да върши каквото си иска. Не, досещах се, че иска да остане „необвързан“ по някаква дълбока причина, която сам не разбира напълно — или не желае да я разбира, понеже тя го тревожи. Както и да е, той искаше да бъде свободен, за да тръгне когато му падне удобен случай или когато сбере повечко смелост. Спомних си как като хлапе ме отрупваше с въпроси за ония хобити, които от време на време са тръгвали да „скитосват“, както казваха в Графството. Тъй бяха сторили поне двамина от чичовците му по Тукова линия.
Тези чичовци са Хилдифонс Тук, който „тръгнал на пътешествие и повече не се завърнал“ и Исенгар Тук (най-малък от дванайсетте деца на Стария Тук), за когото „казват, че «тръгнал по море» на младини“ („Властелинът на Пръстените“, Приложение В, Родословно дърво на Туковци от Големите Смялове).
Когато Гандалф приема поканата да гостува на Торин в Сините планини, наистина минахме през Графството, макар че нямах особена полза от това, понеже Торин никъде не спря задълго. Всъщност мисля, че тъкмо раздразнението ми от неговото високомерно презрение към хобитите за пръв път ми подсказа идеята да го свържа с някой от тях. За него те бяха просто шепа селяндури, обработващи по случайност нивята си от двете страни на древния джуджешки път към Планините.
В този ранен вариант Гандалф описва надълго как след посещението в Графството се завърнал при Торин и го убедил „че трябва да зареже всичките си грандиозни планове и да потегли тайно… като при това вземе Билбо със себе си“ — изречение, с което се изчерпва всичко в по-късния вариант.
Накрая взех твърдо решение и се върнах при Торин. Заварих го да събеседва с група свои сънародници. Там бяха Балин, Глоин и неколцина други.
— Е, какво имаш да кажеш? — запита Торин веднага, щом влязох.
— Първо това — отвърнах аз, — че твоите замисли са достойни за крал, Торин Дъбощит; ала кралството ти е разпиляно. Ако ще го възстановиш, в което се съмнявам, трябва да почнеш от дребното. Далеч си оттам и се питам дали осъзнаваш напълно каква е мощта на огромния дракон. Ала това не е всичко: далеч по-страшна сянка бързо расте и надвисва над този свят. Те ще се подпомагат взаимно. — И те несъмнено щяха да сторят точно това, ако тогава не бях нападнал Дол Гулдур. — Една открита война ще е напълно безсмислена; впрочем тъй или иначе, няма как да я организираш. Трябва да опиташ нещо по-просто и дръзко, дори отчаяно.
— Говориш мъгляви неща и ме тревожиш — рече Торин. — Изразявай се по-ясно.
— Ами, първо — казах аз, — ще трябва сам да да потеглиш на този поход и то
— Назови го! — рече Торин.
— Един момент — възразих аз. — Ти се надяваш да влезеш в схватка с дракона; ала той е не само грамаден, а също тъй стар и много лукав. От самото начало на приключението трябва да се съобразяваш с две неща: неговата памет и острото му обоняние.
— Естествено — каза Торин. — Джуджетата са имали повече сблъсъци с драконите от някои други народи, тъй че пред теб не стои невежа.
— Много добре — отвърнах аз, — но ми се стори, че в своите планове не взимаш предвид тая подробност. Моят план се крепи върху потайност.
— Каквито ги приказваш, тая
— Да, трудна е — отговорих аз. — Ала не
— Какво! — викна Глоин. — Един от ония наивници в Графството? Та каква полза бихме могли да имаме от него? Нека мирише както си ще, обаче никога не би дръзнал да се доближи на разстояние за помирисване и до най-голото новоизлюпено драконче!
