ала за мен онова бе най-тежката част от цялата история. Макар че след като Билбо си легна, спорих с Траин почти цяла нощ, едва призори успяхме да се споразумеем.
Торин бе подозрителен и високомерен.
— Мекушав е — презрително сумтеше той. — Мекушав като калта в това Графство, нелеп и смехотворен. Твърде рано е умряла майка му. Странни игрички въртиш, драги ми Гандалф. Сигурен съм, че имаш и друга цел, освен да ми помогнеш.
— Напълно си прав — рекох аз. — Ако нямах друга цел, изобщо не бих ти помогнал. Колкото и велики да изглеждат в твоите очи, тия дела са само тъничка нишка от огромна паяжина. Ала от туй съветът ми не става по-недостоверен. — И накрая заговорих разпалено: — Чуй ме, Торин Дъбощит! Ако този хобит тръгне с теб, ще успееш. Ако ли не, ще се провалиш. Прозрение ме е осенило сега и те предупреждавам.
— Познавам славата ти — отвърна Торин. — Дано да е заслужена. Ала тая твоя глупава приумица с хобита ме кара да се чудя дали наистина е прозрение, или пък старческа глупост. Толкоз много тревоги може да са помътили разсъдъка ти.
— Не ще и дума, много са и можеха да го сторят — рекох аз. — А сред тях най-отчайващ е спорът с едно горделиво джудже, що потърси моя съвет (макар че не знам с нещо да съм му задължен), а подир туй ми се отплаща с нахалство. Върви си по пътя, Торин Дъбощит, щом това желаеш. Но пренебрегнеш ли моя съвет, крачиш към собствената си гибел. И повече не чакай от мен ни съвет, ни помощ, ако ще и самата Сянка да падне над теб. Укроти гордостта и алчността си, та да не загинеш в края на пътя, макар и с товар злато в ръцете.
При тия слова той леко пребледня; ала очите му лумнаха.
— Не ме заплашвай! — рече. — Ще разчитам на собствения си ум по този въпрос, както и във всичко друго, що ме засяга.
— Стори го тогава! — отвърнах аз. — Друго не мога да кажа, освен едно: не раздавам с лека ръка дружба и доверие, Торин; ала обичам този хобит и му желая доброто. Дръж се с него както трябва и ще съхраниш моята дружба до края на дните си.
Изрекох това без надеждата да го убедя; но по-добри слова не бих могъл да намеря. Джуджетата знаят що е дружеска вярност и благодарност за помощ в тежък час.
— Много добре — каза Торин подир дълго мълчание. — Той ще тръгне с моята дружина, стига да смее (в което се съмнявам). Но щом настояваш да се обременя с него, ела сам да бдиш над своя любимец.
— Чудесно! — отвърнах аз. — Ще дойда с вас доколкото мога — поне докато откриете, че сте си взели достоен спътник.
В крайна сметка всичко завърши добре, но по онова време бях неспокоен, понеже ме чакаха спешни дела с Белия съвет.
Тъй започна Походът към Еребор. Не вярвам в началото Торин да е имал надежда да унищожи Смог. Надежда нямаше. И все пак това се случи. Но уви! Торин не доживя да се порадва на победата и съкровищата. Гордостта и алчността го погубиха въпреки моето предупреждение.
— Но сигурно — рекох аз — той би могъл и другояче да падне в битка, нали? Каквато и щедрост да бе проявил Торин при подялбата на съкровищата, орките пак щяха да го нападнат.
— Вярно — отвърна Гандалф. — Клетият Торин! Въпреки своите недостатъци той бе велико джудже от славен род; и макар че падна в края на пътя, най-вече благодарение на него Кралството под Планината бе възстановено, както желаех. Но Даин Железоноги се оказа достоен наследник. А сега узнаваме, че е загинал в бой пред Еребор, докато ние се сражавахме тук. Бих нарекъл туй тежка загуба, ако не бе истинско чудо, че на преклонна възраст233 все още е могъл да върти секирата тъй славно, както разказват, възправен над тялото на крал Бранд пред Портата на Еребор чак додето паднал мрак… Да, наистина всичко би могло да е съвсем различно. Вярно, основната атака бе отклонена на юг; ала дори и така с дългата си ръка Саурон можеше да стори страховити злини из Севера, докато ние отбранявахме Гондор, ако на пътя му не бяха застанали крал Бранд и крал Даин. Помислете какво би могло да стане. Драконови пожарища и бесни мечове из Ериадор! Гондор можеше и да остане без кралица. От победата тук щяхме да се завърнем сред руини и пепелища. Ала това бе предотвратено — защото една вечер в началото на пролетта срещнах Торин Дъбощит близо до Брее. Добра среща, както казваме в Средната земя.
