Когато следобедът отминал, разбойниците наближили подножието на хълма. Сега идвали откъм северната страна, защото така ги водел Мим и лъчите на залязващото слънце падали върху короната на Амон Руд, а всичкият серегон тъкмо бил разцъфнал.
— Гледайте! Кръв има по този връх — промълвил Андрог.
— Все още не — рекъл Турин.
Слънцето чезнело и из долчинките се сбирал здрач. Сега хълмът се извисявал отпред и разбойниците се зачудили защо е потребен водач при толкова ясна цел. Ала когато Мим ги повел напред и взели да се катерят по последните стръмни склонове, разбрали, че той следва някаква тайна пътека, отбелязана с древни знаци. Сега лъкатушели насам-натам и накъдето и да погледнели, виждали мрачни дерета и пропасти или стръмни надолнища към скалисти пущинаци с дълбоки ями и пукнатини, закрити от трънки и къпини. Без водач щели да се лутат по тия места дни наред, докато намерят верния път.
Най-сетне достигнали по-стръмно, ала и по-открито място. През сенките на стари калини навлезли във висок гъсталак от аеглос, където из здрача се носел сладостен аромат48. Сетне изведнъж им се изпречила отвесна и гладка каменна стена, чезнеща нейде нагоре в сумрака.
— Туй ли е портата на твоя дом? — запитал Турин. — Казват, че джуджетата обичали камъка.
И той пристъпил по-близо, за да не се опита Мим да ги изиграе накрая.
— Не на дома, а на двора — отвърнало джуджето.
После Мим завил наляво покрай подножието на канарата и след двайсетина крачки внезапно спрял; и Турин видял, че води и ветрове, или пък умели ръце са изваяли там пукнатина с такава форма, че две скални гънки се прихлупвали една друга и между тях имало пролука, водеща наляво. Входът бил закрит от дълги висящи растения, вкоренени в скалата отгоре, а отвътре се изкачвала стръмна каменна пътека, чезнеща в мрака. Влажна и хлъзгава била, защото отнейде капела вода. Един подир друг разбойниците поели по нея. Горе пътеката пак завила на юг и през трънлив гъсталак ги извела на равна зелена морава, по която продължавала напред към сенките. Тъй пристигнали в дома на Мим, наречен Бар-ен-Нибин-ноег49, за който споменавали само най-древните предания в Дориат и Нарготронд и където дотогава не бил стъпвал човешки крак. Ала нощта падала бързо, откъм изток изгрели звезди и все още не се различавало как е устроено това странно място.
Амон Руд имал корона — грамаден масив като остра каменна шапка с гол и плосък връх. Откъм северния край се издавала равна и почти квадратна площадка, неразличима отдолу; защото зад нея се извисявал като стена самият връх, а на запад и изток слизали стръмни пропасти. Само откъм север, както били дошли, можели да я достигнат ония, що знаели пътя50. След пукнатината пътеката скоро навлизала в гъсталак от недорасли брезички около бистро езерце в каменно ложе. Подхранвал го извор, бликащ в подножието на близката скална стена и водите преливали като бяла нишка по плитък улей в западния ръб на площадката. Зад дръвчетата близо до извора, между две грамадни канари, имало пещера. На пръв поглед изглеждала съвсем плитка, с нисък назъбен свод; ала по-навътре била разширена и продължена дълбоко под хълма от бавните ръце на калпавите джуджета през дългите години, когато това племе живяло тук в мир с горските Сиви елфи.
Сред падащия здрач Мим повел разбойниците покрай езерцето, в което се отразявали бледи звезди сред сенките на брезови вейки. Пред входа на пещерата спрял и се поклонил на Турин.
— Влез — рекъл — в Бар-ен-Данвед, Дома на откупа; защото тъй ще се нарича от днес нататък.
— Може би — отвърнал Турин. — Първо ще го огледам.
Влязъл навътре след Мим, а като видели, че не се бои, подир него тръгнали всички, дори и Андрог, който най-малко се доверявал на джуджето. Скоро се озовали в непрогледен мрак; ала Мим плеснал с ръце и иззад ъгъла проблеснала светлинка — от коридора в дъното излязло друго джудже с малка факла в ръката.
— Ха! — възкликнал Андрог. — Тъй си и мислех, че не съм го улучил.
