плажове на нашия древен дом. Далече, безкрайно далече са те и не вярвам някой от тукашните земи да ги зърне отново.
После Воронве замлъкнал; падала нощ и в небето засияли бели, студени звезди.
Не след дълго Туор и Воронве станали, обърнали гръб на морето и поели по дългия път през мрака; малко може да се разкаже за това пътешествие, понеже сянката на Улмо закриляла Туор, та никой не ги забелязал докато вървели от залез до изгрев през гори, камънаци, ливади и мочурища. Но въпреки туй двамата крачели боязливо — далеч от пътищата на елфи и люде, а още по-далеч от нощните ловци на Моргот, що умеели да виждат и в тъмнината. Воронве избирал пътеките, а Туор послушно го следвал. Не задавал излишни въпроси, но забелязал, че вървят все на изток покрай високите планини, без да се отклоняват на юг — и това го учудило, понеже вярвал, както вярвали почти всички елфи и хора, че Тургон живее далеч от сраженията на Севера.
Бавно напредвали те през тъмата и здрача сред пущинак и безпътица, а лютата зима се задавала неумолимо откъм Морготовото царство. Даже на завет под хълмовете вятърът бил мразовит и свиреп, а скоро снегът се натрупал на преспи по възвишенията, виелици налетели през проходите и засипали гората Нуат още преди да опадат докрай съсухрените й листа16. Затуй макар да били тръгнали още преди средата на месец Нарквелие, лютите слани на Хисиме ги заварили край изворите на Нарог.
Там спрели в сивия утринен здрач след една изтощителна нощ; и Воронве отчаяно се огледал, обзет от скръб и страх. Някога по тия места блестяло прекрасното Ивринско езеро в огромно каменно ложе, изваяно от водите, а наоколо се гушела сред хълмовете гориста долина, ала сега виждал само осквернена пустош. Дърветата били изкоренени или опожарени; ръбовете на каменното ложе били разбити и водите на Иврин се разливали като безплодно мочурище из това опустошение. Сега цялата долина не била нищо друго, освен хаос от замръзнали блата и дъх на тлен се носел като гнусна мъгла над земята.
— Уви! Нима злото е стигнало чак дотук? — провикнал се Воронве. — Някога тия места бяха далече от заплахите на Ангбанд; ала явно Моргот протяга пръсти все по-напред.
— Всичко е както ми каза Улмо — отвърнал Туор. — В изворите блика отрова и властта ми отстъпва от водите на земната твърд.
— Ала злобата тук — рекъл Воронве — е била по-могъща от тая на орките. Страх витае над това място. — И той дълго оглеждал бреговете на блатото, докато изведнъж спрял и пак се провикнал: — Да, страшна беда е дошла!
Размахал ръка към Туор и когато се приближил, Туор видял дълбока бразда, която се отдалечавала на юг, а от двете й страни, ту размазани, ту отпечатани дълбоко и стегнати от сланата, личали отпечатъци от грамадни ноктести лапи.
— Гледай! — рекъл Воронве и лицето му било пребледняло от страх и ненавист. — Неотдавна тук е бил Великия червей на Ангбанд, най-скверното от всички вражи изчадия! Закъсняла е вече нашата вест за Тургон. Трябва да бързаме.
Още преди да довърши, от гората долетял вик и двамата застинали неподвижно като сиви камъни. Вслушали се, но викът бил далечен и скръбен; сторило им се, че повтаря едно и също име, сякаш някой търсел изгубен приятел. И докато стояли, измежду дърветата излязъл висок мъж, цял облечен в черно и с дълъг меч в ръката; смаяли се, защото и острието на меча било черно, но по ръбовете искрял хладен пламък. Скръб била изписана по лицето му, а когато съзрял опустошеното езеро, той се провикнал печално:
— Иврин, Фаеливрин! Гвиндор и Белег! Тук някога се изцелих. Ала вече никога не ще отпия от влагата на покоя.
После бързо се отправил на север, сякаш бягал от потеря или трябвало час по-скоро да изпълни важна заръка и двамата още дълго го чували да крещи: Фаеливрин, Финдуилас! чак додето гласът му заглъхнал из горските дебри17. Но не знаели, че Нарготронд вече е паднал и че този мъж е Турин, син Хуринов, наричан още Черния меч. Тъй само за един-единствен миг през целия им живот се кръстосали пътищата на двамата сродници Турин и Туор.
