— Може би е по-добре да не казваш какво желаеш, ако не можеш да го имаш. А желая, Лабадал, да бъда един от Елдарите. Тогава Лалаит би могла да се завърне, макар и отдалеч, а аз щях да я чакам. Порасна ли, ще отида да воювам за елфическия владетел също като теб, Лабадал.
— Много можеш да научиш от елфите — рекъл Лабадал и въздъхнал. — Те са красив, вълшебен народ и притежават власт над сърцата човешки. Ала въпреки туй понявга си мисля, че по-добре би било да не бяхме ги срещали, та да крачим по скромните земни друмища. Защото те вече са древни по мъдрост, горди и издръжливи. В тяхната светлина ние помръкваме, или изгаряме прекомерно бързо, а човешката участ ни наляга още по-тежко.
— Но баща ми ги обича — възразил Турин — и не е щастлив без тях. Той казва, че почти всичко, което знаем, сме го научили от тях и тъй сме станали по-достоен народ; казва още, че людете, пристигнали наскоро иззад Планините, не са кой знае колко по-добри от орките.
— Вярно е — отговорил Садор, — поне за някои измежду нас. Ала стръмният път е мъчителен, а отвисоко лесно се пада.
По онова време Турин бил почти осемгодишен — през месец Гваерон по летоброенето на Едаините, в годината, що никога не ще се забрави. Сред възрастните вече се говорело за сбиране на оръжия и могъщи армии, но мълвата още не стигала до Турин; а Хурин добре познавал храбростта и сдържания език на Морвен, та често разговарял с нея за плановете на елфическите крале и за туй, какво може да стане, ако успеят или се провалят. Сърцето му преливало от надежда и твърдо вярвал в крайната победа; защото му се струвало невъзможно да има в Средната земя сила, способна да повали блясъка и мощта на Елдарите.
— Те са виждали Светлината на Запада — казвал той — и в края на краищата Мракът трябва да побегне пред лицата им.
Морвен не му възразявала, понеже щом била с Хурин, щастливият край изглеждал несъмнен. Ала в нейния род също познавали елфическите премъдрости и тя си казвала на ум: „И все пак не са ли напуснали Светлината, не са ли днес лишени от нея? Може би Властелините на Запада са ги прокудили от мислите си; а тогаз как биха могли дори и Първородните да победят един от Всемогъщите?“
Сякаш нямало у Хурин Талион и сянка от подобни съмнения; ала през едно пролетно утро на онази година той се събудил от неспокойна дрямка и през целия ден бил като мрачен облак; а вечерта рекъл внезапно:
— Когато ме призоват, Морвен Еледвен, ще те оставя да пазиш наследника на Хадоровия род. Кратък е човешкият живот и много беди го заплашват дори в мирно време.
— Винаги е било така — отвърнала тя. — Но какво се спотайва в словата ти?
— Сигурно ще да е само обикновена предпазливост — рекъл Хурин, ала изглеждал разтревожен. — Обаче който гледа открито напред, трябва да вижда едно: че нещата не ще останат такива, каквито бяха. Сблъсъкът ще е жесток и едната страна трябва да рухне. Ако паднат елфическите крале, тогава зло ще сполети и Едаините; а ние сме най-близо до Врага. Но дойде ли бедата, не ще ти кажа: „Не се страхувай!“. Защото ти се боиш единствено от онова, що заслужава страх и при това не губиш надежда. Ала ще ти кажа: „Не чакай!“. Ще се върна когато мога, но не ме чакай! Бягай на юг колкото се може по-бързо; а дойда ли, ще те открия, дори ако трябва да претърся цял Белерианд.
— Белерианд е обширен и няма в него домове за изгнаници — рекла Морвен. — Накъде да бягам и кого да взема със себе си — мнозина или шепа избрани?
Дълго мислил Хурин и накрая продумал:
— Иди при майчиния ми род в Бретил. Дотам са около трийсет левги по птичи полет.
— Как могат да ни помогнат людете, ако наистина дойдат зли времена? — запитала Морвен. — Беоровият род вече падна. Рухне ли и Хадоровият род, в какви дупки ще се укрива малобройният Народ на Халет?
— Вярно, малцина са те и неуки, ала не се съмнявай в тяхната доблест — отвърнал Хурин. — Къде другаде виждаш надежда?
— Не говориш за Гондолин — рекла Морвен.
