нищо.
— И все пак тъй беше — отвърнал Маблунг. — Ако бе проговорил, с други слова щяхме да се простим.
— И друга ще е присъдата ми сега — рекъл Тингол. — Чуйте! Каквато и вина да носи Турин, опрощавам я, понеже виждам, че е бил оскърбен и предизвикан. И тъй като са верни словата му, че мой съветник е сторил подобна злина, не искам да моли за прошка, а сам ще го диря навсякъде; и ще го призова да се завърне с почести в моя чертог.
Ала когато присъдата била произнесена, Нелас изведнъж заридала.
— Къде да го намерим? — запитала тя. — Той напусна земите ни, а светът е широк.
— Ще го търсим — отвърнал Тингол.
После кралят станал от трона, а Белег извел Нелас от Менегрот и рекъл:
— Не плачи; защото ако Турин още е жив и броди нейде в изгнание, ще го намеря, та дори всички други да не успеят.
На другия ден Белег отишъл при Тингол и Мелиан и кралят му рекъл:
— Дай ми съвет, Белег; защото съм наскърбен. Приех Турин за свой син и такъв ще остане навеки, освен ако сам Хурин се завърне от сенките да си го вземе. Не искам да се говори, че несправедливо е бил прокуден из пущинака, затуй с радост ще го приема обратно; обичах го от сърце.
А Белег отговорил:
— Ще търся Турин додето го намеря и ако е възможно, ще го доведа в Менегрот; защото и аз го обичам.
После тръгнал да обикаля надлъж и шир Белерианд през безброй заплахи, дирейки напразно вести от Турин; и зимата отминала, а подир нея и пролетта.
Турин между разбойниците
Тук разказът пак се завръща към Турин. Смятайки, че е престъпник и кралят ще го преследва, той не отишъл при Белег на северните граници, а се отправил на запад, тайно напуснал Охраняваното кралство и стигнал до горските дебри южно от Теиглин. Преди Нирнает Арноедиад там живеели множество хора, разделени на малки общини; повечето били от Народа на Халет, но нямали общ владетел и се прехранвали с лов, скотовъдство и земеделие, като отглеждали свине из дъбовите гори и обработвали малки парчета разчистена земя. Но сега почти всички били изтребени или избягали към Бретил и над областта тегнел страхът от орки и разбойници. Защото по онова пагубно време се лутали мнозина бездомни и отчаяни люде — жертви на битки и опустошение; и някои се отдавали на злодеяния из пущинака. Лете ловували и сбирали храна както могат; ала през зимата, щом ги налегнел гладът, ставали страшни като вълци и ония, що още опазвали домовете си, ги наричали Гаурваит, тоест вълчи хора. Петдесетина от тях се били сбрали в шайка, която върлувала из горите отвъд западните предели на Дориат; и си заслужили ненавист почти колкото орките, понеже сред тях имало коравосърдечни изгнаници, мразещи собствения си род. Най-суров бил някой си Андрог, прокуден от Дор-ломин заради убийство на жена; други също идвали от онзи край: старият Алгунд — най-възрастният от цялата шайка, който бил избягал от сраженията на Нирнает Арноедиад, и главатарят на шайката Форвег — рус мъж с тревожен блясък в очите, едър и храбър, ала забравил доблестните нрави на Едаините от Хадоровия род. Тия разбойници вечно били нащрек и когато почивали, разполагали стража наоколо, а щом тръгнели на път, пращали напред разузнавачи; затуй щом Турин се залутал из тяхната област, бързо го усетили. Проследили го и сключили обръч наоколо; и както излизал на полянката край един бистър поток, ненадейно се озовал обкръжен от мъже с обтегнати лъкове и голи мечове в ръцете.
Тогава Турин спрял, но не проявил страх.
— Кои сте вие? — запитал той. — Мислех, че само орки нападат людете от засада; ала виждам, че съм грешил.
— И пагубно си грешил — отвърнал Форвег, — защото тия места са наши и никому не разрешаваме да броди по тях. На нарушителите отнемаме живота, ако не могат да се откупят.
Разсмял се Турин и рекъл:
— Не ще видите откуп от един престъпник и изгнаник. Падна ли мъртъв, можете да ме претърсите, ала скъпо ще ви струва да се уверите, че говоря истината.
