На сутринта Торин му рекъл:
— Важно дело съм си наумил, а казват, че ти си мъдър и знаеш по-добре от мнозина какво става по широкия свят. Би ли дошъл на гости да ме изслушаш и да ми дадеш съвет?
Съгласил се Гандалф, та отишъл в Ториновия чертог и дълго седял да слуша историята на неговите несгоди.
От тази среща произлезли множество важни дела и събития — между тях откриването на Единствения Пръстен, попадането му в Графството и изборът на Носителя. Поради туй мнозина предполагали, че Гандалф е предугадал всичко това и е подбрал време за среща с Торин. Ала ние не вярваме да е така. Защото в своето описание на Войната за Пръстена Носителят Фродо е съхранил Гандалфовите слова по този повод. Ето как ги е записал:
Вместо думите „Ето как ги е записал“, в най-ранния ръкопис А четем: „Тази част отпаднала от разказа, тъй като изглеждала твърде дълга; ала сега тук я излагаме почти изцяло“.
След коронацията отседнахме с Гандалф в една от красивите къщи на Минас Тирит; той беше много весел и макар че го разпитвахме за каквото ни хрумне, неговото търпение изглеждаше също тъй безконечно, както и знанията му. Вече почти не си припомням какво ни разказваше; най-често не го и разбирахме. Но онзи разговор помня много ясно. Гимли беше с нас и рече на Перегрин:
— Едно нещо непременно трябва да сторя някой ден — да посетя това ваше Графство234. Не за да видя хобити! Едва ли има какво повече да науча в това отношение. Ала никое джудже от Дуриновия род не би могло да погледне без изумление ония земи. Та нима отвоюването на Кралството под Планината и гибелта на Смог не започнаха тъкмо оттам? Да не говорим за края на Барад-дур, макар че двете неща се преплитат по най-странен начин. Странно, наистина странно — промълви той и замълча. После погледна втренчено към Гандалф и продължи: — Ала кой изтъка мрежата? Май досега не съм се замислял над туй. Ти ли беше замислил всичко, Гандалф? Ако не, то защо насочи Торин Дъбощит към вратата на тъй неочакван спътник. За да намери Пръстена, да го укрие далече на запад и сетне да избере Носителя… и между другото като на шега да възроди Планинското кралство — не беше ли всичко това по твой замисъл?
Гандалф не отговори веднага. Стана и погледна през прозореца на запад, към морето; а слънцето вече залязваше и заревото обагри лицето му. Дълго стоя мълчалив. Но накрая се обърна към Гимли и каза:
— Не знам отговора. Защото много се промених от ония дни и вече не съм обременен от товара на Средната земя както тогава. В ония дни бих ти отвърнал със слова като ония, що изрекох пред Фродо миналата година напролет. Само преди година! Ала такива мерки са лишени от смисъл. В онова далечно време казах на един мъничък и изплашен хобит: Било е
На това място в ръкопис А текстът гласи: „и само с ония там (или може би които се завърнат нататък с мен) ще говоря по-откровено“.
Тогава казах:
— Сега те разбирам малко по-добре, отколкото преди, Гандалф. Макар да предполагам, че независимо дали е било
Тук Гандалф обяснява тогавашните си тревоги и съмнения около първия ход на Саурон и страховете си за Лориен и Ломидол (също както в началото на ръкопис В). В настоящия вариант след като казва, че прекият удар срещу Саурон е бил още по-необходим, отколкото премахването на Смог, той продължава:
И нека прескоча малко напред — поради всичко това след успешното начало на експедицията срещу Смог аз побързах да убедя Съвета, че трябва да атакуваме Дол Гулдур, преди той да е нападнал Лориен. Така и сторихме и Саурон избяга. Но той вечно ни изпреварваше с плановете си. Трябва да призная: мислех си, че пак се е оттеглил и ни предстои нов период на несигурен мир. Но спокойствието не трая дълго. Саурон реши да предприеме следващата крачка. Той незабавно се върна в Мордор и подир десет години надигна глава.
Тогава всичко помръкна. Ала все пак туй не бе според първоначалния му план и в крайна сметка се оказа погрешно. Съпротивата все още имаше къде да се сбере и размисли надалече от Сянката. Как би могъл да избяга Носителят, ако не бяха Лориен и Ломидол? А мисля, че тия твърдини щяха да паднат, ако Саурон най-напред бе хвърлил насреща им цялата си сила, вместо да похаби повече от половината в щурма срещу Гондор.
Е, това е. Ето я главната ми причина. Но едно е да виждаш какво трябва да се направи и съвсем друго да откриеш средство и начин. Вече започвах сериозно да се тревожа за положението из Севера, когато един ден срещнах Торин Дъбощит — мисля, че беше в средата на март 2941 година. Изслушах разказа му и си помислих: „Е, поне намерих неприятел на Смог! И то достоен за помощ. Трябва да сторя каквото мога. Как не се сетих преди за джуджетата!“.
А освен това се замислих и за народа на Графството. Той зае топло кътче в сърцето ми през Дългата зима, която никой от вас не помни235. Зле си изпатиха хобитите тогава — в по-тежка беда едва ли са изпадали някога; умираха от студ, а подир туй и от глад в ужасната немотия. Но именно по онова време видях колко са храбри и какво състрадание изпитват един към друг. Тъкмо това състрадание, както и мълчаливата храброст, им позволи да оцелеят. И сега исках да оцелеят. Ала виждах, че рано или късно по Западните земи пак ще настанат страшни времена, макар и съвсем различни — безжалостна война. За да надмогнат ужасите, щяха да се нуждаят от нещо повече, отколкото притежаваха. Трудно бе да се каже какво точно. Е, трябваше да знаят малко повече, да разбират малко по-ясно кое как стои и къде е тяхното място.
Те бяха почнали да забравят — да забравят собственото си потекло и легенди, да забравят малкото, що знаеха за величието на света. Всичко това още не бе изчезнало, но се затрупваше — чезнеха спомените за величавото и опасното. Но не може цял народ изведнъж да се научи на тия неща. Нямаше време. Пък и все трябва да се започне отнякъде, от един-единствен ученик. Смея да кажа, че той е бил „избран“, а аз бях избран само колкото да го избера; така или иначе, спрях се на Билбо.
— Е, точно това искам да знам — каза Перегрин. — Защо се спря на него?
— Ти как би избрал хобит за подобна цел? — отвърна Гандалф. — Нямах време да ги оглеждам всички; но по онова време вече познавах Графството много добре, макар че когато срещнах Торин, бях отсъствал цели двайсет години по далеч не тъй приятни дела. Тъй че естествено, като помислих за хобитите, които познавах, рекох си: „Трябва ми нещичко от Туковия род“ (но не твърде много, драги ми Перегрин) „и стабилна, яка основа, да речем от Торбинсовите“. Тази мисъл тутакси ме насочи към Билбо. А някога го познавах доста добре почти до пълнолетието му, във всеки случай по-добре, отколкото ме познаваше той. По ония времена ми допадаше. А сега открих, че е „необвързан“ — разбира се, пак изпреварвам събитията, понеже узнах всичко това едва когато се върнах в Графството. Научих, че изобщо не се е женил. Това ми се стори странно, макар да се досещах за причината; и тя
