ломин.
Натежало от скръб сърцето на Турин, защото не знаел каква нова беда се задава и се боял, че може зло да е сполетяло Морвен и Ниенор; и дълги дни седял мълчаливо, мислейки за упадъка на Хадоровия род и людете от Севера. Най-сетне станал и тръгнал да дири Тингол; открил го да седи с Мелиан в сянката на Хирилорн, огромния бук край Менегрот.
Смаяно се вгледал Тингол в Турин, защото вместо любимия си доведен син зърнал сякаш непознат човек — висок, тъмнокос, с дълбоко хлътнали и проницателни очи сред бялото лице. Тогава Турин помолил да му дадат щит, ризница и меч, а освен туй поискал Драконовия шлем на Дор-ломин; и кралят приел молбата му с такива слова:
— Давам ти място сред моите мечоносци, защото усещам, че мечът ще бъде твое оръжие. И ако желаеш, с тях можеш да тръгнеш на бойно кръщение по границите.
Но Турин отвърнал:
— Отвъд пределите на Дориат ме влече сърцето; не за отбрана копнея, а за атака срещу Врага.
— Тогаз ще трябва да тръгнеш сам — рекъл Тингол. — Във войната срещу Ангбанд управлявам войската си както сметна за добре, сине Хуринов. Не предвиждам да пратя въоръжени отряди извън Дориат ни в близко, ни в по-далечно бъдеще.
— Ала ти си свободен да вървиш накъдето поискаш, сине на Морвен — добавила Мелиан. — Поясът на Мелиан не възпира ония, що са тръгнали с наше позволение.
— Освен ако се вслушаш в съвета ми — рекъл Тингол.
— Какъв е твоят съвет, господарю? — запитал Турин.
— По снага изглеждаш истински мъж — отговорил Тингол, — ала всъщност тепърва има да чакаш мъжката зрялост. Дойде ли това време, може би ще послушаш дълга към своя род; но едва ли има надежда един-единствен човек да стори срещу Мрачния владетел нещо друго, освен до сетния миг да помага на елфическите владетели в тяхната отбрана.
А Турин възразил:
— Моят сродник Берен е сторил повече.
— Заедно с Лутиен — рекла Мелиан. — Но не подобава да говориш толкоз дръзко пред бащата на Лутиен. Мисля, че не тъй възвишена е съдбата ти, сине на Морвен, макар за добро или зло да се преплита с нашата участ. Сам от себе си се пази, инак бедата те чака. — И като помълчала малко, отново продумала: — Върви сега, сине наш; и помни съвета на краля. А станеш ли истински мъж, не вярвам да останеш задълго при нас в Дориат. Ако в идните дни не забравиш словата на Мелиан, туй ще е за твое добро: бой се от жегата и студа в сърцето си.
Тогава Турин се поклонил ниско пред тях и си тръгнал. Не след дълго надянал Драконовия шлем, взел оръжия и заминал към западните предели, за да се присъедини към елфическите бойци, що непрестанно воювали там с орките и всички други гнусни слуги на Моргот. Тъй още преди да се бил разделил докрай с юношеските години, доказал своята сила и доблест; и помнейки злочестините на близките си, препускал начело във всяка храбра атака, та цял се покрил с белези от стрелите и кривите мечове на орките. Ала съдбата го пазела от гибел; и от горите плъзнала мълва далеч извън границите на Дориат, че Драконовият шлем на Дор-ломин отново излиза на бой. Чувайки тая вест, мнозина мълвели с почуда: „Да не би духът на Хадор или Галдор Високи да се е завърнал от смъртта; или пък Хурин Хитлумски да е избягал най-сетне от бездънните ями на Ангбанд?“.
По онуй време един-единствен сред граничните бойци на Тингол бил по-могъщ от Турин — Белег Куталион; и двамата крачели рамо до рамо във всяка опасна мисия далеч из горите.
Тъй отминали три години и през това време Турин рядко се връщал в Тинголовите чертози; вече нехаел за дрехите и външността си, та косата му се сплъстила, а над ризницата намятал протрит и петносан от дъждовете плащ. Ала на третото лято, когато бил вече двайсетгодишен, пожелал да си почине, а и оръжията му се нуждаели от грижите на ковач; една вечер пристигнал в Менегрот и отишъл в трапезната зала. Тингол не бил там, понеже през лятото двамата с Мелиан обичали да бродят из зелените дебри. Уморен и замислен, Турин седнал на масата, без да избира; за беда се озовал сред благородниците на кралството и заел тъкмо мястото, определено за Саерос. А Саерос влязъл след малко и се разгневил, мислейки, че Турин е постъпил тъй от гордост и за да го предизвика; а още повече се ядосал, като видял, че вместо да укорят натрапника, другите го приемат сърдечно.