— Е, хайде сега — възразих аз, — незаслужено го упрекваш. Ти знаеш твърде малко за народа на Графството, Глоин. Вероятно ги смяташ за прости, защото са щедри и не се пазарят; и ги мислиш за плахи, понеже никога не си им продавал оръжия. Грешиш. Както и да е, хвърлил съм око на един от тях като за твой спътник, Торин. Той е сръчен и хитър, дори лукав, макар и не твърде прибързан. А мисля, че има и смелост. Велика смелост в сравнение с другите от народа му. Те са, както би казал ти, „храбри като няма накъде“. Трябва да притиснеш тези хобити до стената, преди да откриеш какво се таи в сърцата им.
— Няма как да се провери — отвърна Торин. — Доколкото съм забелязал, те правят всичко възможно, за да избягнат подобен случай.
— Съвършено вярно — потвърдих аз. — Те са много благоразумен народ. Но въпросният хобит е рядка птица. Мисля, че може да бъде убеден да застане срещу опасностите. Вярвам, че в дъното на сърцето си го желае — да преживее приключение, както сам би се изразил.
— Не и на мои разноски! — рече Торин, после стана и гневно закрачи насам-натам. — Това не е съвет, а чиста глупост! И да го убедиш да тръгне, не виждам с какво може да ми се отплати някакъв хобит, бил той добър или лош, дори за един-едничък ден издръжка.
— Значи не виждаш! По-скоро няма да чуеш — отвърнах аз. — Хобитите с лекота се движат по-тихо от което и да било джудже на света, дори от това да зависи животът му. Предполагам, че имат най-тихата стъпка от всички простосмъртни създания. Ти май не си забелязал това, Торин Дъбощит, докато си трополил из Графството, вдигайки толкова шум (нека си го кажем открито), че местните жители са те чували от цяла миля. Когато казах, че ще ви трябва потайност, точно това имах предвид: професионална потайност.
— Професионална потайност? — възкликна Балин, който бе възприел думите ми малко по-другояче, отколкото възнамерявах. — Искаш да кажеш обучен търсач на съкровища? Нима се намират още?
Поколебах се. Това беше нов обрат и не знаех как да го подхвана.
— Мисля, че да — отвърнах накрая. — Срещу възнаграждение подобни смелчаци са готови да влязат там, където вие не смеете, а и не можете, за да ви доставят каквото желаете.
Ториновите очи пламнаха при спомена за изгубените съкровища, но въпреки това той изрече с презрение:
— Значи имаш предвид наемен крадец. Можехме и да размислим по въпроса, ако не ставаше дума за несметно съкровище. Но какво общо има това с ония селяци? Те пият от прости глинени чашки и не могат да различат мънисто от скъпоценен камък.
— Ще ми се да не говориш тъй самоуверено, без да познаваш нещата — скастрих го аз. — Тия селяци живеят в графството вече хиляда и четиристотин години и междувременно са научили много. Имали са връзки с елфите и джуджетата хиляда години преди Смог да налети над Еребор. Прадедите ви не биха ги сметнали за богати, но в жилищата им ще намериш далеч по-прекрасни неща от ония, с които можеш да се похвалиш тук, Торин. Хобитът, за когото говоря, има златни украшения, храни се със сребърни прибори и пие вино от изящни кристални бокали.
— А! Най-сетне разбрах накъде биеш — рече Балин. — Значи е крадец? Затова ли го препоръчваш?
Боя се, че в онзи момент загубих търпение и предпазливост. Просто не бях в състояние да понеса това твърдо джуджешко убеждение, че никой освен тях не може да притежава и изработва каквато и да било „ценност“ и че всички красиви неща в чуждите ръце трябва някога да са получени или дори откраднати от джуджетата.
— Крадец ли? — повторих със смях. — Ами да, професионален крадец, разбира се! Та как другояче би могъл един хобит да се сдобие със сребърна лъжица? Ще сложа върху вратата му знака на крадците и тъй ще го намерите. — А сетне, тъй като бях разгневен, станах и изрекох с изненадваща дори за самия мен
