— Значи повече от година — рекъл Турин. — Мъртви ли са, или поробени? Или може би орки са я нападнали?
— Никой не знае със сигурност — отговорил старецът. — Но тя изчезна с дъщеря си; а Брода ограби каквото беше останало. Даже кучетата прибра, а слугите пороби, само неколцина тръгнаха по просия като мен. Дълги години съм служил на нея и на благородния господар. Садор Хромия ми е името — някога една проклета секира ме лиши от крак сред горите, инак днес и аз щях да лежа във Великата могила. Добре си спомням деня, когато отпратиха Хуриновото момче и колко плака то тогава; а сетне дълго рида и тя. Казват, че заминало за Потайното кралство. — При тия думи старецът прехапал език, огледал Турин подозрително и добавил: — Изкуфял съм вече и дрънкам глупости. Не ми обръщай внимание! Но макар че е приятно да си побъбря с човек, що говори древния език както в добрите времена, днешните дни са тежки и трябва да внимаваме. Не всички красиви слова идват от чисто сърце.
— Вярно — рекъл Турин. — Мрачно е сърцето ми. Ала ако се боиш, че съм шпионин на Севера или изтока, значи не си помъдрял за тия дълги години, Садор Лабадал.
Старецът го погледнал втрещено; сетне продумал с треперещ глас:
— Ела навън. Там е студено, но безопасно. Ти говориш прекалено високо, а аз твърде много в този дом на пришълците.
Когато излезли на двора, той се вкопчил в плаща на Турин.
— Казваш, че тук си живял преди много години. Господарю Турин, сине Хуринов, защо се завърна? Най-сетне прогледна моят взор и те чуха ушите ми; имаш глас досущ като баща си. Ала единствен малкият Турин ме наричаше с името Лабадал. Не от зло сърце — по онуй време бяхме щастливи приятели. Що дири тук сега? Малцина останахме; стари сме и без оръжие. По-щастливи от нас са ония във Великата могила.
— Не съм дошъл тук за битка — отвърнал Турин, — макар че словата ти ме карат да се замисля, Лабадал. Ала това ще почака. Дойдох да търся владетелката Морвен и Ниенор. Не ме бави, казвай каквото знаеш.
— Малко е то, господарю — рекъл Садор. — Те си заминаха тайно. Между нас плъзна мълва, че са повикани от господаря Турин; защото не се съмнявахме, че е станал велик през тия години — крал или пълководец в някоя южна страна. Обаче сега виждам, че едва ли е така.
— Да, не е така — отговорил Турин. — Бях благородник в южна страна, ала сега съм скитник. И не съм ги повикал.
— Тогава не знам що да ти кажа, господарю — рекъл Садор. — Но господарката Аерин несъмнено ще знае. Тя бе посветена във всички планове на майка ти.
— Как да стигна до нея?
— Това не знам. Дори ако някак успеем да й пратим вест, с много страдания ще трябва да заплати, бъде ли хваната как си шушука на прага с окаян скиталец от низвергнатия народ. А просяк като теб не може да тръгне направо из чертога към нейните покои — стори ли нещо подобно, пришълците мигом ще го пребият, а може и по-лошо да му се случи.
Тогава Турин гневно извикал:
— Значи не можело да тръгна през дома на Брода, без да ме пребият? Ела да видим!
С тия думи той излязъл в коридора, отметнал качулката и разблъсквайки всички по пътя си, поел с широка крачка право към трапезната зала, където седели Брода, съпругата му и други знатни пришълци. Неколцина се втурнали да го хванат, ала той ги повалил и се провикнал:
— Никой ли не командва в този дом, или само орки живеят тук? Къде е господарят?
Побеснял от яд, Брода се изправил и рекъл:
— В този дом аз съм господар.
Ала преди да продължи, Турин го прекъснал:
— Значи не си се научил на гостоприемство, каквото имаше в тази страна преди теб. Туй ли е днес мъжката храброст — да пращаш слуги с тояги срещу сродниците на жена си? Защото съм сродник на лейди Аерин и имам работа с нея. Ще ме поканиш ли, или сам да вляза?
— Заповядай — рекъл Брода и се навъсил; а Аерин пребледняла.