Приложение
Положението с текстовете на тази творба е сложно и трудно за разплитане. Най-ранният вариант представлява завършен, но суров и многократно поправян ръкопис, който ще нарека тук „ръкопис А“; озаглавен е „История за делата на Гандалф с Траин и Торин Дъбощит“. От него е направено на машина копието „ръкопис Б“ с множество допълнителни (макар и съвсем дребни) поправки. То носи заглавие „Походът към Еребор“ и подзаглавие „Разказ на Гандалф как подготвил Експедицията към Еребор и изпратил Билбо с джуджетата“. По-долу привеждам значителни откъси от машинописния текст.
Освен А и Б („ранният вариант“) съществува и ръкопис В, който е без заглавие и разказва историята в по-икономичен и стегнат вид, като пропуска доста неща от първия вариант и въвежда някои нови елементи, но също така (особено към края) запазва плътно сходство с оригинала. За мен изглежда напълно сигурно, че ръкопис В е създаден след Б и тъкмо него приведох по-горе, макар че несъмнено са изгубени някои части от началото, описващи при какви обстоятелства започва разказът на Гандалф в Минас Тирит.
Началните абзаци на ръкопис Б (приведен по-долу) почти напълно съвпадат с един откъс от Приложение А („Народът на Дурин“) към „Властелинът на Пръстените“ и очевидно са свързани с предшестващото повествование за Трор и Траин в същото Приложение; краят на „Походът към Еребор“ също може да бъде открит почти дословно в онова приложение и то пак изречен от Гандалф пред Фродо и Гимли в Минас Тирит. В светлината на писмото, което цитирах в Увода (виж Книга първа — Б.пр.) за мен е ясно, че баща ми е писал „Походът към Еребор“ като съставна част от повествованието „Народът на Дурин“ в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“.
Машинописното копие Б на ранния вариант започва така:
Тъй Торин Дъбощит станал Дуринов наследник, ала наследник без надежда. При разграбването на Еребор той още не бил на възраст да носи оръжие, но под Азанулбизар се сражавал в челните редици; и когато изчезнал Траин, той бил на деветдесет и пет години — славно и горделиво джудже. Нямал Пръстен и (може би тъкмо поради туй) изглеждал доволен да остане в Ериадор. Там дълго се трудил и спечелил богатство; а към племето му се стекли мнозина от разпиления Дуринов народ, що чули за неговото поселище и дошли нататък. Сега имали красиви чертози из планините и големи запаси, та дните не им се стрували тежки, ала в песните си вечно разказвали за далечната Самотна планина, за нейните съкровища и блаженото вълшебство на Голямата зала под лъчите на камъка Аркен.
Минали години. Пак припламнала жарава в душата на Торин като си мислел за бедите на своя род и за завета да отмъсти на дракона. Докато въртял грамадния си чук над наковалнята, мислел за оръжия, армии и съюзи; ала армиите били разпилени, съюзите нарушени, а топори не достигали за народа му; и пламнал от безнадежден гняв, удрял той нажеженото желязо върху наковалнята.
Гандалф още не бил изиграл никаква роля в съдбините на Дуриновия род. Той рядко имал дела с джуджетата, макар че бил приятел с най-добрите от тях и харесвал изгнаниците от Дуриновия народ, що живеели по западните земи. Но подир време се случило тъй, че както минавал през Ериадор (на път за Графството, което не бил виждал от години), срещнал Торин Дъбощит и двамата дълго разговаряли по пътя, а вечерта отседнали в Брее.
