— Сега Дайрън, — каза доктора и улучи отново най-месестата част от тялото ми. — Нищо ти няма. Просто си уморен. Трябва да си почиваш повече.
Миг или два стоях като препариран, след това се размърдах. Мърдах като гол охлюв по склона — болката я нямаше вече. Беше изчезнала заедно с онази натрапчива мания, беше се изпарила като чаша спирт в ръката на алкохолик. Адиос Грацена! Сбогом Пехнея, аз дишам отново!
— Благодаря ти, Реймънд. — казах с пресипнало гърло, сили не ми бяха останали.
— Няма защо, Дайрън. Това ми е работата.
— Щях да умра, ако не беше дошъл. Много съм ти задължен.
Дълбоки бръчки на признателност се изписаха върху лицето ми. Те обаче не направиха особено впечатление на Биг Док.
— Виж какво, Дайрън, има нещо за което трябва да поговорим. — каза Реймънд като театрален актьор в оставка.
Гледах го как се суети около медицинската си чанта, прибра остатъка от лекарствата, прибра и дозатора в специално направен за целта джоб, и загъна използваните капсули в предварително подготвена за целта, навлажнена салфетка. Отиде с бавни стъпки до кухнята и изхвърли непотребните неща в сметопровода. До ушите ми достигнаха звуците от мелачката и шума от отдалечаващата смет.
— Трябва да поговорим за влеченията ти, Дайрън. — извика докторът от съседното помещение.
— За моите влечения? Ах, — изпуснах гласът си в тиха въздишка, наподобяваща свирката на отдалечаващ се влак. За влеченията си знаех едно — така ме влечаха, че свят да ти се завие. — да. Поуличам се понякога, вярно е. Но ти каза, че няма страшно, нали Реймънд?
Мълчанието му ме полази като грозна гъсеница.
— Значи все пак има. — добавих тихо.
— Трябва да ти кажа нещо за влеченията и налудните идеи. — Реймънд потъна в креслото до мен, оставяйки само голямата си глава да стърчи отгоре, като някаква приказна тиква, само че много умна. — Но ти знаеш вече доста по този въпрос, нали Дайрън? Знаеш ли какво е налудна идея?
— Луди, откачени… Какво?
— Да, — каза замислено Реймънд. — това са идеи, които не могат да бъдат аргументирани с помощта на логиката. В момента изпитваш такива, нали Дайрън?
— Изпитвам — по челото ми се появиха нови капки пот. Започнах притеснено да чупя пръсти, адски глупава постъпка, но сякаш беше единствената разумна за момента. Бяха ме хванали на мястото на престъплението. — Изпитвам, докторе.
— Лекарството действа, Дайрън. Сега виденията ти ще изкристализират максимално ясно и аз искам да ми разкажеш всичко. Трябва да бъдеш искрен, това е неимоверно важно за избора на терапията. Разбираш ли?
— Разбирам. — отекна гласът в хангара на собственото ми подсъзнание. Прогледнах с очите на мъртвец и това, което видях никак не ми хареса. Побиха ме тръпки. — Извади ме оттук. Извади ме, Реймънд. Страх ме е… ИЗВАДИ МЕ! — крещях сякаш това бяха последните думи в устата ми.
— Какво виждаш Дайрън? Разкажи ми.
— Добре. — казах. — Само че това е грешка да знаеш. Голяма грешка. — И без да знам как, думите започнаха да се изстрелват от устата ми, сякаш бяха последното оръжие срещу страха ми. Бях забравил, че не можеш да победиш страха. С никакво оръжие.
Преди три години и седемнайсет галона уиски
Слънцето безмилостно гореше остатъците от този безмилостен свят и поне според мен не изпитваше никакви угризения за това. Вървяхме в строй, носехме бластери и малко изследователска апаратура, без да броим медицинските принадлежности разбира се, защото имаше места, където дори медицински робот не може да проникне. Точно в такова едно местенце се канехме да проникнем сега — звездна рота 133 или иначе казано бойно-изследователски екип (БИЕ). Бяхме подготвени за такива неща.