Тогава Турин пристъпил към трапезата, спрял и се поклонил.
— Прости ми, лейди Аерин — рекъл той, — че така нахълтвам при теб; но работата не търпи отлагане и отдалеч дойдох заради нея. Търся Морвен, владетелката на Дор-ломин и нейната дъщеря Ниенор. Ала къщата им е пуста и разграбена. Що можеш да ми кажеш?
— Нищо — отвърнала Аерин, примряла от страх, понеже Брода я гледал втренчено. — Нищо освен туй, че тя си замина.
— Не ти вярвам — рекъл Турин.
Тогава Брода скочил на нозе, изчервен от пиянска ярост.
— Стига толкоз! — креснал той. — Нима ще търпя жена ми да бъде обвинявана пред мен в лъжа от един просяк, що говори на робски език? Няма никаква владетелка на Дор-ломин. Колкото до Морвен, тя бе от робския народ и избяга, както прави всеки роб, ако не го наглеждат. Побързай да сториш същото, додето не съм заръчал да те провесят на някое дърво!
Изтеглил Турин черния си меч, хвърлил се напред, сграбчил Брода за косата и дръпнал назад главата му.
— Никой да не помръдва — рекъл, — инак тая глава ще хвръкне от раменете! Лейди Аерин, пак бих те помолил за прошка, ако вярвах, че този негодник поне веднъж ти е сторил добро. Говори сега, без да се бавиш. Не съм ли Турин, владетел на Дор-ломин? Трябва ли да ти заповядам?
— Заповядай ми — отвърнала тя.
— Кой разграби дома на Морвен?
— Брода — отговорила Аерин.
— Кога избяга тя и накъде?
— Преди година и три месеца — рекла Аерин. — Господарят Брода и други пришълци от Изтока я тормозеха немилосърдно. Отдавна беше поканена да отиде в Потайното кралство; и най-сетне тръгна натам. Защото по онова време доблестта на Черния меч от Юга бе освободила тамошните земи от злото; ала сега се говори, че бил загинал. Тя се надяваше да открие там своя син. Ала като те виждам тук, боя се, че всичко е тръгнало накриво.
А Турин избухнал в горчив смях.
— Накриво ли? — провикнал се той. — Да, всичко върви накриво — коварно и подло като козните на Моргот!
И изведнъж цял се разтресъл от черен гняв; защото в този миг очите му се разтворили, паднали сетните нишки от магията на Глаурунг и той осъзнал с какви лъжи е бил измамен.
— Нима бях подведен, та да дойда тук и да умра в безчестие, докато можех поне да загина храбро пред портите на Нарготронд? — запитал Турин. И му се сторило, че от нощта край двореца долитат писъците на Финдуилас. — Дори да умра тук, не ще да съм първият! — провикнал се той. После сграбчил Брода и с цялата нечовешка сила на своето отчаяние и гняв, вдигнал потисника и го разтръскал като псе. — Морвен от робския народ ли рече? Ти, син на подлеци, крадец, роб на робите!
И подир туй запокитил Брода с главата напред през собствената му маса срещу другите пришълци, що се надигали, за да нападнат Турин.
При падането вратът на Брода се строшил, а Турин рипнал след него и съсякъл още трима, които се криели под масата, понеже били без оръжие. Из залата се надигнал шум. Пришълците искали да се нахвърлят срещу Турин, ала наоколо се сбрали мнозина старци от Дор-ломин — дълги години били те безропотни слуги, ала сега с гневни крясъци се вдигнали на бунт. Пламнала жестока битка и макар че робите се изправили срещу мечове и кинжали само с готварски ножове и каквото друго им попаднало под ръка, множество жертви рухнали и от двете страни, додето Турин се присъединил към тях и посякъл последните пришълци.
После подпрял гръб на една колона да си почине и огънят на яростта му се превърнал в пепел. Ала старият Хадор пропълзял до него и го прегърнал през коленете, понеже бил смъртно ранен.
— Дълго очаквах този час, три пъти по седем години, че и повече — продумал той. — Ала сега бягай, бягай, господарю! Бягай и не се завръщай без армия. Те ще вдигнат цялата област срещу теб. Мнозина
