натегнала сянка в сърцето му.
— Нека отмине нощта — рекъл накрая. — Тогава ще реша. Тъй или иначе, утре ще трябва да напуснем това скривалище; защото не всички ни дирят с добри намерения.
— Че кой ли ни желае доброто? — промърморил Андрог и хвърлил злобен поглед към Белег.
Както всички древни елфи, Белег бързо се възстановявал от преживени несгоди, та на сутринта вече бил добре и рекъл на Турин:
— Повече радост очаквах от вестта, що ти донесох. Нали не ще откажеш да се завърнеш в Дориат?
И по всякакви начини умолявал Турин да тръгне с него; ала колкото повече настоявал, толкова по- упорит ставал Турин. Все пак младежът разпитал най-подробно за присъдата на Тингол. Белег му разказал каквото знаел и накрая Турин промълвил:
— Значи Маблунг наистина ми е бил приятел, както си мислех някога.
— По-скоро приятел на истината — отвърнал Белег, — а това в крайна сметка излезе най-добро. Но защо, Турин, не си му казал как те е нападнал Саерос? Ако не бе премълчал, другояче щяха да тръгнат нещата. И — добавил той, гледайки разбойниците, налягали край входа на пещерата — щеше до днес да носиш гордо шлема си, вместо да изпаднеш дотук.
— Може и тъй да е, ако наричаш това „падение“ — рекъл Турин. — Но станалото — станало; а думите ми засягат на гърлото. Още преди да ми бе задал въпрос, в очите му имаше упрек за деяние, що не бях извършил. Горделиво беше човешкото ми сърце, както казва вашият елфически крал. И още е горделиво, Белег Куталион. Не ще ми позволи да се завърна в Менегрот и да търпя жалостиви погледи като съгрешило хлапе, дирещо прошка. Не прошка ми се полага, а извинение. Пък и отдавна вече не съм хлапе, а корав мъж, достоен за рода си и закален от съдбата.
Смутил се тогава Белег и запитал:
— Щом е тъй, как ще постъпиш?
— Ще скитам на воля — отговорил Турин. — Върви си с мир, тъй ми рече Маблунг на прощаване. Мисля, че прошката на Тингол не се разпростира и върху тия мои събратя по участ; но ако те не се разделят с мен сега, и аз не ще ги изоставя. Обичам ги по своему, (От преводача: много ти се моля, любезний коректоре, не слагай тук омразната дума „посвоему“, само задраскай тази забележка. Ако си чак толкова непреклонен, сложи „по свой начин“.) та дори и най-лошите между тях. Те са от моя народ и във всекиго има зрънце добро, що може някой ден да покълне. Мисля, че ще застанат зад мен.
— С различни очи гледаме ти и аз — рекъл Белег. — Опиташ ли се да ги отклониш от злото, те ще ти изменят. Съмнявам се във всички, а най-много в един от тях.
— Та как може елф да прецени човека? — възразил Турин.
— Както преценява всяко деяние, независимо кой го извършва — отвърнал Белег, но не казал нищо повече за злобата на Андрог, комуто най-вече дължал преживените мъки; защото усещал мрачното настроение на своя приятел и се боял, че Турин няма да му повярва, а туй ще накърни старата дружба и ще тласне Турин обратно към злото.
— Значи искаш да скиташ на воля, приятелю — продължил той. — Какво ще рече туй?
— Ще водя своите хора и ще воювам както аз си знам — отговорил Турин. — Ала поне в едно съм се променил: разкайвам се за всеки удар, що не беше насочен срещу общия Враг на люде и елфи. А най-силно желая да бъдеш до мен. Остани!
— Ако остана до теб, туй ще от обич, но не и от разум — рекъл Белег. — Вещае сърцето ми, че трябва да тръгнем заедно към Дориат.
— И все пак не ще се завърна там — казал Турин.
Тогава Белег пак взел да го увещава да се завърне на служба при крал Тингол, разказвайки колко отчаяно се нуждаят от неговата сила и доблест по северните граници на Дориат; споменал му и за новите набези на орките от Таур-ну-Фуин, които слизали към Димбар през Анахския проход. Ала всички слова били напразни и накрая той рекъл:
— Корав мъж се наричаш, Турин. Да, корав си и непреклонен. Ала сега идва мой ред. Ако наистина искаш Крепколък да е до теб, търси ме в Димбар; защото натам се завръщам.
