Туй се дължало най-вече на бдителните Дунеданци и измяната на Саруман, чиито слуги изтребвали пратениците на Саурон или ги пращали в лъжлива посока. Саурон проумял това, ала ръката му още не била тъй дълга, че да достигне Саруман в Исенгард. Затуй прикрил знанието си за двойната игра на Саруман, усмирил гнева и търпеливо зачакал, като се готвел за голяма война, при която възнамерявал да помете враговете си в западното море. Накрая решил, че тук никой друг не ще е от полза, освен най-могъщите му слуги, Духовете на Пръстена, що нямали собствена воля и били безпределно покорни на поробилите ги пръстени, които държал Саурон.
Малцина можели да устоят дори на едно-единствено от ония скверни създания и никой (както си мислел Саурон) не би им устоял, когато се сберат под командата на своя страховит предводител, Повелителя на Моргул. Ала една слабост имали тъкмо за тази Сауронова цел — тъй велик ужас ги съпровождал (дори невидими и без одежди), че идването им се долавяло лесно и Мъдреците можели да се досетят за тяхната мисия.
Поради туй Саурон подготвил два удара — в които отпосле мнозина откриват началото на Войната за Пръстена. Нанесъл ги едновременно. Орки нападнали кралството на Трандуил със заповед да заловят отново Ам-гъл; а Повелителят на Моргул бил пратен открито на бой срещу Гондор. Тия събития станали към края на юни 3018 г. Тъй Саурон проверил силата и готовността на Денетор и открил по-яростна съпротива, отколкото очаквал. Но това не го безпокояло особено, понеже използвал за нападението само частица от силата си, а главната му цел била да представи появата на Назгулите уж като нещо покрай войната с Гондор.
Затова когато Осгилиат бил превзет и мостът рухнал, Саурон прекратил щурма и повелил на Назгулите да отпочнат диренето на Пръстена. Ала не подценявал бдителността и прозрението на Мъдреците, та наредил на Назгулите да се движат колкото е възможно по-тайно. А по онуй време Вождът на Духовете обитавал Минас Моргул заедно с още шестима, докато неговият помощник Хамул, наречен Сянката на Изтока, витаел из Дол Гулдур като Сауронов наместник и един друг Дух му служел за вестоносец237.
Тъй Повелителят на Моргул превел своите спътници през Андуин без коне и одежди, невидими за човешки очи, ала вдъхващи ужас на всичко живо по пътя си. Тръгнали вероятно в първия ден на юли. Бавно и крадешком минали през Анориен, пресекли Ентоброд и навлезли във Волд, а пред тях летяла мълвата за мрак и незнаен ужас. Както разчитали, стигнали до западния бряг на Андуин северно от Сарн Гебир; там получили коне и одежди, що тайно били спуснати със сал по Реката. Туй било (предполага се) около седемнайсети юли. После поели на север да дирят Графството, страната на Полуръстовете.
Нейде към двайсет и втори юли срещнали сред Полето на Келебрант своите съучастници, Назгулите от Дол Гулдур. Там узнали, че Ам-гъл е избягал както от орките, що го избавили, тъй и от преследвачите елфи, та изчезнал безследно238. Освен това Хамул им казал, че из Андуинската долина няма и следа от жилища на Полуръстове, а селата на Запасливците край Перуникови поля отдавна били запустели. Но Повелителят на Моргул не измислил що друго да прави, освен да продължи с издирванията из Севера, като може би се надявал не само да открие Графството, но и да залови Ам-гъл. Струвало му се твърде вероятно търсената страна да е нейде наблизо около омразния Лориен, а защо не и отвъд границите на Галадриел. Ала все още не можел да се пребори с мощта на Белия Пръстен, нито пък да навлезе в Лориен. Затова Деветте минали между Лориен и Планините и продължили да яздят все по-далече на север; а ужасът все тъй се носел пред тях и оставал по дирите им; но не открили каквото търсели, нито узнали нещо за него.
Най-сетне те се завърнали; ала лятото отдавна клоняло към края си и все повече се засилвала Сауроновата боязън и ярост. Когато отново навлезли във Волд, вече бил настанал септември; и там ги пресрещнали вестоносци от Барад-дур, носещи такива заплахи от Господаря им, че дори Моргулският властелин затреперал. Защото Саурон бил узнал за словата на пророчеството от Гондор, за тръгването на Боромир, за Сарумановите деяния и пленничеството на Гандалф. От всичко това стигнал до извода, че Пръстенът още не е във владение на Саруман или някой друг от Мъдреците, но Саруман поне знае къде може да е укрит. Сега му била потребна единствено бързина, а тайната трябвало да се пренебрегне.
Тъй на Духовете било наредено да тръгнат право към Исенгард. Бясно препуснали те през Рохан и тъй велик ужас ги съпровождал по пътя, че мнозина избягали от ония земи и се отправили слепешком на север и запад, като мислели, че войната иде от Изтока подир копитата на черните жребци.