Отначало Саерос също се престорил на добродушен и отишъл да седне срещу Турин.
— Рядко ни радва с присъствието си този защитник на границите — рекъл той — и с радост отстъпвам любимото си място срещу честта да поговоря с него.
И още дълго говорил с Турин, разпитвайки за вести от границите и битките из пущинака; ала макар словата да изглеждали любезни, подигравката в гласа му била неприкрита. Не издържал тогава Турин, погледнал го и изведнъж усетил горчилката на изгнанието; и въпреки светлините и звънкия смях из елфическите чертози, в мислите си се върнал към Белег и воинския живот сред горите, а подир туй още по- надалеч — към Морвен и бащиния му дом в Дор-ломин; навъсил се от мрачните мисли и не отвърнал на Саерос. А онзи, като помислил туй за знак на неприязън, престанал да удържа гнева си; извадил златен гребен, хвърлил го на масата пред Турин и рекъл:
— Човече от Хитлум, ти несъмнено си дошъл набързо на тая трапеза, та можем да ти простим съдрания плащ; ала поне не оставяй главата си занемарена като къпинов гъсталак. А и ако разкриеш ушите си, може би ще чуваш по-добре какво ти се говори.
Нищо не казал Турин, само отправил очи към Саерос и в тъмните им дълбини заблестели искри. Но Саерос пренебрегнал предупреждението и отвърнал с презрителен поглед, изричайки на всеослушание:
— Ако мъжете от Хитлум изглеждат тъй диви и грозни, то какви ли ще да са жените по ония земи? Да не би да търчат из горите като безсловесни твари, облечени само с косите си?
Грабнал тогава Турин един бокал, запокитил го право в лицето му и Саерос рухнал назад с тежка рана; сетне Турин извадил меча и щял да се нахвърли върху му, ако не го бил удържал Маблунг ловеца, който седял до него. А Саерос станал, изплюл върху масата кървава храчка и продумал с разкъсани устни:
— Докога ще даваме подслон на тоя Воз-горянин?42 Кой повелява тук тази вечер? Кралските закони наказват строго ония, що злоупотребяват с гостоприемството; а за изваждане на меч в чертозите най-меката присъда е вечно изгнание. Извън чертога ще ти отговоря, Воз- горянино!
Ала щом Турин зърнал кръвта върху масата, главата му охладняла; и като се изтръгнал от хватката на Маблунг, безмълвно напуснал залата.
Тогава Маблунг рекъл на Саерос:
— Какво те прихваща тая вечер? За свадата сам си виновен; и може би кралят ще отсъди, че разбитата уста е заслужена отплата за злобния присмех.
— Ако онуй недоносче има някакви жалби, нека тича да се оплаква на краля — отвърнал Саерос. — Ала изваждането на меч в тази зала не може да се оправдае с каквото и да било. Стори ли онзи Воз-горянин същото и навън, ще го убия.
— Не бъди чак толкоз уверен — рекъл Маблунг; — ала който и да загине, туй ще е истинско зло, по- достойно за Ангбанд, отколкото за Дориат и само нови беди ще поникнат от него. Искрено вярвам, че някаква сянка се е протегнала тази вечер откъм Севера да ни докосне. Внимавай, Саерос, сине Итилборов, да не би в своята гордост да изпълниш Морготовата воля и не забравяй, че си от Елдарите.
— Не го забравям — отвърнал Саерос; ала не усмирил гнева си и цяла нощ мислил за оскърблението, а злобата му растяла.
На сутринта, когато Турин напуснал Менегрот и се запътил към северните предели, Саерос го причакал в засада и ненадейно връхлетял изотзад с гол меч в едната ръка и щит в другата. Но Турин, привикнал да бъде нащрек из пущинака, зърнал атаката с крайчеца на окото си, та отскочил настрани, бързо извадил меча и се завъртял срещу врага.
— Морвен! — провикнал се той. — Сега оскърбителят ти ще плати за подигравките!
С един удар разцепил щита на Саерос и мечовете им подхванали светкавична борба. Ала Турин дълги години бил усвоявал суровите бойни уроци, та станал бърз като елф, само че много по-силен. Скоро надделял в схватката и като наранил десницата на врага, вече го държал в своя власт. Стъпил тогава върху
