живи мъртъвци ще се скитате в изгнание да търсите нова родина. Но дали ще е на запад или на изток, само Валарите знаят.
Разказват, че една нощ Амандил отплавал с малък кораб и отначало поел на изток, а сетне заобиколил и се отправил на запад. Взел със себе си трима най-верни слуги и повече не дошла вест от него, тъй че в нито една легенда не се споменава каква е била съдбата му. Хората не можели повторно да бъдат спасени по този начин, а и нямало лесна прошка за измяната на Нуменор.
Но Елендил изпълнил бащината заръка и извел корабите край източния бряг; и Верните качили на борда жените и децата си заедно с всичките си имущества и богатства. Сред този товар имало безброй прекрасни неща, сътворени от Нуменорците в дните на тяхната мъдрост: съдове, накити и множество свитъци, изписани с пурпурно и черно мастило. Носели и Седемте камъка, скъпоценен дар от Елдарите; а на кораба на Исилдур се пазело младото дърво, издънка от прекрасния Нимлот. Тъй се подготвил Елендил и не взел участие в злите дела през онези дни; вечно чакал знак, ала знакът не идвал. Тогава тайно отпътувал до западния бряг и с нажалено сърце се загледал към морето, защото безкрайно обичал баща си. Но нищо не съзрял освен корабите на Ар-Фаразон, струпани из западните пристанища.
Дотогава на острова времето винаги съвпадало с желанията и потребностите на хората: дъжд валял точно колкото трябвало, слънцето греело ярко, но не прекалено, а морските ветрове идвали да разхладят земята. И когато вятърът веел откъм запад, на мнозина им се струвало, че с него долита едва доловим аромат, нежен чак до болка в сърцето — ухание на цветя, що вечно цъфтят из безсмъртни ливади и нямат названия по земите на простосмъртните люде. Но всичко това се променило; от притъмнялото небе връхлитали ту пороища, ту градушки и разрушителни ветрове; и някои от големите нуменорски кораби потъвали, та вече не се завръщали в пристанищата, а подобна беда не се помнела още от древните времена, когато изгряла Звездата. И понякога привечер от запад се задавал огромен облак във формата на орел с разперени криле; бавно закривал слънцето и над Нуменор падал непрогледен мрак. А някои от тия орли носели мълнии под крилете си и тътенът им отеквал над морето.
Тогава хората се изплашили. „Гледайте Орлите на Западните Властелини! — викали те. — Орлите на Манве идват над Нуменор!“ И се захлупвали по очи на земята.
Някои се разкаяли за стореното, но повечето Нуменорци се ожесточили и размахвали юмруци към
