такова, каквото ни елфи, ни люде могат да си представят“ — казвали те. И сякаш за да потвърди словата им, през есента на онази година под оловните небеса налетял лош вятър откъм Севера. Нарекли го Злия дъх, понеже разнасял незнайна болест; мнозина измрели от нея из северните земи, граничещи с Анфауглит — най-вече невръстни деца от човешкия род.
В онази година Турин, син Хуринов, бил едва петгодишен, а сестра му Урвен била навършила три през пролетта. Когато тичала из тревите, косата й се жълтеела като диво цвете, а смехът й звънтял като песента на веселото поточе, що припкало надолу по хълма край стените на бащиния й дом. Името му било Нен Лалаит, та покрай него всички в семейството нарекли и детето Лалаит, понеже сърцата им се изпълвали с радост колчем Урвен била до тях.
Ала Турин не срещал подобна обич. Той имал тъмна коса като майка си, а и по нрав щял да прилича на нея; защото не бил весел и рядко продумвал, макар че отрано се научил да говори и винаги изглеждал по- възрастен от годините си. Трудно забравял неправди и подигравки; но в гърдите му пламтял и бащиният огън, та понякога избухвал внезапно и люто. А тъй като бил и жалостив, скърбите и страданията на всяка жива твар можели да го трогнат до сълзи; в туй също приличал на баща си, понеже Морвен била сурова както към другите, тъй и към себе си. Турин я обичал, защото разговаряла с него открито и просто; баща си виждал рядко, тъй като Хурин често потеглял на дълги походи заедно с войската на Финголфин, що пазела източните предели на Хитлум, а когато се завръщал, бързата му реч, изпълнена със странни слова, шеги и двусмислици обърквала и безпокояла Турин. По онова време цялата топлина от сърцето му принадлежала на неговата сестричка Лалаит; ала рядко играел с нея и предпочитал да я пази скришом, гледайки как тича през треви или горички и пее песнички, съчинени от децата на Едаините в ония древни времена, когато словата още били свежи по устните им.
— Прекрасна като елфическо чедо е Лалаит — казал веднъж Хурин на Морвен, — ала и по- недълготрайна, уви. Но може би тъкмо туй я прави още по-прекрасна или по-скъпа за сърцата ни.
А Турин чул тия думи и дълго мислил над тях, но не можал да ги проумее. Защото не бил виждал елфически деца. По онова време нито един от Елдарите не живеел из бащините му земи, та момчето ги било виждало само веднъж — когато крал Фингон с мнозина от своите приближени пресякъл Дор-ломин и минал по моста над Нен Лалаит, цял облечен в бяло и сребристи.
Ала още преди да си отиде годината, бащините слова се оказали прави; защото Злия дъх стигнал до Дор-ломин и Турин се разболял, та дълго лежал в постеля с треска и черни кошмари. А когато оздравял, защото му било писано да оцелее и отново се налял с жизнена сила, попитал за лалаит. Но бавачката му отвърнала:
— Не говори вече за Лалаит, сине Хуринов; а колкото до сестра ти Урвен — питай майка си за нея.
И когато Морвен дошла при него, Турин рекъл:
— Вече не съм болен и желая да видя Урвен; но защо не бива да я наричам Лалаит?
— Защото Урвен е мъртва и заглъхна смехът в този дом — отговорила тя. — Но ти си жив, сине на Морвен; жив е и Врагът, който ни стори това.
Повече не се опитала да утеши нито него, нито себе си; защото посрещала скърбите с мълчание и твърдо сърце. Ала Турин се нажалил открито и взел арфата да съчини печална песен; а като не успял, строшил я, излязъл и с протегнати накъм Севера юмруци извикал:
— Осквернителю на Средната земя, дано да те видя лице срещу лице и да те обезобразя както стори моят владетел Финголфин.
После цяла нощ горчиво плакал насаме и повече никога не изрекъл пред Морвен името на сестра си. Само към един приятел се обърнал по онова време и нему разкрил своята скръб сред опустялата къща. Този приятел се наричал Садор, прислужник в дома на Хурин; хром бил, та никой не му обръщал внимание. Някога работел като дървар, ала по грешка или несръчност посякъл дясното си стъпало, та цялата му нога изсъхнала; и Турин го наричал Лабадал, що означава „Куцокрак“, но Садор не се дразнел от прозвището, понеже било дадено от жалост, а не за присмех. Той работел в стопанските пристройки — поправял разни дреболии за къщата, тъй като бил умел дърводелец; и за да му спести ходенето, Турин тичал да донесе едно или друго, а понякога тайно отмъквал някой инструмент или парче дърво, ако смятал, че ще е потребно на неговия приятел. Тогава Садор се усмихвал, но му заръчвал да върне даровете на място.
