червено злато; и кълбата били шест, а между тях върху златна пирамида се издигало изображение на Слънчевото дърво Лаурелин, обсипано с дълги гроздове цветя от топаз, закачени на златни вериги. Самата врата била украсена с лъчисти златни дискове, наподобяващи слънцето, между други накити от гранати, топази и жълти диаманти. В двора зад нея били строени триста стрелци с дълги лъкове, позлатени ризници и високи златисти пера върху шлемовете; и големите им кръгли щитове червенеели като пламък.
Слънчевите лъчи вече огрявали пътя пред тях, защото хълмовете от двете страни били ниски и зелени чак до заснежените върхове; и Елемакил побързал напред, понеже наближавали Седмата врата, наречена Великата или Стоманената порта — нея издигнал Маеглин след завръщането си от Нирнает, за да прегради цялата ширина на Орфалх Ехор.
Нямало там стена, ала от двете страни се издигали в небето кръгли седеметажни кули с много прозорци и всеки етаж бил по тесен от предишния, а най-отгоре завършвали с кулички от блестяща стомана; и между тях се простирала могъща стоманена решетка, що не се поддавала на ръжда и искряла със студен бял блясък. Седем големи стоманени колони имало там, дебели и високи като стройни дървета, ала завършващи с люти шипове, по-остри от игла; и имало седем напречни греди от стомана, а между колоните гъстеели още седем пъти по седем стоманени пръта с широки остриета като на копия. А по средата, над централната колона, се извисявало могъщо изображение на кралския шлем на Тургон — короната на Потайното кралство, инкрустирана с елмази.
Ни врата, ни проход съзирал Туор в този страховит стоманен плет, ала когато се приближил, между решетките бликнала насреща му ослепителна светлина. А Елемакил продължавал напред и сякаш нямало врата, за да се отвори от допира му; но когато ударил един от прътите, цялата ограда зазвъняла като арфа с безброй струни и ясни мелодични звуци се понесли от кула до кула.
Мигом от кулите изскочили конници и пред тия от северната яздел водач върху бял жребец; скочил той от седлото и с широка крачка се отправил към новодошлите. Висок и благороден бил Елемакил, ала още по- снажен и величав бил Ектелион Бистроструйни, Повелител на фонтаните и Пазител на Голямата порта по онова време31. В сребро бил облечен цял, а върху сияйния му шлем имало стоманен шип, завършващ с елмазно острие; и когато подал щита си на оръженосеца, по него бликнали искри от кристалите, що го покривали като капки роса.
Поздравил го Елемакил и казал:
— Виж, водя ти Воронве Аранвион, който се завръща от Балар; а ето и един чужденец, когото той е довел насам и който иска да говори с краля.
Тогава Ектелион извърнал глава към Туор, а той се заметнал с плаща си и останал неподвижен; и на Воронве му се сторило, че мъгла обгръща Туор и снагата му расте, та върхът на неговата качулка се издигнал над шлема на елфическия владетел като могъща морска вълна, връхлитаща към бреговете. А Ектелион впил ясния си поглед в Туор и подир дълго мълчание бавно продумал32:
— Ти достигна Последната порта. Знай, че нито един чужденец, що мине през нея, вече не ще излезе назад, освен през дверите на смъртта.
— Не предизвиквай съдбата! Защото ако пратеникът на Властелина на Водите мине през тези двери, то и всички в това кралство ще го последват. Повелителю на фонтаните, не възпирай оногова, що носи вест от Властелина на Водите!
Тогава Воронве и всички наоколо пак се взрели смаяно в Туор, изумени от самите слова и гласа, що ги изричал. И на Воронве му се сторило, че чува могъщ глас, ала долитащ от безкрайно далече. А Туор сам се слушал и сякаш някой друг говорел през устните му.
Дълго мълчал Ектелион, загледан в Туор и бавно се изписало по лицето му страхопочитание, като че в сивата сянка на тургоновия плащ съзирал далечни видения. После се поклонил, отстъпил към решетката и щом положил ръце върху нея, портата се разтворила от двете страни на Коронованата колона. Тогава Туор минал през нея, стигнал до зелена поляна с изглед към далечната долина и оттам съзрял Гондолин сред белите снегове. И тъй бил омаян, че дълго не можал да откъсне взор; защото най-сетне срещал видението от своите мечти и копнежи.