И все пак смъртта му изглеждала неминуема, понеже десетки стрели чакали само словото на главатаря; и нито един от враговете не стоял толкоз близо, че Турин да се хвърли с меч срещу него. А Турин като видял няколко камъка в потока пред нозете си, внезапно приклекнал; и в този миг един разбойник, разгневен от словата му, пуснал стрела. Ала тя минала над Турин, а той рипнал, та запратил камъка по стрелеца със страховита сила и точност; и онзи рухнал с разцепен череп.
— Жив може да съм ви по-полезен от тоя клетник — рекъл Турин и като се обърнал към Форвег, добавил: — Ако ти си главатар тук, не би трябвало да разрешаваш стрелба без твоя команда.
— Наистина не разрешавам — отвърнал Форвег, — ала той си получи заслуженото. Взимам те вместо него, стига да слушаш по-добре.
Тогава двамина разбойници възразили; единият се казвал Улрад и бил приятел на убития.
— Странен е тоя начин за влизане в шайката — викнал той, — като убиеш един от най-добрите.
— Не безпричинно — отвърнал Турин. — Но елате, щом искате! Готов съм да застана и срещу двама ви с оръжие или с голи ръце.
После сам тръгнал насреща; но Улрад отстъпил и не пожелал да се бие. Другият захвърлил лъка и огледал Турин от глава до пети; и този човек бил Андрог от Дор-ломин.
— Не мога с теб да се меря — рекъл той. — А мисля, че и никой друг не може. Идвай с нас, мен ако питаш. Ала странно изглеждаш; личи, че си опасен. Как ти е името?
— Неитан се наричам, що значи онеправдан — отговорил Турин.
И оттогава насетне разбойниците го наричали Неитан; ала макар да им казал, че е пострадал от неправда (и охотно приемал словата на други, що твърдели същото), не разкривал нищо повече за досегашния си живот и дом. Все пак личало, че отвисоко е паднал — не носел нищо, освен оръжията си, ала те били изковани от елфически майстори. Скоро спечелил всеобщо уважение, тъй като бил силен и храбър, освен туй по-добре познавал горите, а и не бил алчен и не мислел за себе си, та взели да му се доверяват; ала в същото време се бояли от него заради внезапните изблици на неразбираема ярост. Гордостта го възпирала да се завърне в Дориат, а в Нарготронд не приемали никого подир гибелта на Фелагунд. Дребните люде от Народа на Халет презирал, а в Дор-ломин не смеел да отиде, понеже ония места гъмжали от врагове, пък и си мислел, че за сам човек няма надежда да прекоси проходите на Сенчестите планини. Затуй заживял сред разбойниците, тъй като с други хора по-лесно понасял несгодите из пущинака; а понеже искал да живее и не можел непрестанно да враждува с тях, рядко опитвал да усмири злодеянията им. Ала понякога в душата му се разбуждали срам и жалост, та ставал опасен в гнева си. Тъй дочакал края на годината и преживял гладната зима, додето дошъл топъл полъх и настанала пролет.
А в горите южно от Теиглин, както вече бе казано, няколко човешки общини все още оцелявали с тежък труд, страхове и упорство. Макар да не изпитвали ни обич, ни жал към Гаурваитите, през лютата зима те късали от залъка си и слагали храна там, където разбойниците можели да я намерят; тъй се надявали да избегнат нападения на прегладнелите злодеи. Ала от птиците и зверовете получавали повече благодарност, отколкото от разбойниците, и не даровете ги спасявали, а кучетата и високите огради. Защото около земите на всеки чифлик имало здрави плетове, а къщите били защитени с ровове и стобори от остри колове; между чифлиците имало утъпкани пътеки и при нападение хората можели да повикат помощ с роговете си.
Когато дошла пролетта, за разбойниците станало опасно да се навъртат около домовете на горяните, които можели да се съберат за хайка; и Турин се чудел защо Форвег не ги отвежда нейде по-надалеч. Повече дивеч и по-малко опасности имало на юг, където вече не живеели хора. Един ден Турин забелязал, че Форвег и приятелят му Андрог са изчезнали; запитал къде са, ала другите се разсмели.
— Сигурно са отишли нейде по своя си работа — рекъл Улрад. — Скоро ще си дойдат и тогава потегляме. Набързо, може би; защото голям късмет ще имаме, ако тия двамата не разбунят кошера.
Слънцето греело и младите листа се раззеленявали; отвратен от мизерния разбойнически лагер, Турин тръгнал да броди надалеч из гората. Неволно си припомнил Потайното кралство и сякаш чувал имената на
