В друг вариант е описан случаят, когато Саруман открито се подиграл на Гандалфовата страст към „пушилиста“.
Поради неприязън и страх по-късно Саруман взел да избягва Гандалф, та рядко се срещали другаде, освен при срещите на Белия съвет. Именно на Съвета през 2851 година за пръв път се заговорило за „Полуръстовия лист“ и по онова време туй било само повод за забавление, макар подир години да си го припомняли в друга светлина. Съветът се сбрал в Ломидол и Гандалф седял малко настрани, без да продумва, ала пускал невероятни облаци дим (що дотогава никога не бил вършил при тия срещи), докато Саруман говорел против него и настоявал противно на Гандалфовия съвет Дол Гулдур все още да не бъде нападан. Изглежда, както мълчанието, тъй и пушекът твърде раздразнили Саруман и преди Съветът да се разотиде, той рекъл на Гандалф:
— Когато обсъждаме тук преважни дела, Митрандир, искрено ти се чудя как можеш да се забавляваш с тия димящи играчки, додето другите разговарят сериозно.
Ала Гандалф се разсмял и отговорил:
— Нямаше да се учудваш, ако сам употребяваше тая билка. Би могъл да откриеш, че издуханият дим освобождава главата от сенките в нея. И във всеки случай дава търпение да изслушаш без гняв чуждите грешки. Но туй не е моя играчка. Изкуството принадлежи на Дребния народ от далечния Запад — весели и достойни люде, макар навярно да не заемат място във величавите ти кроежи.
Саруман не се укротил от този отговор (понеже мразел дори и най-добродушния присмех), та изрекъл високомерно и хладно:
— Глумиш се, драги ми Митрандир, както отдавна си свикнал. Знам добре, че напоследък кой знае защо проучваш всичко дребно: билки, живи създания и вдетинени народи. Времето си е твое, тъй че можеш да го прахосваш, щом нямаш по-достойни занимания; а приятели си подбирай както намериш за добре. Мрачни са обаче моите дни, та нямам време за разкази от далечни земи, нито пък за срещи с простовати селяци.
Този път Гандалф не се разсмял; и наместо да отговори, засмукал лулата си и издухал голям обръч дим, следван от върволица по-малки кръгчета. После протегнал ръка като да ги хване и те изчезнали. Сетне станал и безмълвно излязъл; а Саруман дълго останал замислен и лицето му помрачняло от яд и тревога.
Тази история се появява в шест различни ръкописа и в един от тях е казано, че Саруман бил обзет от подозрения, като се съмнявал дали е проумял правилно смисъла на Гандалфовата загадка с димните пръстенчета (а най-вече дали в нея не се крие намек за някаква връзка между Полуръстовете и съдбовния въпрос за Всевластните Пръстени, колкото и невероятно да изглеждало това; и не вярвал някой толкоз могъщ да се занимава с народа на Полуръстовете единствено заради самите тях.
В друг (задраскан) ръкопис целта на Гандалф се излага открито:
По една странна случайност в гнева си срещу нахалството на Саруман Гандалф избрал този начин да му покаже подозренията си, че в неговите замисли и проучванията на древните премъдрости за Пръстените е почнала да се примесва жажда за власт; а също така да го предупреди, че всичко ще се изплъзне от ръцете му. Защото не можем да се съмняваме, че Гандалф още не подозирал Пръстените да имат някаква връзка с Полуръстовете (камо ли с тяхното пушене)259. Ако е таял подобна мисъл, определено не би постъпил така. Ала по-късно, когато Полуръстовете наистина се замесили в тия велики дела, Саруман можел само да смята, че Гандалф е знаел всичко това предварително и е укривал истината както от него, тъй и от Съвета — а целта му си представял според своите собствени замисли: да изпревари останалите в гонитбата за власт.
В „Разказ за годините“ е спомената среща на Белия съвет, през 2851 г., когато Гандалф настоял за атака срещу Дол Гулдур, но бил оборен от Саруман; а в бележка под линия е добавено: „По-късно станало ясно, че тогава Саруман вече жадувал да си присвои Единствения Пръстен и се надявал той да излезе на бял свят в търсене на господаря си, ако Саурон бъде оставен на мира“. Горният разказ показва, че самият Гандалф е подозирал това през 2851 г.; след време обаче баща ми спомена, че от разказа на Гандалф пред Съвета на Елронд за срещата му с Радагаст следва изводът, че той не е подозирал сериозно Саруман в предателство (или в желание да си присвои Пръстена) чак до своето пленничество в Ортанк.
