надеждите им да се разсипят в праха. Едничка надежда остава — онази, що не чакат и не се готвят за нея. И тая надежда е в теб; защото тъй съм избрал.
— Та нима не ще се възправи Тургон срещу Моргот, както вярват всички Елдари? — запитал Туор. — И що очакваш от мене, Владетелю, ако ида сега при Тургон? Вярно, готов съм да тръгна по бащиния си път и да застана до краля в тежък час, ала не ще помогне кой знае колко един простосмъртен сред мнозината храбри бойци от Върховния народ на Запада.
— Щом съм решил теб да пратя, сине Хуоров, то недей да се съмняваш, че има защо, ако и да носиш един-единствен меч. За вечни времена ще запомнят елфите доблестта на Едаините и ще се питат с почуда отде взимат храброст да жертват тъй охотно живота си, който е толкоз кратък на тая земя. Ала не само заради твоята доблест те пращам, а искам да отнесеш на света надежда, що сам не подозираш и да разпалиш светлина, която ще разсече мрака.
Докато говорел Улмо тия слова, далечният шепот на бурята прераснал в мощен рев, налетял вятър и небето почерняло; а плащът на Властелина се развял като облак.
— Върви сега — рекъл Улмо, — та да не те погълне Морето. Защото Осе се подчинява на Мандос и гняв го е обзел заради Прокобата.
— Да бъде волята ти — отвърнал Туор. — Но ако избегна Прокобата, какви слова да предам на Тургон?
— Ако стигнеш при него — казал Улмо, — то словата сами ще изникнат в ума ти и устата ти ще изрече каквото желая. Говори и не бой се! Подир туй постъпи както повелява доблестта в сърцето ти. Не се разделяй с плаща, защото той ще те пази. А от гневната стихия на Осе ще ти изпратя спътник, та да те води напред — да, с теб ще крачи последният моряк от последния кораб, заминал да дири далечния Запад чак додето изгрее Звездата. Тръгвай сега към сушата!
Сетне отекнал гръм и мълния лумнала над морето; и Туор зърнал Улмо да се възправя насред вълните като сребърна кула, обляна във вихрен пламък. Викнал тогава сред воя на вятъра:
— Тръгвам, Владетелю! Ала сърцето ми вечно ще копнее за Морето.
А Улмо надигнал огромен рог и с дъха си изтръгнал от него могъща песен, пред която воят на вятъра бил като тих полъх над спокойно планинско езеро. И щом я чул Туор, усетил как го обгръща и цял го изпълва, та бреговете на Средната земя сякаш изчезнали и съзрял във величаво видение всички води на света — от тънките струйки дълбоко в земята до далечните устия на реките, от плажовете и заливите до необятните простори. Видял как бушува Великото море, изпълнено със странни създания чак до здрачните дълбини, където сред вечен мрак кънтят гласове, носещи ужас за простосмъртните. С вездесъщия взор на Валарите зърнал безбрежната шир да лежи неподвижна под златното око на Анар, да искри под виторогата Луна или да се разбива на гневни грамади срещу Сенчестите острови11, а нейде още по-далече, отвъд безброй левги и почти недостъпна за окото, видял огромна планина, що се издигала като облак до невъобразими висоти, а в подножието й блестели дългите вълни на прибоя. И докато се напрягал да чуе звука на тия далечни вълни и да различи по-ясно вълшебната светлина, песента изведнъж секнала и той останал да стои под грохота на бурята, а разклонена мълния раздрала небесата над него. Изчезнал бил Улмо, а морето бушувало и бесните вълни на Осе препускали срещу скалните стени на Невраст.
Побягнал Туор от морската ярост и едва смогнал да се изкатери до високите тераси; защото вятърът го блъскал към канарите с такава сила, че щом се добрал догоре, рухнал на колене. Подирил тогава убежище в празните, мрачни зали и цяла нощ седял върху каменния трон на Тургон. Дивият напор на бурята разтърсвал дори колоните и на Туор му се струвало, че вихърът е изпълнен със стенания и безумни крясъци. Ала понеже бил уморен, от време на време заспивал и в съня си срещал множество видения, от които в паметта му се съхранило само едно: остров видял с висока планина по средата, а зад нея слънцето вече залязвало и сенки плъзвали из небето; но над острова греела самотна и ярка звезда.