Когато Черния меч отминал, Туор и Воронве продължили още малко напред, макар че вече бил настанал ден; защото ги мъчел споменът за скръбта на непознатия, а гледката на оскверненото езеро им се струвала непоносима. Но не след дълго потърсили укритие, понеже над цялата местност тегнело предчувствие за беда. Сънят им бил кратък и неспокоен; подир пладне небето притъмняло и завалял сняг, а през нощта настанал свиреп мраз. От този ден нататък преспи и ледове сковали без милост земята, та се запомнило за векове как Лютата зима цели пет месеца държала Севера в плен. Жестоко страдали от студа двамата пътници и се бояли да не би снегът да разкрие следите им на дебнещите врагове, или да пропаднат в коварно прикрита яма. Девет дни се борили с безпътицата все по-мъчително и бавно, а Воронве леко кривнал на север, та прекосили трите притока на Теиглин; след това пак завил, изоставяйки планинското подножие, и предпазливо продължил на изток, додето отминали Глитуи и стигнали до река Малдуин, която била замръзнала до дъно18.
Тогава Туор рекъл на Воронве:
— Лют мраз настана и смъртта вече витае над мен, ако не и над теб.
Защото наистина ги грозяла гибел — отдавна не намирали никаква храна из пущинака и елфическият хляб бил на привършване; вече едва се държали на нозе от студ и умора.
— Уви, попаднали сме в капан между Прокобата на Валарите и Злобата на Влага — отвърнал Воронве. — Нима се спасих от морските бездни само за да легна мъртъв под снежен саван?
А Туор запитал:
— Колко път ни остава още? Най-сетне трябва да ми разкриеш тайната, Воронве. Право ли ме водиш и накъде точно? Защото ако трябва да напрегна сетни сили, бих искал да знам дали това ще помогне.
— Водих те право, доколкото позволяваха опасностите — отговорил Воронве. — Знай, че макар малцина да вярват в това, Тургон все още живее в най-северната област от земите на Елдарите. Вече наближаваме. Ала дори да летяхме направо като птиците, пак щяха да ни остават още много левги; тепърва ни предстои да пресечем Сирион, а за да стигнем дотам, навярно ще трябва да минем през страховити заплахи. Защото скоро ще наближим древния път, що някога водеше от Минас Тирит на крал Финрод до Нарготронд19. Оттам минават слугите на Врага и там ще дебнат най-зорко.
— Мислех се за най-крепък сред людете — рекъл Туор — и неведнъж съм понасял несгодите на суровата планинска зима; но тогава имах пещера и огън, а сега се съмнявам дали ще намеря сили да продължа изнурен и гладен в лютия мраз. Ала нека не губим надежда, додето още можем да крачим.
— Друг избор не ни и остава — рекъл Воронве, — освен да легнем тук и да подирим снежната гибел.
И през целия този ден двамата с мъка се тътрили напред, смятайки вражата заплаха за по-незначителна от сигурната смърт сред замръзналия пущинак; но колкото по-напред отивали, толкова по-малко ставал снегът, защото сега се спускали на юг към Сирионската долина и планините на Дор-ломин оставали далече зад тях. Сред падащия здрач най-сетне забелязали пътя в подножието на стръмен горист склон. Изведнъж дочули гласове и като надникнали предпазливо измежду дърветата, зърнали долу червеникава светлина. Група орки били спрели на лагер насред пътя и се гушели около буен огън.
— Гурт ан Гламхот! — промърморил Туор20. — Сега е време мечът да излезе изпод плаща. Готов съм да срещна гибелта заради този огън, а дори и месо от орки ще ми се види същинско пиршество.
— Не! — възразил Воронве. — Сега само плащът ще ни помогне. Трябва или да подминеш огъня, или да забравиш за Тургон. Тази банда не е самичка сред пущинака — не съзират ли простосмъртните ти очи други огньове на север и юг? Вдигнем ли врява, цяла армия ще налети срещу нас. Чуй ме, Туор! Законите на Потайното кралство забраняват да пристъпваш към скритите порти, ако те гонят врагове; и ни гибел, ни дори повелята на самия Улмо ще ме накара да наруша тази забрана. Разбуниш ли орките, тутакси ще те напусна.
— Нека живеят тогава — отвърнал Туор. — Но дано да доживея деня, когато не ще се налага да пълзя потайно край шепа орки като пребито псе.
