Нещото

принцът на Зелената Страна, който е срещнал принцът на Мрака в неравна битка. Бях съсипан.

— Хайде мила! — казах на совалката без никакъв живот в гласа ми. — Покажи на какво си способна.

„Как така ме беше оставило? НЕЩОТО?! Защо не ме нападна? Защо унищожи другите?“ — мислите ми се блъскаха в слепоочията, като морска вълна в празна черупка, но отговорът не идваше и не идваше. Беше нещо като повей на бриз — усещаш го върху лицето си, дочуваш как шуми в косите ти, как пее но не разбираш и капчица от онова, което казва. Чувстваш се като пълен глупак.

Тогава мозъкът ми се разтресе — сякаш някой заби свредел в главата ми и започна да натиска. Бавно, методично. Пронизваща болка, но освен нея имаше и друго — усещане за чуждо присъствие. Висша инстанция, която се беше намърдала в мозъка ми и му нареждаше какво да прави. Импулс след импулс, болка и още нещо, картини които започнаха да се разстилат пред погледа ми с всеки удар на сърцето и всяка капка изпомпана кръв. Видях как совалката се издига и в тази картина разпознах спомена си — някой препращаше собствените ми спомени. Но защо?

В този момент совалката се издигна, дюзите се отвориха и усетих слабия тласък — като нещо съвсем далечно и необикновено. Извърнах глава и погледнах надолу невярващо. Нямаше грешка — совалката излиташе.

Тогава разбрах!

Нито прекалено рано, нито прекалено късно. Точно в подходящия момент — на прага на физическото си бягство, когато всичко се решава с цената на един миг. Разбрах какво ще стане. Само миг след като отлетях на безопасно разстояние. Не, НЕЩОТО не искаше да ме убие (можеше да го направи много отдавна), защото искаше да ме предупреди. Но искаше да почувствам властта му и аз направих точно това. Тежестта направо ме смаза — никога досега не се бях докосвал до такава власт, дори и заповедите на полковник Джедал не бяха звучали толкова императивно, толкова брутално подчиняващи и изкривяващи волята. Аз нямах повече воля, бях се превърнал в кукла, мършава поставка, искрица, която моли да бъде угасена. Нищо повече.

Гледах надолу и нищо вече не можеше да ме стресне. Дори не трепнах, когато земята се разтвори и мократа кал се разхвърча на всички посоки, кратер, в който можеха да се поместят сто совалки като нашата. Бях на повече от петстотин метра височина и проследявах действията на НЕЩОТО с изучаващ поглед, то отдавна беше блокирало всичките ми чувства. Не можех да се възхитя на мощта му, не можех да го намразя, не можех дори да се уплаша. До такава степен бях празен.

Когато совалката се издигна на хиляда метра височина, НЕЩОТО се стрелна от дупката и почти достигна совалката. В момента под мен се простираше един малък град. Лъскава черна повърхност и дюзи от които се лееше слуз, приспособления, които наподобяваха зъби се въртяха по някакъв хипнотичен за мен начин. То стоеше под мен сякаш разсъждаваше дали да не поправи грешката си като ме пусна на свобода и потрепваше — нещо, което на мен ми изглеждаше като начало на земетресение. Това беше НЕЩОТО, но за мен завинаги щеше да си остане Божеството, защото ми бе подарило живота, защото ме накара да осъзная куп неща и не на последно място, защото само с едно подухване изпрати совалката ми в орбита. Направи и още нещо преди да освободи съзнанието ми — изпрати послание, което трябваше да отнеса със себе си. Послание, което не предупреждаваше и не убеждаваше, то просто нареждаше:

НИКОГА ПОВЕЧЕ НЕ СТЪПВАЙТЕ ТУК!