Тъй стоял и не изричал ни дума. Безмълвно се възправяли от двете му страни бойците на Гондолин; сред тях имало представители от пазителите и на седемте порти, но вождовете и командирите яздели сиви и бели коне. И докато гледали Туор с почуда, плащът му се свлякъл и той застанал пред тях, облечен в могъщите доспехи от Невраст. А мнозина сред тия бойци били видели с очите си как сам Туор окачва доспехите на стената зад Високия трон във Винямар.
Тогава Ектелион най-сетне изрекъл:
— Друго доказателство не е потребно; и дори туй, че се назовава син на Хуор, вече е незначително пред явната истина — сам Улмо ни го изпраща.33
II
Нарн и Хин Хурин
Разказ за децата на Хурин
Детството на Турин
Хадор Златокоси бил владетел на Едаините и скъп приятел на Елдарите. До сетния си ден той служил вярно на Финголфин, който му дал обширни земи в оная област на Хитлум, наречена Дор-ломин. Дъщеря му Глоредел се омъжила за Халдир, син Халмиров, владетел на людете от Бретилския лес; на същия празник синът му Галдор Високи се венчал с Халмировата щерка Харет.
Галдор и Харет имали двамина синове — Хурин и Хуор. Макар да бил с три години по-голям, Хурин не израснал висок като мъжете от своя род; в това приличал на майка си, но по всичко останало бил като дядо си Хадор — белолик, русокос, с крепка снага и пламенен дух. Ала пламъкът в гърдите му горял равномерно, укротяван от силна воля. Сред всички люде от Севера той познавал най-добре замислите на Нолдорите. Брат му Хуор бил снажен и нямало по-висок мъж между Едаините, освен сина му Туор, нито по-бърз бегач; но ако надбягването било дълго и тежко, Хурин се прибирал пръв, защото до самия край бягал също тъй бързо, както и в началото. Голяма обич свързвала двамата братя и рядко се разделяли на младини.
Хурин взел за жена Морвен, щерка на Барагунд, който пък бил син на Бреголас от Беоровия род; и тъй се сродил с Берен Едноръки. Морвен била висока и тъмнокоса, а заради прекрасното лице и искрящия поглед хората я наричали Еледвен, що значи елфическо сияние; но по нрав често била горделива и строга. Скърбите на Беоровия род нажалявали сърцето й, защото след разрухата на Дагор Браголах била избягала от Дортонион и живеела като изгнаница в Дор-ломин.
Първородният син на Хурин и Морвен се наричал Турин и бил роден в онази година, когато Берен пристигнал в Дориат и открил Тинголовата щерка Лутиен Тинувиел. Сетне Морвен родила на Хурин дъщеря и я нарекли Урвен; но всички, които я познавали в нейния кратък живот, предпочитали името Лалаит, що означава смях.
Хуор пък се венчал за Риан, братовчедката на Морвен; тя била дъщеря на Белегунд, син Бреголасов. За зла участ се била родила в тия тежки времена, защото имала нежно сърце и не обичала нито лова, нито войната. Отдавала обичта си на дивите цветя и дървета, а освен туй пеела и съчинявала песни. Само от два месеца била омъжена за Хуор, когато той заминал с брат си за Нирнает Арноедиад и повече не го видяла34.
В годините след Дагор Браголах и гибелта на Финголфин, злокобната сянка на Моргот ставала все по- мрачна. Ала през четиристотин шейсет и деветата година от завръщането на Нолдорите в Белерианд сред елфи и люде се зародила надежда, защото плъзнала мълва за подвизите на Берен и Лутиен и посрамването на Моргот върху собствения му трон в Ангбанд, а някои дори твърдели, че Берен и Лутиен още са живи или са се завърнали от смъртта. Пак през онази година доблестните цели на Маедрос били почти почти достигнати — с обединени сили Елдари и Едаини отблъснали атаката на Моргот и изхвърлили орките от Белерианд. Тогава започнало да се говори за бъдни победи и разплата за Дагор Браголах, когато Маедрос щял да поведе обединената войска, да погребе навеки Моргот под земята и да запечата дверите на Ангбанд.
Ала по-мъдрите все още тръпнели от тревога, че Маедрос твърде рано разкрива растящата си сила и че Моргот ще има предостатъчно време да крои козни против него. „Ново зло ще се излюпи в Ангбанд и то