Замълчал Турин и дълго се борил с гордостта, що не му давала да се завърне; и мрачно се взирал назад в отминалите години. Сетне изведнъж се изтръгнал от унеса и рекъл на Белег:
— Ти спомена за една елфическа девойка. Много й дължа за навременната намеса пред краля; ала въпреки туй не си я припомням. Защо ли ме е причаквала на пътя?
Тогава Белег го изгледал странно и отвърнал:
— Вярно, защо ли? Приятелю мой, нима винаги си живял със задрямали чувства и ум? Та нали като момче се разхождаше с Нелас из горите на Дориат.
— То бе отдавна — рекъл Турин. — Или поне тъй ми се струва и мъгла закрива всичко в моето детство… освен спомена за бащиния дом в Дор-ломин. Но защо съм се разхождал с елфическа девойка?
— Може би заради онуй, на което е могла да те научи — отвърнал Белег. — Уви, сине човешки! И други скърби има в Средната земя освен твоята; има и рани, що не са от оръжие. Вече почвам да вярвам, че не е бивало да се срещат елфи и люде.
Турин не казал нищо, само се взрял в лицето на Белег, сякаш искал да разгадае словата му. А Нелас от Дориат повече не го видяла и сенките им се разделили навеки45.
В уводна бележка, съществуваща в няколко различни версии, се казва, че макар да е съчинена на елфически език и да използва множество елфически източници, особено от Дориат, баладата „Нарн и Хин Хурин“ е дело на човешкия поет Дирхавел, който живял край Сирионските заливи по времето на Еарендил и там събрал всички разкази за Хадоровия род, както от хора, така и от елфи — бегълци от Дор-ломин, Нарготронд, Гондолин и Дориат. В друг вариант на бележката се твърди, че самият Дирхавел произхожда от Хадоровия род. През целия си живот той сътворил единствено тази най-дълга от всички балади на Белерианд, но Елдарите я ценели много високо, защото Дирхавел използвал езика на Сивите елфи, който владеел отлично. Баладата е съчинена в стила, наречен Минламед тент / естент и по форма напомня нарн (епичен разказ в стихове, но без мелодия). Дирхавел загинал при атаката на Феаноровите синове срещу Сирионските заливи.
За джуджето Мим
След раздялата с Белег (а туй било през второто лято след бягството на Турин от Дориат)46 нещата тръгнали зле за разбойниците. Дъждовете дошли преждевременно, а незапомнени пълчища орки се спуснали откъм севера и по древния Южен път през Теиглин, та върлували навсякъде из горите по западната граница на Дориат. Нямало за разбойниците ни отдих, ни покой и от ловци все по-често се превръщали в плячка.
Една нощ, докато се спотайвали в мрака, без да палят огън, Турин пак се замислил за живота си и му се сторило, че може да го промени към по-добро. „Трябва да открия сигурно убежище, рекъл си той, и да опазя своите хора от глад и студ.“ На сутринта повел шайката надалеч от Теиглин и Дориатските граници — към места, по които никога не били стъпвали. След три дни път спрели в западните покрайнини на горите, що растели из Сирионската долина. Там местността ставала гола и суха, отивайки постепенно нагоре към високите чукари.
Не след дълго се случило тъй, че докато падал сивият здрач на един дъждовен ден, Турин и хората му се укривали в гъсталак от зеленики; по-нататък започвала гола поляна където поотделно или накуп се валяли едри канари. Нито звук не се чувал, освен тихия дъждовен шепот в листака. Ненадейно един от пазачите се провикнал и когато разбойниците скочили на нозе, зърнали покрай камъните да се прокрадват три прегърбени фигури в сиви наметки. Всяка от тях мъкнела претъпкана торба, ала въпреки туй се движели бързо.
Турин им викнал да спрат, а разбойниците се втурнали напред като хрътки; но странните фигури