Два дни след като Гандалф напуснал Ортанк, Повелителят на Моргул спрял пред Портата на Исенгард. Тогава Саруман, вече и бездруго изпълнен със страх и ярост поради бягството на Гандалф, осъзнал колко е страшно да застане между враговете, като и двете страни знаят за неговата измяна. Ужас велик го обзел, понеже напълно чезнела надеждата му да измами Саурон, или поне да припечели мъничко благосклонност подир неговата победа. Сега трябвало или сам да се докопа до Пръстена, или да рухне към гибел и изтезания. Ала той все още бил предпазлив и лукав, а и отдавна укрепявал Исенгард тъкмо за подобно злощастие. Тъй крепък бил Пръстенът на Исенгард, че дори Моргулският властелин и неговите спътници не можели да го щурмуват без голяма военна сила. Затова на всичките си повели и предизвикателства не получил друг отговор, освен гласа на Саруман, що чрез някакво хитроумно приспособление сякаш долитал от самата Порта.
— Не страна някаква дирите — изрекъл той. — Знам що ви трябва, макар и да не го назовавате. То не е у мен и като негови слуги сигурно разбирате туй дори без да ви го казвам; защото ако го имах, щяхте да се прекланяте пред мен и да ме наричате свой Господар. А ако знаех где е укрито, нямаше да съм тук, а далеч преди вас да препусна към него. Има един, за когото подозирам, че знае — Митрандир, враг на Саурон. И тъй като той само преди два дни потегли от Исенгард, търсете го наблизо.
Такваз сила имал все още гласът на Саруман, че дори Предводителят на Назгулите не оспорил словата му, нито се запитал дали са верни и не пестят ли от истината; незабавно обърнал гръб на Портата и препуснал да гони Гандалф из Рохан. Тъй вечерта на другия ден Черните конници налетели върху Грима Змийския език, докато онзи бързал да извести на Саруман, че Гандалф е дошъл в Едорас и предупредил крал Теоден за коварните планове на Исенгард. В онзи час Змийския език едва не издъхнал от страх; но като изпечен предател, той бил готов да изкаже каквото знае и под далеч по-малка заплаха.
— Да, да, на драго сърце ще ти разкажа, повелителю — избъбрил той. — Подслушах техния разговор в Исенгард. Страната на Полуръстовете — оттам бе дошъл Гандалф и нататък желае да се завърне. Само кон му трябва сега. Пощади ме! Говоря колкото мога по-бързо. На запад през Роханския пролом, сетне на север и леко на запад, додето следващата голяма река прегради пътя ти; Сивталаз я наричат. Сетне от Тарбадския брод почва старият път, що ще те отведе до границата на онази страна. „Графството“, тъй я наричат. Да, кълна ти се, Саруман знае за нея. Неотдавна получи керван със стоки оттам. Пощади ме, повелителю! Ни една жива душа не ще узнае от мен за нашата среща.
Предводителят на Назгулите пощадил Змийския език — не от жалост, а понеже смятал, че подир такъв страх не ще дръзне и думица да продума за срещата (както и станало), а освен туй виждал пред себе си жалка и зла твар, що можела тепърва да навлече още злини върху Саруман. Затова го оставил проснат край пътя и препуснал напред, без да си дава труда да се връща към Исенгард. Отмъщението на Саурон можело да изчака.
Сега разделил отряда си на четири групи и потеглили поотделно, а сам той поел с най-бързата двойка. Тъй минали западно от Рохан, разузнали из пущинаците на Енедваит и накрая стигнали до Тарбад. Оттам препуснали през Минхириат и макар че още не се били събрали, страховита мълва се разнасяла около тях, та дори дивите твари тръпнели в леговищата си, а самотните люде бягали надалеч. Но успели да заловят някои бегълци по пътя; и за дива радост на Капитана двама се оказали Сауронови слуги и съгледвачи. Единият често бил използван за връзките на Исенгард с Графството и макар че сам не бил стъпвал по-далеч от Южната околия, носел в себе си подготвени от Саруман карти с ясните очертания на цялото Графство. Назгулите му ги отнели, а подир туй го пратили в Брее да продължи да шпионира; но го предупредили, че отсега нататък служи на Мордор и ако някога опита да се върне в Исенгард, ще бъде умъртвен с най- жестоки мъчения.
Привършвала нощта на двайсет и втори септември, когато Духовете на Пръстена пак се събрали и наближили Сарнов брод край южните предели на Графството. Заварили ги под охрана, защото Скиталците им се изпречили на пътя. Но подобна борба не била по силите на Дунеданците; и все пак може би щели да устоят, ако с тях бил и предводителят им Арагорн. Ала той бил далече на север, по Източния път близо до