След това видение Туор се унесъл в дълбока дрямка, а додето се разсъмне, бурята вече била отминала, влачейки черните облаци към далечния Изток. Най-сетне той се събудил в сивия предутринен здрач, станал от високия трон и както вървял през сумрачната зала, видял, че я изпълват безброй морски птици, подгонени от стихията; и излязъл навън, докато далече на запад звездите бледнеели пред идващия ден. Тогава съзрял, че през нощта могъщи вълни били навлезли далече навътре в сушата, надхвърляйки с гребените си най-високите канари, та дори терасите пред чертога били осеяни с купища водорасли. Слязъл Туор до най-ниската тераса и като погледнал надолу, видял сред обломките и камъните в нейното подножие да се подпира на стената един елф, наметнат с подгизнал сив плащ. Безмълвен бил той и се взирал над опустошения бряг към дългите хребети на вълните. Покой царувал наоколо и не се чувал друг звук, освен грохота на прибоя.
Както стоял и гледал безмълвната сива фигура, Туор изведнъж си припомнил словата на Улмо, та едно непознато име самичко дошло на устните му и се провикнал:
— Добре дошъл, Воронве! Чаках те.12
Извърнал се тогава елфът, вдигнал глава и като срещнал пронизващия поглед на морскосивите му очи, Туор разбрал, че е от благородното племе на Нолдорите. Но страх и изумление проличали в погледа, щом съзрял Туор да се извисява на стената над него, загърнат в плащ като сянка, изпод която прозирала искрящата елфическа ризница върху гърдите му.
Миг стояли така и всеки от тях се мъчел да разчете лицето на другия, а сетне елфът станал и ниско се преклонил пред нозете на Туор.
— Кой си ти, владетелю? — запитал той. — Дълго се борих с безмилостното море. Кажи ми, станало ли е нещо велико, откакто напуснах сушата? Рухна ли Сянката? Излезе ли на бой Потайният народ?
— Не — отвърнал Туор. — Сянката приижда, а Потайните още се крият.
Дълго мълчал Воронве, без да го изпуска от поглед.
— Но кой си ти? — запитал отново. — Преди дълги години напусна моят народ тия места и оттогава никой не се е заселвал тук. Сега усещам, че въпреки одеждите не си от тях, както помислих изпървом, а от рода човешки.
— Тъй е — рекъл Туор. — А ти не си ли последният моряк от последния кораб, що потеглил към Запада от Заливите на Кирдан?
— Да — отговорил елфът. — Аз съм Воронве, син на Аранве. Ала не разбирам откъде знаеш името и участта ми.
— Знам ги, защото снощи говорих с Владетеля на Водите — отвърнал Туор — и той каза, че ще те спаси от гнева на Осе и ще те прати насам, за да ми бъдеш водач.
Провикнал се тогава Воронве със страх и трепет:
— Разговарял си с Всемогъщия Улмо? Виждам, велика е твоята доблест и славна съдба те очаква! Но накъде да те водя, владетелю? Защото сигурно си крал сред людете и мнозина очакват твоето слово.
— Не, беглец от робство съм аз — рекъл Туор — и самотен изгнаник сред пущинака. Но имам вест за Тургон, владетеля на Потайното кралство. Знаеш ли по кой път да го открия?
— В днешните мрачни дни мнозина станаха роби и изгнаници, макар да имат славно потекло — отвърнал Воронве. — За мен си владетел човешки по право. Но и да беше най-знатен сред своя народ, пак не би имал право да дириш Тургон и напразно ще хабиш сили. Дори да те отведа пред самите му порти, не ще можеш да влезеш.
— За друго не моля, освен да ме отведеш до тия порти — рекъл Туор. — Там Прокобата ще се пребори със Замисъла на Улмо. Ако ли Тургон не ме приеме, свършена ще е моята задача и Прокобата ще надделее. А колкото до правото ми да диря Тургон, знай, че аз съм Туор, син на Хуор и сродник на Хурин — имена, които Тургон не ще забрави. Освен туй го диря по повеля на Улмо. Нима е забравил Тургон за онзи, що му каза някога: Помни, че последната надежда на Нолдорите идва откъм Морето? И още: Когато заплахата наближи, от Невраст ще дойде пратеник да те предупреди13. Аз съм онзи, който трябва да дойде и затуй облякох доспехите, що някога са ми приготвили.
Сам се смаял Туор, като чул какво изрича, понеже дотогава не знаел словата, с които Улмо изпроводил Тургон от Невраст, както впрочем не ги знаел и никой друг, освен Потайния народ. А дваж повече се смаял Воронве; но само извърнал глава и с въздишка погледнал Морето.
— Уви! — промълвил той. — Не исках да се завръщам натам. И сред морската шир неведнъж съм се заричал, ако някога стъпя на суша, да заживея в покой далече от Сянката на Севера — при Кирдан край
