триста години по него са минали само шепа доверени вестоносци и откакто дойде насам Потайният народ, Нолдорите хвърлят цялото си умение, за да го укрият. Открит бил, казваш? Щеше ли да го разпознаеш, ако нямаше водач от Потайното кралство? Или щеше да го сметнеш за дело на бури и потоци из пущинака? А забрави ли за Орлите, които видяхме? Те са от ятото на Торондор, що преди Моргот да бе станал прекомерно могъщ, виеше гнезда на връх Тангородрим, а след гибелта на Финголфин се пресели в Тургоновите планини27. Те единствени освен Нолдорите знаят къде е Потайното кралство и пазят небето над него, макар че до ден днешен нито един слуга на Врага не е посмял да лети насам; освен туй носят на краля вести за всяка жива твар наоколо. Ако бяхме орки, не се съмнявай, че вече щяхме да бъдем безмилостно заловени и хвърлени отвисоко върху острите зъбери.
— Не се съмнявам — рекъл Туор. — Но се чудя дали вестта за нашето идване няма да стигне до Тургон преди нас. И само ти можеш да кажеш дали ще е добра вест или зла.
— Нито добра, нито зла — отвърнал Воронве. — Защото дори и да не ни чакат, не можем да минем през Охраняваната порта незабелязано; а стигнем ли дотам, стражата и сама ще разбере, че не сме орки. Ала за да минем отвъд, това не е достатъчно. Защото ти още не подозираш, Туор, каква заплаха ни чака. Не ме упреквай за онова, що може да стане; и дано прояви своята мощ Властелинът на Водите! Защото само с тая надежда се съгласих да те водя, а ако тя не се сбъдне, гибелта ни ще е по-неминуема, отколкото сред ледения пущинак.
Но Туор отговорил:
— Не бързай да викаш злото. Гибелта сред пущинака е сигурна; а в смъртта пред портата още не вярвам въпреки всичките ти слова. Води ме напред.
Още дълго се влачили те по камънаците на Сухата река, додето накрая загубили сетни сили, а вечерта изпълнила с мрак дълбоката клисура; тогава се изкатерили по източния склон и излезли сред високите хълмове, струпани в подножието на планините. И като вдигнал глава, Туор видял, че тия планини не приличали на нито една от онези, що бил виждал дотогава; склоновете им били като отвесни стени, струпани една връз друга, та заприличвали на многоетажни крепостни кули. Но денят вече гаснел и сиви мъгли обгръщали земите наоколо, а над Сирионската долина падала сянка. Тогава Воронве го отвел до една плитка пещера, обърната към пустите стръмнини на Димбар и там се укрили да отпочинат; изяли последните трохи от запасите си и зъзнели от студ, но не успели да заспят въпреки умората. Тъй привечер на осемнайсетия ден от месец Хисиме, който бил трийсет и седмият ден на тяхното пътешествие, Туор и Воронве стегнали до непристъпните стени на Ехориат и прага на Тургон, а мощта на Улмо ги опазила както от Прокобата, така и от вражата злоба.
Когато първите сумрачни проблясъци на зората пробили мъглите над Димбар, двамата пак слезли в Сухата река и не след дълго клисурата завила на изток, лъкатушейки вече през самите планински склонове; право пред тях имало стръмен склон, обрасъл с непроходими трънаци, над който се издигала на шеметни висоти отвесна скална стена. Пресъхналото речно корито навлизало в бодливия гъсталак, където все още тегнели непрогледни нощни сенки; тук двамата спрели, защото тръните слизали почти до дъното на клисурата и настръхналите им клони се сплитали в плътен и толкова нисък свод, че Туор и Воронве често трябвало да пълзят като диви зверове, що се промъкват в леговището си.
Ала когато накрая след много мъки стигнали до самото подножие на канарата, там зеел отвор на тунел, издълбан в коравата скала от водите, които някога бликали откъм сърцето на планината. Влезли и вътре нямало светлина, но Воронве уверено крачел напред, а Туор го следвал с ръка върху рамото му и леко привеждал глава, защото сводът бил нисък. Дълго вървели слепешком, стъпка по стъпка, додето най-сетне усетили, че скалата под нозете им вече е равна и чиста от каменни отломки. Тогава спрели да си отдъхнат и се ослушали. Въздухът бил приятен и свеж, а наоколо се усещало обширно пространство; но в мрака царувала пълна тишина, та не чували дори звън на водни капки. На Туор му се сторило, че Воронве е разколебан, затуй прошепнал:
— Къде е Охраняваната порта? Да не би вече да сме я минали?