— Алварес? — изграка командир на БИЕ-133, полковник Джедал.
— Да сър!
— Колко остава до местоназначението?
Алварес се поколеба за секунда, колкото да направи справка. Обикновено това не се налагаше — той самия беше ориентатор (нещо като компас, който може да ти пръсне главата, ако го изнервиш достатъчно).
— Километър и триста метра в посоката, която вървим сега. После има някакъв хълм, които можем да прекосим или заобиколим не съм много сигурен, изображението на местността беше размазано в тази му част. Източникът на сигнала се намира точно зад хълма.
— Чухте ли всички? — избоботи в шлема си командира. — Километър и триста, дяволи. Размърдайте си копитата, да ви вземат мътните. Който пръв се топне в казана печели пуйка.
Земна шега. Повечето от момчетата бяха отраснали в колониите, бяха яли от онези изкуствени храни от които ти позеленяват вътрешностите и изобщо си нямаха представа, че пуйката не е пътно-транспортно съоръжение. Просто се ухилиха и толкоз. Затегнаха редиците и ускориха ход. Добри момчета. Нищо, че повечето от тях нямаха и пукнат грош, не можеха да си платят сметката в кръчмата, камо ли да издържат семейство. И точно тук се намесваше армията.
Армията култивираше своите бойци от най-ранна възраст. Самото сърце на армията се състоеше от друга по-малка армия — от психолози. Те се грижеха за това, техните възпитаници да не се поколебаят при ваденето на оръжие, повече отколкото на сандвич с шунка например. Само че в армията нямаше шунка, но войниците не го знаеха, така че всичко беше наред. Войниците не знаеха и куп други неща — нямаше кой да им каже. Психолозите се грижеха и за това. На практика нямаше измъкване от армията, освен по медицински показания или по особено високи заслуги. Или като мен…
Стигнахме хълмовете за 11 минути и двадесет секунди. Алварес изцъка с език. Беше попрекалил с изчисленията — хълмовете не можеха да се прекосят нито от подветрената, нито от която и да е друга страна. Бяха купчина навирени …, които направо си просеха да бъдат взривени.
— Колко време ще отнеме да ги заобиколим, Алварес? — застърга отново рендето. Гласът на Джедал беше груб и неравен, но никога нервен.
— Не е малко. Поне още толкова.
— Е, май нямаме друга работа за вършене господа. Радеф?
— Да сър!
— Свържи се с базата и докладвай за отклонението от курса.
Заобикалянето ни отне 13 минути и четиридесет и пет секунди. Отбелязах го в протокола. Между Маклиън и Гор възникна спречкване, разискващо предимствата на Ритианските проститутки пред Землянските и неочаквано завърши с обещание за специалната изненада на командира. Имаше ефект. Командира умееше да изненадва — беше му нещо като хоби.
— Тук е. — каза най-сетне Алварес.
— Разтоварете апаратурата! — изтрещя командира.
Огледахме мястото с пренебрежение и досада. Изгоряла трева, изсъхнали дървета и голи камъни. Вятърът още носеше миризмата на радиация -бяхме заляли повърхността на планетата с радиационни капсули и бяхме унищожили всичко живо в радиус от 300 километра. Дозирана радиация с моментален ефект — земно изобретение. После сканирахме повърхността за остатъчни сигнали — всяко живо същество излъчваше. Беше невъзможно да се извърши отдиференциране в нормални условия, но след една радиационна атака нещата се променяха коренно — колкото бе необходимо при конструирането на едно перфектно мъртвило. Ако въпреки всичко имаше сигнал, операцията се повтаряше отново — до изчезването му. Този процес изискваше време и когато всичко утихнеше, навличахме защитните костюми, и слизахме долу. Като сега.
Само, че не точно.
Този път, няколко дни след изчезването на сигнала, той се появи отново. Повторихме процедурата цели пет пъти — все същото. След първоначалната тишина винаги идваше някой, за да я наруши. Именно
