надежда.
По обичая на летописците много от приписаните на Еорл и Кирион слова при раздялата несъмнено са били изречени още предната вечер; но е сигурно, че на прощаване Кирион споменал за вдъхновението, с което изрекъл клетвата, тъй като той бил скромен, храбър и великодушен мъж — най-благородният от гондорските Наместници.
4
Заветът на Исилдур
Казват, че когато се завърнал от Войната на Последния съюз, Исилдур останал известно време в Гондор, за да уреди занемарените дела на кралството и да обучи своя племенник Менелдил, преди да поеме властта над Арнорското кралство. Заедно с Менелдил и неколцина доверени приятели тръгнал на пътешествие по границите на всички гондорски земи; и когато се връщали от север към Анориен, стигнали до високия хълм, що тогава носел името Ейленаер, ала отпосле бил наречен Амон Анвар, сиреч Хълм на Страхопочитанието224. А туй било близо до средата на гондорските земи. Проправили си пътека през гъстите гори по северния склон и тъй стигнали до върха, който бил открит и зелен. Изравнили там малка площадка и вдигнали могила в северния й край; а в могилата Исилдур положил ковчежето, що носел със себе си. Сетне продумал:
— Туй е гроб в памет на Елендил Верни. Тук ще стои насред Южното кралство под закрилата на Валарите додето кралството съществува; свещено да е това място и никой да не го оскверни. Никой да не нарушава тук тишината и покоя, освен ако е наследник на Елендил.
После изградили каменна стълба от последните дървета до върха на хълма; и Исилдур рекъл:
— По тая стълба никой да не се качва, освен краля и ония, що го съпровождат, ако им повели да дойдат.
Подир туй всички се заклели да пазят тайна; ала Исилдур дал такъв съвет на Менелдил: кралят да посещава светилището от време на време, особено ако му бъде потребна мъдрост в дни на заплахи и изпитания; и когато наследникът му възмъжее, също да го отведе натам, да разкаже как е сътворено светилището и да му разкрие тайните на кралството и всичко друго, що трябва да знае.
Менелдил изпълнил Исилдуровия съвет, същото сторили и всички крале подир него чак до Ромендакил Първи (петият владетел след Менелдил). По негово време Гондор за пръв път бил нападнат от източни пришълци225; и за да не се наруши заветът поради война, внезапна гибел или друга някоя беда, той повелил „Заветът на Исилдур“ да бъде съхранен в запечатан свитък заедно с други неща, що трябвало да знае един нов крал; и този свитък бил връчван от Наместника на краля преди коронацията226. Тъй свитъкът неизменно се предавал от поколение на поколение, макар че и без него почти всички гондорски крале спазвали обичая да посещават с наследниците си светилището върху Амон Анвар.
Когато свършило времето на кралете и властта над Гондор преминала у Наместници от потеклото на Хурин, наместника на крал Минардил, било прието те да разполагат с всички кралски права и задължения „додето великият крал се завърне“. Но що се отнася до „Завета на Исилдур“, трябвало да решават сами, тъй като никой друг не знаел за него. Решили, че със словата „наследник на Елендил“ Исилдур е имал предвид всеки коронован потомък на Елендил, ала не е могъл да предвиди управлението на Наместниците. А щом като Мардил бил поел цялата власт в отсъствието на краля227, то и неговите потомци, що наследили Наместничеството, имали същите права и задължения до завръщането на краля; поради туй всеки Наместник можел да посещава светилището когато желае и да води със себе си колкото люде сметне за подобаващо. Колкото до словата „додето кралството съществува“, казвали, че макар и управляван от регенти, Гондор си остава кралство и словата трябва да бъдат тълкувани в смисъл „додето съществува Гондор като държава“.
Въпреки туй, донякъде от страхопочитание, а донякъде и поради многото си държавни задължения, Наместниците рядко посещавали светилището върху хълма Анвар, а някои дори отивали там само веднъж, колкото да отведат своя наследник според обичая на кралете. Често се случвало дълги години на върха да не стъпи човешки крак, ала както някога се надявал Исилдур, мястото си оставало под закрилата на Валарите; защото макар че гората ставала все по-гъста и людете я избягвали заради нейното безмълвие, та пътеката нагоре напълно изчезнала, все пак когато си проправяли път нагоре, заварвали светилището недокоснато и непроменено, все тъй зелено и безметежно под небосвода, чак додето се променило самото Гондорско кралство.