— Не — рекъл Воронве. — Ала се чудя, защото е странно който и да било посетител да стигне дотук, без да го спрат. Боя се от нападение в мрака.
Но шепотът разбудил задрямалото ехо и словата им се засилили многократно, та полетели под свода и покрай невидимите стени, шушнейки и мърморейки като десетки плахи гласове. И докато звуците бавно попивали в камъка, Туор дочул как откъм мрака някой заговорил на елфически езици — първо прозвучал Върховният език на Нолдорите, от който не разбирал ни дума; сетне разпознал езика на Белерианд, макар словата да звучали странно, сякаш онзи, що ги изричал, бил отдавна разделен от своя народ28.
— Стойте! — заповядал гласът. — Не мърдайте! Инак ще загинете, все едно дали сте врагове или приятели.
— Приятели сме — отвърнал Воронве.
— Тогава сторете каквото нареждаме — рекъл гласът.
Ехото отново заглъхнало. Двамата стояли неподвижно и на Туор му се сторило, че минали дълги минути, а в сърцето му се наливал страх, какъвто не бил изпитал пред нито една друга заплаха по тежкия път. Сетне се раздал шум от стъпки, който сред просторната пещера прераснал в грохот, сякаш тълпа тролове трополяла из мрака. Изведнъж припламнал елфически фенер и яркият лъч паднал върху Воронве, ала Туор не виждал нищо, освен ослепителна звезда в тъмнината; и разбрал, че докато този лъч е насочен към него, не ще може нито да побегне назад, нито да се втурне напред.
За момент останали така на показ, после гласът се обадил отново:
— Разкрийте лицата си!
Воронве отметнал качулката и лицето му засияло в лъча, строго и изящно като изваяно от камък; смаял се Туор от неговата хубост. После елфът гордо изрекъл:
— Не знаете ли кого виждате? Аз съм Воронве, син на Аранве от Финголфиновия род. Или вече са ме забравили по родните земи след няколко кратки години? Пътувах далече отвъд пределите на Средната земя, ала още помня гласа ти, Елемакил.
— Ако си Воронве, значи помниш и законите на тази страна — отвърнал гласът. — По кралска повеля си излязъл и имаш право да се завърнеш. Но не и да водиш чужденец със себе си. С тая постъпка губиш всичките си права и трябва да бъдеш отведен като пленник пред краля, та той да отсъди. Колкото до чужденеца, стражата сама избира дали да бъде пленен или посечен. Доведи го насам, за да реша.
Тогава Воронве повел Туор към светлината и от мрака наоколо им излезли мнозина Нолдори, облечени в лъскави ризници и с голи мечове в ръцете. А предводителят на стражата Елемакил, който държал лампата, дълго се взирал в пришълците.
— Не очаквах това от теб, Воронве — рекъл той. — Отдавна сме приятели. Защо тогава ме тласкаш към тъй жесток избор между закона и дружбата? Непростимо би било да доведеш насам без позволение дори някой от другите Нолдорски родове. Ала ти си разкрил тайния път на простосмъртен човек — познах го по очите. А щом знае тайната, вече никога не ще излезе на свобода; и като чуждоземец, що е дръзнал тук да навлезе, длъжен съм да го погубя, та ако ще и да ти е най-скъп приятел.
— По широкия свят, Елемакил, стават странни неща и понякога не по своя воля приемаме тежки задачи — отвърнал Воронве. — По един начин тръгва странникът, по друг се завръща. Каквото съм сторил, сторих го по повеля далеч по-могъща от закона на стражата. Кралят единствен може да съди мен и онзи, когото водя.
Тогава Туор заговорил, без повече да се бои:
— Дойдох с Воронве, син на Аранве, защото Владетелят на Водите ми го избра за водач. За тази цел бе избавен той от яростта на Морето и Прокобата на Валарите. Защото нося за сина Финголфинов заръка от Улмо и нему единствено ще я кажа.
Подир тия слова Елемакил с почуда се вгледал в Туор.
— Кой си ти? — запитал той. — И откъде пристигаш?
— Аз съм Туор, син на Хуор от Хадоровия род и сродник на Хурин, а съм чувал, че тия имена още се помнят в Потайното кралство. От Невраст идвам през безброй заплахи, за да ви търся.
— От Невраст ли? — възкликнал Елемакил. — Казват, че откакто го напусна нашият народ, никой не се е заселвал там.