— Раздавай с широка ръка, ала само онуй, що е твое — казвал той.
И се мъчел както може да отвърне на детската обич, дялкайки дървени фигурки на хора и животни; но Турин най-много обичал приказките му, защото Садор бил младеж по времето на Дагор Браголах и често се връщал към спомена за своите кратки дни на мъжка сила преди да осакатее.
— Велика битка е било, тъй казват, сине Хуринов. През онази година бедата ме откъсна от горската работа; ала не се бих в Браголах, инак щях да получа по-славна рана. Защото закъсняхме и вече нямаше що да сторим, освен да носим погребалното ложе на стария господар Хадор, който падна, защитавайки крал Финголфин. След туй отидох войник и дълги години бях в Ейтел Сирион, могъщата крепост на елфическите крале; или поне сега ми се струват дълги, тъй като в сивите дни отподире няма що да се мери с тях. В Ейтел Сирион бях, когато Черния крал ни нападна, а дядо ти Галдор беше там кралски наместник. Той загина в оная битка; и видях как баща ти пое властта и командването, макар едва да бе възмъжал. Огън, казват, имало в него, що нажежавал меча в десницата му. Подир него тръгнахме всички и изтласкахме орките в пясъците; и от онзи ден не дръзнаха пак да се покажат под стените ни. Но уви! Преситих се на битки, понеже бях пролял потоци от кръв; и ме пуснаха да се върна в горите, за които копнеех. Там най-сетне получих рана; защото онзи, що бяга от участта си, може някой ден да открие, че само е избрал по-пряка пътека.
Тъй говорел Садор, когато момчето поотраснало; а Турин взел да задава въпроси, на които старецът се затруднявал да отговори, мислейки, че някой по-близък трябва да го направи. И един ден Турин го попитал:
— Вярно ли думаше баща ми, че Лалаит е като елфическо чедо? И какво имаше предвид, като казваше, че е по-недълготрайна?
— Прав бе — отвърнал Садор, — защото в невръстни години чедата на елфи и люде изглеждат съвсем еднакво. Ала чедата човешки израстват по-бърже и младостта им скоро отминава; такава е нашата участ.
Тогава Турин пак запитал:
— А що е участ?
— За участта човешка — рекъл Садор — трябва да питаш някой по-мъдър от Лабадал. Но както го разбирам аз, ние бързо се изморяваме и умираме; а за зла беда мнозина срещат смъртта дори и по-рано. Ала елфите не се изморяват и не умират, освен от най-тежки злочестини. Изцеляват се те от рани и скърби, що биха погубили човека; а някои казват, че дори и когато загубят телата си, пак се завръщат. С нас не е така.
— Значи Лалаит няма да се завърне? — запитал Турин. — Къде е отишла?
— Няма да се завърне — рекъл Садор. — А къде е отишла, никому не е известно; или поне аз не знам.
— Винаги ли е било така? Или може би над нас тегне някакво проклятие на Проклетия крал, нещо като Злия дъх?
— Не знам. Мрак лежи зад нас и малко предания са дошли от него. Бащите на нашите бащи може да са имали какво да кажат, ала не са го изрекли. Дори имената им тънат в забрава. Планините стоят между нас и живота, който са напуснали, бягайки от незнайно какво.
— Страх ли ги е било? — запитал Турин.
— Може и тъй да е — отвърнал Садор. — Може да сме избягали от страха пред Мрака, само за да открием, че и тук той е пред нас и няма накъде да бягаме, освен в Морето.
— Вече не се страхуваме — рекъл Турин, — или поне не всички. Баща ми не знае що е страх и никога не ще узнае; ако не мога да съм като него, ще бъда като майка си — ще се боя, ала няма да го показвам.
Тогава Садор усетил, че Туриновите очи не са като очи на дете и си помислил: „Скръбта закалява храбрите души“, ала на глас изрекъл:
— Сине на Хурин и Морвен, не е по силите на Лабадал да гадае що ще стане с душата ти; но рядко и на малцина ще разкриваш какво се крие в нея.
Турин му отвърнал: