ви ли обижда, че мога да ви наложа всяко свое коварно желание, без значение колко идиотско, колко глупаво и колко унизително е то?
Хирургът не се впечатли.
— За мен е удоволствие да ви угодя, сър. С някои очевидни изключения. Ако заповедите ви изискват да причиня вреда на вас или на друго човешко същество, преди да ви се подчиня, ще се наложи да се съобразя с първостепенните закони на своята природа и по всяка вероятност
Казаното от робота не съдържаше нещо дори смътно учудващо за Ендрю Мартин. Би се изумил, ако роботът отстояваше друга позиция.
И все пак… все пак…
Хирургът предложи без следа от нетърпение в гладкия, безизразен глас:
— А сега бихме могли да се върнем на темата за необичайната операция, която дойдохте да обсъдим, сър. Трудно ми е да схвана същността на желанието ви. Едва ли бих могъл да си представя положение, което налага подобно нещо. Но първо е необходимо да знам името на лицето, върху което трябва да извърша тази операция.
— Името е Ендрю Мартин. Ще оперирате мен.
— Но това е невъзможно, сър!
— Не се съмнявам, че имате способностите, нали?
— В технически смисъл — да. В това отношение нямам никакви сериозни съмнения, независимо какво ще поискате от мен, макар че ще трябва да преценя много внимателно някои подробности. Проблемът е друг. Моля ви да не забравяте, сър, че основният резултат от операцията ще бъде вреден за вас.
— Това не е от значение — невъзмутимо каза Ендрю.
— Но не и за мен.
— Да не би при роботите да има разновидност на Хипократовата клетва?
— Нещо много по-задължаващо — поясни хирургът. — Разбира се, Хипократовата клетва е едно доброволно обещание. Но вие несъмнено сте наясно, че в самата ми схема е заложен контрола над професионалните ми решения. Преди и над всичко аз не бива да причинявам вреда.
— Да, на човешки същества.
— Така е. Първият закон гласи…
— Не ми рецитирайте Първия закон, докторе. Знам го поне колкото вас. Но Първият закон просто определя действията на роботите спрямо човешките същества. Аз не съм човек, докторе.
Хирургът реагира с видимо потрепване на раменете и примигване на фото очите си. Сякаш думите на Ендрю нямаха никакъв смисъл за него.
— Да — продължи Ендрю, — знам, че напълно приличам на човек и в момента преживявате роботското подобие на изненада. Въпреки това аз ви казвам абсолютната истина. Колкото и човешки вид да имам за вас, аз съм само робот.
2
В началото — а за него то започна почти два века преди посещението му при хирурга — никой нямаше да помисли Ендрю Мартин за нещо друго, освен за робот, какъвто всъщност беше.
В онази далечна епоха, когато за първи път слезе от монтажния конвейер на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“, не се различаваше по външен вид от другите роботи, чудесно проектиран и великолепно функционален, елегантен механичен предмет: позитронен мозък, затворен в повече или по- малко човекоподобно тяло от метал и пластмаса.
Дългите деликатни крайници представляваха съчленени конструкции от титанови сплави със стоманено покритие, свързани чрез силиконови втулки, за да се избегне допира на метал с метал; гнездата на крайниците — направени от най-качествения гъвкав полиетилен; очите — фотоклетки с тъмночервена светлина. Лицето — самото название бе проява на снизходителност, защото представляваше небрежна скица на лице — въобще не можеше да изрази нищо. Голото безполово тяло не будеше никакви съмнения за фабричен произход. Един-единствен поглед стигаше, за да стане ясно, че той е машина, не по-близо до човека и не по-жива от телефон, джобен калкулатор или автомобил.
Но това беше в друга епоха, отдавна, твърде отдавна.
По онова време роботите все още не се срещаха често на Земята, ерата на роботиката едва навлизаше в зората си, не бе минало и едно поколение откакто великите създатели на ранната роботика като Алфред Ленинг и Питър Богарт и легендарната робопсихоложка Сюзън Келвин бяха завършили историческото си дело — да създадат и усъвършенстват принципите, по които първите позитронни роботи се събудиха за живот.
Целта на пионерите бе да създадат роботи, способни да поемат много от досадните тегоби, носени до тогава по принуда от човешките същества. Към края на двайсетия и началото на двайсет и първия век, в онези начални дни на науката за изкуствено създадения живот, част от проблема, с който се сблъска роботиката, се състоеше в нежеланието на твърде много хора да прехвърлят този товар на механичните си заместници. И поради това нежелание, в почти всяка страна (а тогава светът все още се делеше на множество нации) бяха приети строги закони, насочени срещу използването на роботи на Земята.
До 2007 пълната забрана важеше навсякъде по планетата, с изключение на научните изследвания, но при внимателно съблюдавани условия. Вярно, разрешено бе да се изпращат на непрекъснато множащите се промишлени комплекси и опитни станции извън Земята — в Космоса — роботи — нека те понасят трудностите на ледения Ганимед и знойния Меркурий, нека поемат неудобствата на работата по откритата повърхност на Луната, нека се излагат на сложните рискове при първите експерименти на Скока, които след време трябваше да посочат на човечеството подпространствения път към звездите.
Но роботи за свободна и обща употреба на Земята, да заемат скъпоценните работни места, които иначе се полагаха на истински, естествено родени човешки същества от плът и кръв — не! Не! Не искаме никакви роботи да се навъртат наоколо!
Е, разбира се, лека-полека и това положение започна да се променя. Най-драматичните промени настъпиха тъкмо по времето, когато робот NDR–113, станал известен по-късно като Ендрю Мартин, преминаваше операциите по сглобяването си в главния завод на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“, разположен в Северния район.
Един от факторите, довели до постепенния пробив в предразсъдъците срещу роботите, бяха най- обикновените връзки с обществеността. Организацията ЮСРММ не се ограничаваше само с науката, но разбираше това-онова и от изкуството да поддържа равнището на печалбите си. Така че намери начини — тихи, изтънчени и действени — да отсича по някое парче от Франкенщайновия мит за робота, от представата за механичния човек като един тромав Голем, вдъхващ ужас.
Роботите са тук, за да ни служат, обясняваха специалистите по връзките с обществеността от ЮСРММ. Роботите са тук, за да ни помагат. Роботите не са врагове. Роботите са абсолютно безопасни и това въобще не подлежи на съмнение.
И понеже всъщност беше вярно, хората започнаха да приемат присъствието на роботите около себе си. Повечето не спираха да мърморят. Мнозина, да не кажем почти всички, не се чувстваха удобно от самата идея за роботите. Но признаваха, че роботите са необходими и успяваха поне да търпят съществуването им, стига да бъдат спазвани строгите ограничения.
Харесваше ли се някому или не, но нуждата от роботи стана факт, защото по онова време населението на Земята започна да намалява. След дългите мъки на двайсетия век светът видя как започва епоха на относително безгрижие, хармония и дори разум — поне отчасти. Светът стана по-тихо, по-спокойно и по- щастливо място. И броят на хората значително се съкрати, не поради ужасни войни и епидемии, а защото
