— Как започнаха пристъпите ти? — внезапно долетя до мен гласът на Реймънд.
За момент отново се метнах с шеметна скорост през пространството и се оказах отново в дома си, а милия ми двестадолоров лекар ме гледаше с обичайната си загриженост, равна на нула (дори май с отрицателен знак).
— Док?!
— Какво почувства, когато видя смъртта на приятелите си?
Точно тогава започна леко да ме избива на смях. Каква ли изненада го чакаше любимия Реймънд?! Просто смъртта понякога може да бъде и по-малкото зло.
Реймънд ме гледаше от дълбочината на онова голямо кресло, без нито една фибра да трепне върху лицето му, само премигваше от време на време, като че ли искаше да ми даде знак, че още е на линия. Мълчеше, но всъщност говореше „Давай, Дайрън! Върви напред! В пропастта, Дайрън. Чак долу, където те чака една палава блондинка. Скочи Дайрън! Аз ще те хвана…“
Знам, че нямах право, но го съжалих. Не знаеше с какво се захваща. Нито пък аз.
— Не се шашкай, док! Ти по-добре би трябвало да знаеш тези неща от мене, че в моменти на стрес ни избива да се смеем, но в крайна сметка ти подобни пациенти като мене си нямал, нали, док?!
— Тогава смя ли се, Дайрън?! Когато видя онова, което е останало от Рой?!
— Не само тогава, док. А и по-късно, защото… …Защото се оказа, че същия край е застигнал и другите от взвода, като междулунарна совалка, която те изстрелва за миг от единия край до другия… на живота ти, понякога…
Ботушът на Рой все още пушеше — вдигнах го на равнището на очите си и огледах безпристрастно раната. Нямаше следи от зъби — беше разложен от нещо дотолкова силно, че да стопи костта и да разкапе мускулите. Няколко сухожилия стърчаха около мястото, където допреди броени минути се намираше колянната става на Рой и танцуваха блус. Захвърлих остатъците от Рой и загребах отново пръстта, задрапах нагоре по хълма като едновременно с това се препъвах в по-големите буци и се задъхвах от умора и напрежение. Гадната къртица душеше следите ми и аз си помислих, че прави това само за да я заведа при останалите от взвода. Когато се изкачих горе разбрах, колко много греша и нямах никаква представа до колко напред в бъдещето биха могли да се разпрострат последствията от грешките ми. Оправдавах се само с мисълта, че до този момент се осланях единствено на инстинктите си — онези, които ми казваха „стреляй!“, когато нещо се движеше пред мен и „бягай!“, когато въпросното нещо беше зад мен. Нямах намерение да се отказвам от тях и занапред.
Търтих сякаш ме гонеха всички дяволи на ада и в момента нямаше сила, което да ме убеди, че не се намирах в центъра му. Пробягах покрай окървавена камара от пръст, в средата на която ме гледаше невиждащо едно човешко око, гротескно забодено върху половинчата глава. Сбогом командир Джедал! Сбогувах се с краката на Алварес и с вътрешностите на Гор. Ръката на Маклиън все още стискаше пневматичната лопата, с която преди малко бе копал гроба си. Бачкането нямаше да остави Маклиън дори и в отвъдното, си мислех, докато притичвах на зиг-заг между камарите, защото ако се оставех и за миг на паниката щях да експлоадирам и да осера лунапарка с остатъка от вътрешностите си.
— Няма безплатен обяд, буболечко! — изкрещях. — Кучко!
Някъде сред вещите на Сиймор имаше експлозиви, достатъчни да изкопаят кратер с размерите на катедрала и бях на косъм от мисълта да ги открия и използвам.
— Без паника! — казах и изтрих самоубийствените мисли от главата си. — Трябва да бягам! — Все още имах шанс да стигна до совалката и да напусна преди да ме е докопало НЕЩОТО.
Тичах през целия път на връщане. Краката ми заслужаваха медал, знаех, а мозъка ми — една хубава промивка. Може и с ацетон, не възразявах, стига само да се отърва от спомените си.
