Нещото

Точно в този момент си спомних един стар начин на изразяване, в който се казваше, че някой те гледа така все едно, че забива гвоздеи в очите ти. Е, полковника правеше точно това и то с голямо умение, въпреки предпазното фибростъкло на скафандъра ми.

— Бягай, тъпанар! Ще поговорим по-късно. — и добави с безгрижния си фалцет — Рой, Бен помогнете на този пикльо да опъне шатрата.

„Шатра“ наричахме противорадиционния балон, използван за неща като тези, когато се налагаше сваляне на противорадиационния костюм. Всеки един от нас имаше подобен в снаряжението си. Честно казано в оня момент толкова ми се пикаеше, че бих заголил задник и на тази безатмосферна планета, но естествено това си беше живо самоубийство. Да се оставиш да вършиш подобна дейност на планета, която преди това си натъпкал със радиация, така както нас ни тъпчеха със заповеди си беше…

Поредната твоя лудост ли Дайрън?!

Млъкни, Док!

И ти Кей!

Честно казано не хукнах, макар да ми се искаше да го направя. Рой и Бен ме последваха с разкривени от напушващия ги смях физиономии. Приятелчета…. Но и на тях някой слънчев ден щеше да им се припикае и може би тогава аз трябваше да им държа „Шатрата“. О, щяха да видят те…

Само на някакви си десет метра се виждаше върхът на малка дюна и се запътих натам. Както вече споменах…

Повтаряш се Дайрън… Нещо ти хлопа…

Млъквай, Реймънд …това да пикаеш на място, където не знаеш какво има в атмосферата и колко бактерии и вируси само чакат да си подадеш и един квадратен сантиметър от кожата е кофти изпълнение, още повече, когато си поръсил всичко наоколо с радиация. Но още по-кофти е да опикаеш сам себе си, когато си оставил назад в миналото пелените и памперсите. Не беше толкова гадно заради топлата течност, която хуква по бедрата ти и ти пълни ботушите, а най-вече заради амонячните изпарения, които замъгляваха предпазното стъкло на скафандъра и те караха да се чувстваш така, все едно, че си се напушил с долнопробна марихуана (не, нямам нищо против Мери Джейни, даже обратно, тя бе моята най-добрата приятелка и аз с удоволствие бих станал родоначалникът на първото вселенско надпушване, само че стоката си е стока и аз не се церемоня за някакви скапани кинти, когато става въпрос за качество). Все пак… добре че измислиха Шатрата!

Вървях полека, притискан от високото ниво на гравитация и пищящият уред на Сиймор, който следеше НЕЩОТО все едно, че отброяваше ритъма на стъпките ми.

Хей, Дайрън! Нещо като междугалактически метроном…

Добре че Рой и Бен, в настойчивостта и тежестта на техните космически ботуши нарушаваха дяволския ритъм, до известна степен…

Дотътрих се до високото на дюната и се спуснах надолу. Чувствах ударите на сърцето си право в пикочния си мехур. Това да пикаеш с цялото подобно междугалактическо снаражение не беше лесна работа. Значи гащеризона си имаше едно нещо като хобот, в което си държиш „инструмента“. Този „хобот“ бе свързан с прекъсваща снадка за една подвижна капсула. Когато в подобни моменти те гепа желанието да изпразниш резервоара, просто се налагаше да наместиш малкото ти „аз“ в „хобота“ и да оставиш топлата течност сама да изпълни капсулата (тя беше изключително мека и еластична — нещо като гумен балон), да пикаеш, докато ревнеш от кеф. После измъкваш капсулата и я изхвърляш в пространството. Време — недостатъчно да удостоиш с поглед хубавата Ритианска проститутка, но напълно достатъчно да обогатиш колекцията си от микроби (освен ако не използваш Шатрата) с дузина хиляди други и шепа радиация, за която радиолозите се бъхтят до гроб. После затваряш гащеризона и караш нататък. Резервна капсула нямаше.

— Тук — изкрещях, подвластен на желанието до степен на лудост.