Слабо премигване ме изведе от транса — Совалката очакваше да задам координатите на полета. Извиках холоизображение на звездна карта в обсега, в който се намирах и избрах една по-отдалечена система. Беше оцветена в жълто — следователно населена. После машинално се напъхах в хибернационната камера и заспах. Ако не възникнеха някакви непредвидени инциденти щях да се събудя след две години, когато совалката се приземеше. Нямах желание да мисля или сънувам, защото ако го направех, предчувствах, че щях да се самоубия.

Или да убия…или да ме убият…или…

Моята совалка се приземи и… и се намерих седнал в моят любим хол, а насреща ми доктор Реймън, потънал до уши в моето кожено кресло…

Колко мои неща имам, Кей и какво всъщност е мое?!…

— Дайрън, какво чувстваш сега, когато ми разказа всичко това? — доктора за двеста долара ме гледаше и дори не мигаше. А дали и дишаше?!

О, док чувствам нещо… нищо… НЕЩОТО…

— Болка и… яд, Реймънд… и нещо, което сякаш ще ме накара всеки миг да прекрача границата… да направя нещо, което… което ще ме отведе на друго място… в друго измерение…

— Какво искаш да направиш, Дайрън?!

Може би е по-добре да не знаеш, док… Нали помниш, че са го казали „Блажени са незнаещите…и низшите духом… и лудите“ и… и дори да не е точно така, док за твоето сегашно и … и бъдещо положение и състояние е подходящо… много подходящо…

— Едно питие, Дайрън?!

О, милата алгоритмична Кей, как точно навреме се намесваш!!! Дали го чувстваш, това което ще стане… НЕЩОТО…

— Реймънд ще се възползваш ли от едно питие?!

— Мерси, Дайрън, но ще откажа. — отклони поканата Реймънд като добър методист, а после сякаш нарочно за да развали първоначалното впечатление се усмихна подобно на големия лош вълк.

— Сложи малко лед, Кей! — и почти веднага кристалната чаша се заби вьв влажната ми длан.

Отпих една голяма глътка, толкова голяма, че можех и да се удавя в нея. Усетих как алкохола се плъзна по гърлото ми и после като огромна дезинфекционна система започна да чисти и изхвърля от главата ми мисли, усещания, преживявания докато… докато не остана някакъв импулс — странен, грапав и… и болезнен… и остана и НЕЩОТО…

Усетих като в някой от номерата на стария Худини как тялото ми се разчленява и как ръцете ми… и главата ми започват да живеят свой собствен живот…

— Дайрън, разкажи ми за годините в армията!

Болка… Бягай, копеле, не спирай… Дисциплината е в основата на всяка една победа… Трябва да убиваш… да убиваш… кръвта е… синя като небето…

— Не беше зле, док… храна на аванта, редовен сън… … Смит, който си взриви мозъка, защото психиатрите от армията казаха, че не бил годен… … Били, който също сложи край на живота си, защото го беше толкова… толкова страх… … аз, който… който исках да избягам… от себе си… от полковника… от радиацията… от НЕЩОТО… господи…

— А, някога било ли те е страх, Дайрън?!

Страхът като огромен лешояд, който забива грозния си клюн в плътта ти… страхът да не бъдеш първия, който ще умре… или последния, за да видиш другите как умират… страхът да не би да има и нещо по-лошо от смъртта… от края, да си на края…

— Не, док, не ме е било страх… или поне, доколкото си спомням! — усещах как пулса ми започва да препуска като лудо стадо коне. Чувствах ударите на собственото си сърце в ушите ми… и в стомаха ми…

Накъде ме водиш, доктор Реймънд?!

Страхът… бягай, Дайрън… не го оставяй да те…проклетия лекар…

— Думата „смърт“ какви асоциации предизвиква в теб?! — гласът на милия двестадолоров лекар беше леко дрезгав.

Страхът… докторът е твоят страх… той те води към страха, Дайрън…не го оставяй…

Дали не бързаше да ме изклати, защото някъде го чакаше някой друг, който щеше да му плати още