Но Мим бързо разменил с новодошлия няколко думи на странен, грубоват език и сякаш стреснат или разгневен от чутото, хукнал напред и изчезнал по коридора. Тогава Андрог предложил веднага да го последват.
— Да нападнем! — рекъл той. — Тук може да има цяло гъмжило, ала са дребни.
— Само трима са, мисля — отвърнал Турин и без да чака поел напред, докато разбойниците бавно се точели подир него, опипвайки грапавите стени.
Коридорът имал множество остри завои, ала най-сетне отпред мътно проблеснала светлинка и излезли в тясна, висока зала, огряна от мъждиви лампи, висящи под свода на изящни верижки. Мим не бил там, но гласът му се чувал и като тръгнал нататък, Турин открил врата в дъното на залата. Надникнал през нея и зърнал Мим коленичил на пода. До него безмълвно стояло джуджето с факлата; а на каменно ложе край отсрещната стена лежало трето.
— Хим, Хим, Хим! — стенело старчето и си скубело брадата.
— Не всичките ти стрели са отишли нахалост — рекъл Турин на Андрог. — Ала този път май си улучил за зла беда. Твърде лесно пускаш стрелите; но едва ли ще доживееш да се научиш на мъдрост. — После тихичко влязъл и като застанал зад Мим, запитал: — Каква е бедата, Мим? Аз владея донякъде целителските изкуства. Мога ли да ти помогна?
Мим извърнал глава и в очите му трептели червени пламъчета.
— Не, освен ако можеш да върнеш времето назад и да отсечеш жестоките ръце на своите люде — отвърнал той. — Този тук е синът ми, пронизал от стрела. Вече не ще да ни чуе. Издъхнал е по залез слънце. Вързахте ме, та не можах да му помогна.
Отново избликнала жалост в Туриновото сърце като вода от скален извор.
— Уви! — промълвил той. — Ако можех, бих върнал назад оная стрела. Сега този дом с право ще се нарича Бар-ен-Данвед, Дом на откупа. Защото независимо дали живеем тук или не, ще се смятам за твой длъжник; и ако някой ден се сдобия с богатство, ще платя откуп в тежко злато за твоя син като знак за дълбока скръб, ако и да знам, че с туй не ще облекча сърцето ти.
Тогава Мим се изправил и дълго гледал Турин.
— Чух те — продумал той накрая. — Говориш като знатно джудже от древните времена; затова съм тъй изумен. Сега сърцето ми претръпна, макар и да няма утеха за него. Ще платя обещания откуп — ако желаеш, можеш да живееш в този дом. Ала едно ще добавя: онзи, що прати пагубния изстрел, нека пречупи лъка и стрелите си и ги положи в нозете на моя син; и вече никога да не похваща стрела или носи лък. Стори ли го, от собствения си лък ще загине. С туй проклятие го обвързвам.
Когато чул тия слова, Андрог се изплашил; и макар да не му било по сърце, прекършил лъка и стрелите си и ги положил в нозете на мъртвото джудже. Но докато излизал от стаята, хвърлил злобен поглед към Мим и промърморил:
— Разправят, че проклятието на джудже никога не умирало; ала и човешкото често си идва на място. Той пък дано умре със стрела в гърлото!51
Тази нощ спали в залата, ала сънят им бил неспокоен, тъй като из цялата пещера отеквал плачът на Мим и другия му син Ибун. Така и не разбрали кога е свършила жалбата; когато най-сетне се събудили, джуджета били изчезнали, а стаята им била затворена с голям камък. Денят отново бил ясен и под лъчите на утринното слънце разбойниците се измили в езерцето и си приготвили оскъдна трапеза.
Докато се хранели, Мим изникнал пред тях, поклонил се на Турин и рекъл:
— Няма го вече и всичко свърши. Сега лежи при дедите си и можем да се завърнем към живота, що ни остава, макар да се боя, че кратки ще бъдат дните ни. Харесва ли ти домът на Мим? Платен ли е откупът и приема ли се?
— Приема се — отвърнал Турин. — Колкото до живота ни тук, изглежда, че ще сме в безопасност; ала все пак трябва да си набавяме храна и други неща. Как ще излизаме; и още по-важно — как ще се връщаме?
За тяхна тревога Мим се разсмял гърлено.
