след коронацията на крал Елесар (виж „Извадки от ранния вариант“)
През онзи ден той не пожела да каже нищо повече. Ала по-късно ние пак заговорихме по въпроса и той ни разказа цялата странна история; как решил да организира похода към Еребор, защо се сетил за Билбо и как убедил горделивия Торин Дъбощит да го вземе за спътник. Вече не помня целия разказ, но доколкото разбрахме, отначало Гандалф мислел единствено за отбрана на Запада от прииждащата Сянка.
— По онова време бях твърде неспокоен — каза той, — тъй като Саруман възпрепятстваше всичките ми планове. Знаех, че Саурон пак се е въздигнал и скоро ще излезе наяве, знаех също така, че се подготвя за страшна война. Как щеше да я започне? Дали с опит отново да завладее Мордор, или най-напред с нападение срещу главните твърдини на враговете си? Мислех тогава, както съм сигурен и сега, че първоначалният му план е бил да атакува Лориен и Ломидол веднага, щом събере сили. Тъй би било далеч по-добре за него и много по-зле за нас.228
Може би ще си речете, че Ломидол е бил недостъпен за него, ала аз не мислех така. Положението из Севера беше отчайващо. Кралството под Планината и крепките люде от Дейл вече не съществуваха. Като бранители срещу силата, що би изпратил Саурон да овладее северните планински проходи и някогашните земи на Ангмар, оставаха само джуджетата от Железните хълмове, а зад тях нямаше нищо друго освен пущинак и дракон. Саурон би могъл да си послужи с дракона и резултатът щеше да е страховит. Често си казвах: „Трябва да измисля как да се справя със Смог. Ала прекият удар срещу Дол Гулдур е още по- необходим. Длъжни сме да осуетим плановете на Саурон. Трябва да изясня това пред Съвета“.
Ето, такива мрачни мисли ме бяха налегнали докато бродех по пътя. Чувствах се изморен и отивах към Графството, след като не бях стъпвал там повече от двайсет години. Струваше ми се, че ако за малко прогоня бедите от мислите си, може би ще открия начин да ги преодолея. И наистина тъй се оказа, макар и да не успях да ги забравя напълно.
Защото тъкмо наближавах Брее, когато ме догони Торин Дъбощит229, който живееше в изгнание отвъд северозападните предели на Графството. За моя изненада той ме заговори; и тъкмо в онзи момент се люшнаха везните на съдбата.
Той също бе неспокоен и то дотолкова, че искаше да ме помоли за съвет. Затова го придружих към неговия чертог в Сините планини и изслушах дългия му разказ. Скоро разбрах, че спомените за претърпени неправди и загубеното съкровище са разпалили жарава в душата му, а освен туй върху плещите му тежи наследеният дълг да отмъсти на Смог. Джуджетата гледат много сериозно на подобни задължения.
Обещах да му помогна, ако открия такава възможност. Не по-малко от него жадувах да видя края на Смог, но Торин само кроеше величави планове за битки и сражения, сякаш наистина бе крал Торин Втори, а аз не виждах ни най-малка надежда в тази посока. Затова го напуснах и отидох в Графството да събера новини. Странна бе тази история. Просто следвах нишката на „късмета“ и неведнъж бърках по пътя.
Кой знае защо, Билбо ме привличаше отдавна, още като дете и млад хобит — при последната ни среща още не бе навършил пълнолетие. Оттогава не ми излизаше от ума със своята припряност, ясен взор, обич към приказките и вечни въпроси за широкия свят около Графството. Щом стъпих в Графството, чух вести за него. Изглежда, че почваше да предизвиква хорските клюки. Родителите му бяха починали на около осемдесет години, тоест доста рано за хобити; той пък така и не се бе оженил. Казваха, че напоследък си падал малко чудак и по цели дни бродел сам-самичък. Виждали го да разговаря с чужденци, та дори и с джуджета.
„Дори и с джуджета!“ Изведнъж в мисълта ми се сляха тия три неща: страховитият алчен дракон с остър слух и още по-остро обоняние; крепките тежконоги джуджета с отдавна тлееща ненавист; и бързият, тихичък хобит, закопнял до болка (както предполагах) да види широкия свят. Сам се изсмях на тия мисли; ала веднага отидох при Билбо да видя що са му сторили изминалите двайсет години и дали е тъй многообещаващ, както изглеждаше според клюките. Но той не си беше у дома. Когато поразпитах в Хобитово, местните старци тъжно поклатиха глави.
