двеста долара, за да забие фиброиглата си отново и за да пита като стара винилова плоча — „ опиши ми… кажи ми…какво чувстваш и т.н.“, докато си гледаше добре изрязаните нокти и смяташе дали ще му стигнат парите, за да си вземе новия светломобил…
— Каква музика искаш, Дайрън?!
— Кей, какво правиш… къде си?! Какво е това лепкавото по ръцете ми?! Кой не спира да се смее…
Смеех се аз. В същност смееше се другото ми аз. Лепкавото по ръцете ми беше слюнката на доктор Реймънд… и между двете ми шепи ме гледаше посинялото му лице, с още широко отворени очи…
Какви асоциации предизвиква в тебе думата „ смърт“, Дайрън?!
О, не! Док, не е трябвало да ме питаш… и не е трябвало да ме буташ по склона на пропастта.
Отскочих крачка назад и тялото на мъртвия лекар се люшна комично в страни към удобната облегалка на креслото ми. Стаята се завъртя по сребристата спирала на съзнанието ми. От вградените в стената говорители изригваше лудата музика на Кей… и моят смях… или беше смехът на Реймънд, които се катереше по стените…
Усетих по бедрата ми как нещо топло се стича…
Опика междугалактическия си гащеризон, Дайрън… ха-ха-ха… пикльо, пикльо… Разрешете, полковник да се опикая…
Вкопчих се в още полупълната ми чаша с уиски и с треперещи ръце се опитах да уцеля устата си…Под креслото ми и под мъртвия доктор извираше нещо…
Към пропастта ти щом вървиш ще стигнеш до началото на… на края…
Смъртта е грозна… и прекрасна…
Вечност… миг…
Лети към НЕЩОТО… към ада… и към рая…
Усетих как кристалната чаша се пръсна на хиляди парчета, които като малки звезди се замятаха пред очите ми… и ме достигнаха…
Изхвърлих трупа на Реймънд в машината за отпадъци, предварително го нарязах на малки парчета — по кило и половина всяко и ги полях с разтвор за почистване на теракот „Хелитекс“, след което зачаках. Петдесет и пет парчета, без излишни мазнини, явно Реймънд избиваше напрежението със спорт. Лежах в креслото — онова, в което бе лежал той и си мислех за полезността на снощната терапия. Бяха минали дванадесет часа от нейното злополучно приключване и слънцето отвън бе започнало да напича — хелиопротекторните стъкла на прозорците ми се затъмниха, а kлиматикът вече произвеждаше повече хлад.
— Уиски с лед!
Нямаше нужда да ставам. Чашата долетя при мен и се заби във влажната ми десница… Отпих. Как щях да я карам нататък? Нямах ни най — малка представа. Ченгетата щяха да надушат работата съвсем скоро и да дофтасат като личинки на полско угощение. Трябваше да се махам. Колкото по-скоро по-добре. Но къде?
Чак сега осъзнах, че се бях превърнал в убиец. Задълженията ми към армията включваха съвършена интеграция към екипа и безпрекословно подчинение. Елиминирахме врагът, защото това беше работата ни. Да убиеш невинен, не бе никак приятно. Явно терапията на Реймънд все пак е свършила работа, разбрах, че да я карам повече така не можех. Реших да се върна. Там.
— Кей, набери номера на Космик Лайнс и ми наеми трансгалактически лайнер. По възможност двуместен.
— Разбира се, Дайрън.
След броени часове, излегнат удобно в пилотската кабина пътувах към Нещото. Чувствах, че нашият разговор все още не беше приключил, имахме да си кажем още нещо. Наливах се с уиски и се наслаждавах на мига. След няколко седмици сигурно щях да бъда мъртъв и разсъждавах върху сентенцията „трябва ли да ми пука от това“? Не мисля господин Рийпър.
Заспах, прегърнал бутилката Джак Даниелс и засънувах Сините поляни на Една. Това бе най-спокойната нощ в живота ми.
— Моля, въведете координати за приземяване! Пътуването приключи успешно, намираме се в орбита над планетата LX 144, третата от система HLK 17, в галактика Хиорукс. Климатичната обстановка…
— Моля? — прозинах се с блажено изражение на лицето. Корабният компютър изреждаше данните от повърхността, а аз изпитвах неописуема радост от факта, че можех да пратя цялата тази информация по дяволите — за пръв път откакто постъпих в армията не се налагаше да слушам. — Откачено копеле. — рекох, забавлявайки се от цяло сърце. — Спускай се по координати…
Дадох му ги и се зазяпах през илюминатора. Повърхността на планетата беше скучна — жълтокафеникава, набивайки в ума ми представата за безутешна мъка и студена безжизненост. Какво ли можех да открия тук? Бездействието изпълваше мозъка ми с куп щуротии, а спускането се оказа доста по- бавно отколкото предполагах. Дали Нещото ме чакаше? Какво ли посрещане щеше да ми приготви? Кротувах и си повтарях, нещо, което бях научил далеч преди да постъпя в армията, а в последствие оцених много високо: „Безплатни обеди, няма!“
Приземихме се сред облаци от прах. Навлякох костюма, който си бях приготвил още от къщи и се изсипах насред обгорената поляна. Вятърът отново ми шепнеше нещо за живота и смъртта, но нямах време да го слушам. Трябваше да открия Нещото. И да му кажа…
Вървях по пътя, по онзи начертан с кръв маршрут по който търчах тогава, когато Нещото си пробиваше път след мен. Даже се затичах — първо съвсем леко, после ускорих, изпълних се с ентусиазъм.
— Къде си буболечко? Кучко!?
Ето го сухото дърво, дето приличаше на бабата на Джими Гелъп от гетото. Ето я скалата. Трябваше да я взривим, мамка и мръсна! Заобиколих я и изприпках на поляната като пале пред майка си. Заредих бластера, просто за всеки случай, почувствах как кръвта кипна в жилите ми. Отново бях жив, готов за бой? Къде си? Войникът е за това — да се бие. Сякаш тепърва осъзнах простата истина, ето какво съм търсил през цялото време досега, към какво съм се стремял. Аз съм войник, ни по-малко ни повече и имам нужда да умра… в бой. Къде си?
Вървях през поляната, потънал в спомени. Тук Маклиън и Гор копаеха, ето я лопатата, виждаше се само дръжката покрита със засъхнала пръст. Нищо от това, което представляваха другарите ми не беше останало — проклета планета! Къде си буболечко?! Защо те няма!? Ето ги джунджуриите на Сиймор, останали безчувствени след неговата смърт. Изкачих се по повърхността на малкото възвишение и огледах всичко отгоре.