Защото се случило тъй, че Кирион, дванайсетият властващ Наместник, се сблъскал с нова и страховита заплаха — нашественици връхлитали да завоюват всички гондорски земи северно от Белите планини, а случело ли се туй, не подир дълго можело да се стигне до гибел и падение на цялото кралство. Както е знайно от древните летописи, тая заплаха била отблъсната единствено с помощта на Рохиримите; и в своята велика мъдрост Кирион им дарил всички северни земи, освен Анориен — да са тяхно владение, ала във вечен съюз с Гондор. Вече нямало в кралството толкова люде, че да заселят северните области, нито дори да поддържат укрепленията покрай Андуин, що охранявали източните граници. Кирион дълго обмислял тия неща, преди да отстъпи Каленардон на Конниците от Севера; и преценил, че с туй ще промени изцяло „Завета на Исилдур“, що се отнася до светилището върху Амон Анвар. На онова място отвел Владетеля на Рохиримите и там, край могилата на Елендил, приел тържествено Клетвата на Еорл, а подир туй отвърнал с Клетвата на Кирион, та тъй скрепили навеки съюза между Гондор и кралството на Рохиримите. Ала когато това било сторено и Еорл се отправил към Севера да доведе всички свои люде по новите им земи, Кирион преместил гроба на Елендил. Защото сметнал, че сега „Заветът на Исилдур“ е загубил смисъла си. Светилището вече не било „насред Южното кралство“, а на границата с друга държава; освен туй словата „додето кралството съществува“ имали предвид страната такава, каквато я виждал някога Исилдур, след като обиколил и очертал нейните граници. Вярно, от онова време насетне били загубени и други части от кралството — Минас Итил попаднал в ръцете на Назгулите, а Итилиен пустеел; но Гондор продължавал да ги смята за свои владения. А от Каленардон се лишили навеки със свещена клетва. Затуй Кирион пренесъл в Светилището на Минас Тирит онова ковчеже, що някога Исилдур бил положил в могилата; но зеленият връх се съхранил като спомен за спомена. Дори и когато след време се превърнал в сигнален хълм, хълмът Анвар си останал свято място за Гондор и Рохиримите, които го нарекли на своя език Халифириен, що означава Свещения връх.
III
Походът към Еребор
За пълното си разбиране този разказ зависи от повествованието „Народът на Дурин“, включено в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“. Тук излагам накратко неговото съдържание:
Когато драконът Смог нападнал Самотната планина (Еребор), джуджето Трор и синът му Траин (заедно с Траиновия син Торин, наречен по-късно Дъбощит) избягали през потайна вратичка. След като поверил на Траин последния от Седемте Пръстена на джуджетата, Трор се завърнал в Мория, където бил убит от орка Азог, който изписал с нажежено желязо името си върху челото му. Това довело до Войната между орките и джуджетата, която завършила със славната Битка под Азанулбизар (Нандухирион) пред Източната порта на Мория през 2799 година. След това Траин и Торин Дъбощит се заселили в Еред Луин, но през 2841 година потеглил оттам с намерение да се завърне към Самотната планина. Бродейки из областта източно от Андуин, той бил пленен и затворен в Дол Гулдур, където злите сили му отнели Пръстена. През 2850 г. Гандалф проникнал в Дол Гулдур и открил, че там наистина властва Саурон; и пак там се натъкнал на умиращия Траин.
„Походът към Еребор“ съществува в няколко варианта, както е обяснено в Приложението, където привеждам и съществени откъси от ранния вариант.
Не открих никакви писмени текстове преди началните думи на настоящия разказ („През онзи ден той не пожела да каже нищо повече“). Въпросният „той“ е Гандалф, „ние“ са Фродо, Перегрин, Мериадок и Гимли, а „аз“ се отнася до Фродо, който предава целия разговор; мястото на действие е къщичка в Минас Тирит