Знаех, че няма да го направя — онези горе щяха да ме разпънат на кръст, да набучат жици в главата ми и да ме разнищят до последната ДНК молекула само и само да узнаят каквото им трябва.
Тогава ми хрумна нещо гениално — виждах совалката да се белее на малкото плато, което бяхме обгорили при кацането и мисълта за бягство се разпени в главата ми като топло шампанско. Нямаше да се връщам на кораба, нямаше да се срещна с онези тъпанари, за нищо на света! Дайрън Уайт се навоюва — совалката имаше възможност за хибернация и мислех да я използвам. За година или две щях да се добера до някоя от по-близките населени системи, а дотогава от сержант Уайт и БИЕ-133, нямаше да е останал и помен. Можех да променя бъдещето си и НЕЩОТО щеше да ми помогне за това. Нали унищожаваше всичко? Защо да не унищожи и миналото ми?
Разтреперан от перспективите, които неочаквано се разкриха пред мен съвсем забравих, че НЕЩОТО все още беше в състояние да затрие и настоящето ми.
Усетих слаб трус. Пак и пак…, нямаше грешка. Извърнах се, колкото да потвърдя зараждащия се в недрата на подсъзнанието ми кошмар и продължих напред. Дълбока диря ме следваше и смея да твърдя — с доста голям шанс за успех. Тогава краката ми направиха последната героична постъпка в живота ми, като заявиха желанието си да бъдат пенсионирани веднага щом ми спасят задника. Не им противоречих.
Търтих с всички сили напред, усещах пулса си като проста вибрация, а сърцето си — като проста дъскорезна машина, от най-простите. Дотогава и представа си нямах на какво е способен човек за задника си. Мисля, че последният го оцени.
— Хайде, милички — погледнах краката си — още петдесет метра. После ще ми трябва минутка да включа двигателите и да отлепя совалката. Апаратурата вътре беше проста, беше предназначена за бягство с всичките удобства и последствия от това. Идеалната машина! Само да се добера веднъж до нея.
Знаех че не мога да помириша нищо от това, което е навън, но за момент ми се стори, че се докоснах до миризмата на НЕЩОТО. Миришеше ми на кал и на кръв. Миришеше ми на разбити мечти. Какво се залъгвам, миришеше си на Смърт. Това можех да го подуша и през скафандъра. Разстоянието беше прекалено голямо, совалката прекалено бавна, а НЕЩОТО прекалено бързо. Аз бях прекалено уплашен и направих първото за което ми дойде наум.
Изкрещях!
Излишно е да споменавам, че това не помогна. Извадих Оръжието си, милият бластер, който толкова пъти ми е спасявал задника и започнах да стрелям напосоки. Знаех, че момчетата от взвода също го бяха правили и това не им беше помогнало, но друго просто не ми оставаше. Метнах се като хала в совалката и затръшнах вратата след себе си. Въображението ми рисуваше диви картини, на които всеки един затворник би завидял — излитаща и помитаща всичко совалка, бял дим, пушек след който не остава нищо. Черта!
Включих двигателите докато гледах как вълната от пръст се накланяше към мен все повече и почти усещах пръските върху тялото си. Гледах светлинното табло и скалата на задвижване — първи двигател, втори двигател, генератор на статично поле, гравитационен ускорител, навигационна система… Господ да ми е на помощ — вълната ме връхлиташе. Беше само на десетина метра от мен, а се издигаше на повече от петнайсет. Усетих как първите парчета удариха корпуса на совалката и замлъкнах в религиозен транс — опитвах да се слея с всевишния и да го помоля за помощ. Устните ми зашаваха, а гърлото ми се стегна. От устата ми не излезе и звук, само малко пяна. Чаках повече от пет секунди, но не се случи нищо повече — погледнах навън и видях стената от пръст до левия борд, слузта, която капеше от нея, видях и собственото си отражение върху люка — размазано и разкривено от страх. Сълзите ми се бяха смесили със сополите и дружно се бяха размазали върху лицето ми. Очите ми бяха червени, косата ми — бяла. Изглеждах като