— Пак скитосва — рече ми един хобит. Мисля, че беше градинарят Ямкин230. — Пак скитосва. Съвсем ще се затрие някой ден, ако не внимава. Питам го аз къде отива и кога ще се върне, а пък той ми вика:
„Все по-добре и по-добре! — помислих си аз. — Май си струва да рискувам.“
А времето изтичаше неумолимо. Най-късно през август трябваше да се явя пред Белия съвет, иначе Саруман щеше да настои на своето — да не се предприемат никакви мерки. И съвсем отделно от великите дела стоеше един въпрос, който можеше да се окаже фатален за похода: властелинът на Дол Гулдур не би възпрепятствал удара срещу Еребор само ако нещо друго отклонеше вниманието му.
Затова бързо се върнах при Торин и се заех с трудната задача да го убедя, че трябва да зареже всичките си грандиозни планове и да потегли тайно… като при това вземе Билбо със себе си. Без да го е видял предварително. Това се оказа грешка и едва не провали всичко. Защото, разбира се, Билбо вече не беше същият. Бе станал тлъстичък лакомник и някогашните копнежи се спотайваха сред мъглите на празно мечтателство. Нищо не би могло да го ужаси повече от заплахата за неочакваното им сбъдване! Напълно слисан, той се държа като последен глупак. Побеснял от яд, Торин щеше да си тръгне незабавно, ако не бе още една странна случайност, за която ще спомена след малко.
Но вие знаете как се развиха нещата, или поне как ги видя Билбо. Ако аз го бях писал, разказът щеше да звучи съвсем другояче. Първо на първо, той изобщо не осъзна за какво диване го мислят джуджетата, нито колко са ми ядосани. Торин бе далеч по-възмутен и надменен, отколкото изглеждаше. Надменен си беше от самото начало и подозираше, че съм планирал цялата работа само за да го взема на подбив. Само картата и ключът спасиха положението.
Но аз не бях мислил за тях от години. Едва когато попаднах в Графството, намерих време да поразмисля над разказа на Торин и изведнъж си припомних по каква странна случайност се озоваха в ръцете ми; а сега вече това все по-малко приличаше на случайност. Спомних си за опасното пътешествие преди деветдесет и една година, когато се вмъкнах предрешен в Дол Гулдур и открих в дълбоките ями едно клето умиращо джудже. Тогава нямах представа кого съм срещнал. Той притежаваше карта, съставена от Дуриновия народ в Мория и ключ, който вероятно трябваше да я придружава, ала нямаше сили за обяснения. Спомена само, че някога е притежавал и Всевластен Пръстен.
В цялото си бълнуване все за него говореше.
— За сина ми — каза; сетне издъхна, а скоро подир туй трябваше да избягам.
Съхраних тия неща и по някакво дълбоко предчувствие ги носех винаги със себе си — в безопасност, ала почти забравени. Други дела имах в Дол Гулдур, по-опасни и далеч по-важни от всички съкровища на Еребор.
Сега отново си спомних всички и ми се стори ясно, че съм чул предсмъртните слова на Траин Втори232, макар той да не назова нито себе си, нито сина си; а Торин, разбира се, не знаеше каква съдба е сполетяла баща му и нито веднъж не спомена за „последния от Седемте Пръстена“. Аз разполагах с картата и ключа на тайния вход към Еребор, по който бяха избягали Трор и Траин според разказа на Торин. И без никакъв личен замисъл ги бях съхранил до момента, когато щяха да се окажат най-полезни.
За щастие, използвах ги, без да допусна нито една грешка. Държах си ги в ръкава, както казвате вие в Графството, додето положението ми се стори съвсем безнадеждно. Щом ги видя, Торин твърдо реши да последва моя план, поне що се отнася до тайната експедиция. Каквото и да си мислеше за Билбо, вече беше готов да тръгне на похода. Съществуването на тайна врата, достъпна единствено за джуджета, му предлагаше надежда да проследи незабелязано дракона, а може би дори да отмъкне мъничко злато и някоя наследствена реликва, та тъй да изцели донякъде душевните си терзания.
Но това не ми беше достатъчно. Дълбоко в сърцето си знаех, че Билбо трябва да тръгне с него, инак целият поход ще завърши с провал — или както бих казал сега, нямаше да се случат далеч по-важни събития. Тъй че тепърва предстоеше да убедя Торин да го вземе. По-късно по пътя имаше много премеждия,