— Не говоря, защото туй име нивга не е минавало отвъд устните ми — казал Хурин. — И все пак вярно е онова, що си чувала: някога бях там. Ала ти признавам сега откровено, както никому другиму: не знам къде е.
— Но се досещаш и според мен доста точно — добавила Морвен.
— Може и тъй да е — рекъл Хурин. — Но додето сам Тургон не ме освободи от клетвата, не бих споделил догадките си дори и с теб; тъй че напразно би търсила. А ако ли проговоря за свой срам и позор, най-много да стигнеш до заключена порта; защото до мига, когато Тургон тръгне на бой (а за подобно нещо не се говори и няма надежда скоро да стане), никой не ще влезе в Потайното кралство.
— Щом в твоя род няма надежда — рекла Морвен — и щом приятелите ти отказват помощ, значи трябва сама да решавам; и сега ми хрумна мисъл за Дориат. Според мен най-последен от всички прегради ще устои Поясът на Мелиан; а в Дориат не ще пренебрегнат гост от Беоровия род. Нима не съм сродница на краля? Нали баща ми е внук на Брегор, също като Берен, син Барахиров.
— Сърцето ми не клони към Тингол — възразил Хурин. — Не ще види крал Фингон помощ от него; и сам не знам каква сянка обгръща духа ми, колчем помисля за Дориат.
— Моята душа пък помръква щом се спомене за Бретил — отвърнала Морвен.
Тогава Хурин изведнъж се разсмял и рекъл:
— Ето че седнахме да спорим за неуловими неща и сенки от лоши сънища. Не ще дойде бедата; а ако все пак ни сполети, тогава всичко зависи от твоята храброст и мъдрост. Стори каквото ти повелява сърцето; само недей да се бавиш. А ако постигнем победа, елфическите крале са решили да възстановят всички владения на Беоровия род; и велико наследство ще се падне на нашия син.
През тая нощ Турин в полусън сякаш усетил как майка му и баща му стоят край леглото и го гледат със свещи в ръце; ала не успял да зърне лицата им.
В утрото на туриновия рожден ден Хурин подарил на сина си елфически кинжал с дръжка и ножница в сребристо и черно; и рекъл:
— Наследнико на Хадоровия род, ето ти дар за празника. Ала внимавай! Люто е острието, а стоманата служи само на онзи, що я владее. Би срязала ръката ти също тъй лесно, както и всякое друго нещо. — После вдигнал Турин върху масата, целунал го и добавил: — Ето че вече ме надвишаваш по ръст, сине на Морвен; скоро наистина ще си толкоз висок. И дойдат ли тия дни, мнозина ще се боят от кинжала ти.
Тогава Турин избягал от стаята и се усамотил, а в сърцето му греела топлина като пръв слънчев лъч над замръзналата земя. Повтарял си бащините слова: наследник на Хадоровия род; но и други слова му дошли на ум: „Раздавай с широка ръка, ала само онуй, що е твое“. Изтичал при Садор и се провикнал:
— Лабадал, днес ми е празник, рожденият ден на наследника на Хадоровия род! Затуй ти нося подарък. Ето нож тъкмо какъвто ти трябва; с него можеш дори и косъм на две да срежеш.
Смутил се Садор, понеже знаел, че Турин сам е получил кинжала тази сутрин; ала сред людете се смятало за оскърбление да откажеш дар от чиято и да било десница. Затуй отговорил тържествено:
— От щедър род произхождаш, сине Хуринов. Нищо не съм сторил, за да заслужа подобен подарък и едва ли ще го заслужа в малкото дни, що ми остават; но ще сторя каквото мога. — А когато изтеглил кинжала от ножницата, добавил: — Щедър дар е наистина — острие от елфическа стомана. Отдавна ми липсваше допирът до нея.
Скоро Хурин забелязал, че Турин не носи кинжала и го запитал дали не се е изплашил от предупреждението. А Турин отговорил:
— Не, но го подарих на Садор дърводелеца.
— Нима пренебрегваш бащиния си дар? — запитала Морвен.
— Не — отговорил Турин, — но обичам Садор и ми е жал за него.
Тогава Хурин продумал:
— С право си подарил и трите неща, Турин: обич, жалост, а кинжалът е най-дребният дар.
— Макар че не вярвам Садор да го заслужава — добавила Морвен. — Сам се е осакатил от некадърност и бави важната работа, защото прахосва време за дреболии, които никой не му е възложил.