V
Сраженията край бродовете на Исен
Най-главната пречка за лесното завладяване на Рохан от Саруман представлявали Теодред и Еомер; те били храбри мъже, верни на краля и високо ценени от него като негов единствен син и племенник; и сторили всичко възможно, за да ограничат влиянието, което придобил Грима, когато здравето на краля почнало да се влошава. Това се случило в началото на 3014 г., когато Теоден бил на шейсет и шест години; следователно заболяването му би могло да се дължи на естествени причини, макар че Рохиримите обикновено живеели до осемдесет и повече години. Но може и да е било предизвикано или подсилено от Грима чрез някакви коварни отрови. Във всеки случай, чувството за слабост и зависимост от Грима се пораждало у Теоден най-вече поради лукавите и изкусни намеци на злия съветник. Той целенасочено оклеветявал главните си противници пред Теоден и правел всичко възможно, за да се отърве от тях. Да ги настрои един срещу друг се оказало невъзможно — преди своята „болест“ Теоден бил обичан както от своите близки, така и от народа си, тъй че Теодред и Еомер останали непоклатимо верни на краля въпреки привидното му старческо оглупяване. Освен това Еомер не бил амбициозен и изпитвал към Теодред (с тринайсет години по-възрастен от него) уважение и обич, отстъпваща единствено на обичта към неговия осиновител260. Тогава Грима се опитал да убеди Теоден в някакви противоречия между тях, представяйки Еомер като командир, който жадува за лична власт и върши всичко на своя глава, без да се посъветва с краля или неговия наследник. В това отношение имал известни успехи и те дали своите плодове когато Саруман най-сетне успял да погуби Теодред.
Когато в Рохан пристигнали ясни вести за битките край Бродовете, всички разбрали, че Саруман е дал изрична заповед Теодред да бъде убит на всяка цена. При първото сражение най-свирепите му бойци се хвърлили в безмилостен щурм срещу Теодред и неговата стража, без да обръщат внимание на каквото и да било друго в битката, която иначе можела да завърши с далеч по-тежък разгром на Рохиримите. Когато Теодред най-сетне рухнал мъртъв, вражеският военачалник (несъмнено по заповед) сякаш се задоволил с това и Саруман допуснал пагубната за него грешка да не хвърли в боя свежи сили, за да започне масирано нашествие в Западния предел261; но за това отлагане допринесла и доблестта на Гримболд и Елфошлем. Ако нахлуването в Западния предел било започнало пет дни по-рано, подкрепленията от Едорас щели да бъдат обкръжени и смазани сред откритата равнина далеч преди да се доберат до Шлемово усое; а може би дори Едорас щял да бъде нападнат и превзет преди завръщането на Гандалф262.
Казано бе, че доблестта на Гримболд и Елфошлем допринесла за забавянето на Саруман, което се оказало пагубно за него. И разказаното дотук вероятно подценява тяхната роля.
Течението на Исен се спускало бързо от изворите над Исенгард, но из равнините на Пролома ставало по-бавно и завивало на запад; оттам, вече дълбока и буйна, реката слизала по дълги склонове към крайбрежните низини между Гондор и Енедваит. Точно над този западен завой се намирали Бродовете на Исен. Там реката била широка и плитка, та се разделяла на два ръкава около голямо плоско островче от чакъл и камъни, които водите довличали откъм север. Само на онова място, южно от Исенгард, можела да премине голяма войска с конница и тежко въоръжение. Затова Саруман имал голямо предимство: можел да спусне ордите си едновременно по левия и десния бряг, за да нападне от две страни, ако завари охрана при Бродовете. При необходимост войските му по западния бряг можели бързо да се оттеглят към Исенгард. От друга страна, Теодред можел да прати бойци през Бродовете, за да нападнат частите на Саруман или поне да отбраняват западното предмостие; но при поражение те нямали накъде да отстъпят, освен обратно през