Рой и Бен и техните ухилени физиономии ме последваха и заедно започнахме да разгъваме Шатрата. Не беше сложно, просто трябваха няколко чифта ръце, които да се преборят с негативното отношение на радиацията върху уголемяващият се балон. Когато нараснеше достатъчно, балонът сам си поемаше функциите на ветро- и гравита- укротител и ние нямахме нищо против.

Когато Шатрата нарасна достатъчно, аз се приближих до нея и протегнах ръце. Нежната тъкан обви китките ми и продължи операцията с останалата част от ръцете ми. Когато целият бях обвит от материята (специална „жива“ тъкан, която Армията караше от Примакс), балонът се сключи около мен и аз прекрачих напред. „Влязох“ в малката кабина (на практика аз бях изолиран от нея с още един пласт от тъканта на балона), достатъчна да побере двама плюс медицински принадлежности в случай на инцидент и невъздържано вдишах от свежия ментов аромат. Материята на „Шатрата“ имаше изключителна способност за филтрация, която допълнително бе подобрена и съобразена за настоящите условия от още една „армия“ — генни инжинери. Попих от блаженството.

Мама му стара и парадокс — си мислех, докато си напъхвах „аз“ — то в „хобота“ — летим от една планета до друга за някакви си земни седмици, а пикаем така, както са го правили неандерталците и това продължава да ни доставя същото удоволствие!.

Притворих очи и оставих мехура си да се освободи от своя товар. Идеше ми да запея с пълно гърло — „Винчеро“, така както през онази 2000-та година Лучано Павароти се напъваше в „Ла Скала“ на Милано…

О, Док знам го, защото ми го каза Кей…

Добър компютър и мнооого умен..

Ти знаеше ли го? Док?!

Крещяхме, аз и Павароти (и моят сладур), благовеех пред божията милост и човешката ми природа, не подозирах на кое небе съм, когато нещо силно ме раздруса и наклони кабината на една страна. Тогава още не знаех, че „нещо“ означава именно НЕЩОТО и то изриваше огромни буци пръст наоколо в шеметния си танц, и в стремежа си да докаже на нас — земните, че АД съществува, и че неговото място е тук, на тази планета. Точно гледах как урината ми беше изпълнила половината от капсулата, когато се строполих, а кабината продължаваше да се накланя все по-силно. Уплашен прекъснах уринната струя и измъкнах капсулата от снадката. Оплетох се в собствените си ръце и представата си за пространство, не можех да си събера мислите, когато чух глухия удар на нещо тъпо в друго такова непосредствено до мен и настръхнах. Извърнах глава, колкото да се уверя в станалото и да търтя напред, където ме очакваше взводът ми.

Беше истина! Кошмар! Шатрата беше разкъсана — стоях като парализиран с капсулата в ръка и с разтворен като кутия от „СпейсДоналдс“ гащеризон. Бях пил от „коктейла“. Бях мъртъв — беше въпрос на време и на съчувствие. Само дето командира беше изтрил всички ненужни думи от речника си и една от тях за мое огромно съжаление бе думата „толерантност“. Саморъчно щеше да ми пръсне главата, като прогнила тиква. В неговите очи, тя беше точно такава.

Бях мъртъв. Без майтап!

Скьпи ми Дайрьн! Май няма да пееш „Винчеро“, ами ще се наложи да ти свирят „Траурния марш“!!!!

Затегнах предпазния вход на „хобота“ веднага, но в същото време усетих как ме лъхна в слабините горещия въздух и как полека съзнанието ми започна да отплува на някъде… Там, където си искаше то….

Когато се освестих слава богу трусът бе преминал. Изправих се как да е и се огледах напосоки — кошмарни планини от прясна пръст с полепнала по тях слуз и миризма на прокажено, която нахлуваше в ноздрите ми, въпреки цялата екипировка. Ако не беше шлемофонът бих се издрайфал на драго сърце, при положение, че цялото ми благоприличие молеше да го направя. Повървях нагоре по едната камара, разчиствах буците с ръце, когато се натъкнах на нещо. И сърцето ми спря.

Беше ботушът на Рой. С половината крак в него. Без майтап!…