семействата вече бяха по-малки, предпочитаха качеството пред количеството.
Миграцията към новосъздадените космически светове също изтегляше част от населението на Земята — широката мрежа от селища под повърхността на Луната, колониите в астероидния пояс, по спътниците на Юпитер и станциите в орбита около Земята и Марс.
Затова позатихнаха и вълненията около опасността някой да си загуби работата заради робот. Страховете от недостиг на работни места на Земята отстъпиха пред проблема за недостиг от работници. Изведнъж роботите, предизвиквали дотогава толкова напрежение, уплаха и даже омраза, станаха необходими за поддържането на удобствата в свят, който се радваше на материален напредък във всичко, но не му остана достатъчно население, за да мете улиците, да кара такситата, да приготвя храната и да поддържа пещите в стоманодобива.
Точно в тази ера на все по-малко хора и все по-голямо благосъстояние бе произведен NDR–113 — бъдещият Ендрю Мартин. На Земята вече не беше незаконна употребата на роботи, но неумолимите ограничения важаха и затова роботите още не представляваха обичайна гледка. Особено роботите, програмирани за изпълнение на всекидневни домашни задачи, а точно такива задачи имаше предвид Джералд Мартин за NDR–113.
В онези дни твърде рядко се срещаше някой с робот-слуга. За повечето хора идеята все още беше твърде плашеща, а и твърде скъпа.
Но пък и Джералд Мартин не беше кой да е. Член на Регионалното законодателно събрание, при това разполагаше с власт, защото заемаше поста председател на Комитета по наука и технология. Човек с внушително присъствие и авторитет, с изключителна сила на ума и характера. Щом Джералд Мартин си поставеше някаква цел, той неминуемо успяваше да я постигне. Щом Джералд Мартин поискаше да притежава нещо, той непременно го превръщаше в своя собственост. Вярваше в роботите — знаеше, че са необходимост в процеса на развитието, че обезателно ще станат неотделима част от човешкото общество във всяка област.
Той изстиска докрай възможностите, предоставени му от положението в Комитета по наука и технология и успя да уреди роботи да станат част от неговия и на семейството му живот. Както той обясни, за да навлезе по-дълбоко в същността на явлението „роботи“. И за да помогне на колегите си от Регионалното законодателно събрание в разбирането как по-добре могат да се справят с проблемите, които ще донесе настъпващата ера на вездесъщите роботи. Смело и щедро Джералд Мартин предложи себе си като обект на експеримент и доброволно поиска да вземе малка група домашни роботи в жилището си.
Първите изпратени роботи бяха елементарни и специализирани, изпълняваха точно определени всекидневни задачи. С външния си вид горе-долу наподобяваха хора, но нямаха какво да кажат, ако въобще говореха и си вършеха работата тихо и успешно, както подобаваше на машини, а те очевидно бяха такива. Отначало присъствието на роботи изглеждаше странно на семейство Мартин, но скоро те се сляха със семейния ритъм на живот и не будеха повече интерес от тостерите и прахосмукачките.
И тогава…
— Това е NDR–113 — обяви Джералд Мартин в един хладен, ветровит юнски следобед, когато по дългия вътрешен път на имението камионът с пратката пристигна пред внушителния, разположен на хълма дом на семейство Мартин и стройният, лъскав механичен човек бе освободен от опаковката. — Нашият собствен домашен робот. Нашият собствен семеен слуга.
— Как го нарече? — попита Аманда.
Тя беше по-малката от двете дъщери на Мартин, дребно дете със златиста коса и проникващ в душата поглед на сините очи.
— NDR–113.
— Това името му ли е?
— Всъщност това е серийният му номер.
Аманда се намръщи.
— Ен-Ди-Ар. Ен-Ди-Ар 113. Чудно име.
— Сериен номер — повтори Джералд Мартин.
Но Аманда не искаше да се примири.
— Ен-Дий-Аррр. Не можем да го наричаме така. Въобще не прилича на име, каквото трябва да бъде.
— Чуйте я какви ги приказва — обади се Мелиса Мартин.
Тя беше другата дъщеря, пет години по-голяма от Аманда, с тъмна коса и тъмни очи. Мелиса вече беше жена, поне ако можеше да се вярва на собственото й мнение. А Аманда бе само едно дете и това бе достатъчно основание за Мелиса да я счита безнадеждно глупава.
— Тя не харесва серийния номер на робота.
— Ен-Дий-Аррр — Аманда демонстративно отказваше да обърне внимание на Мелиса. — Не е добре така. Ама въобще. Какво ще кажете, ако го наричаме Ендрю?
— Ендрю ли? — учуди се Джералд Мартин.
— Има си „н“, нали? И „д“, и „р“. Ен-Ди-Ар. Ендрю.
— Чуйте я само — присмехулно се обади Мелиса.
Но Джералд Мартин се усмихна. Знаеше, че често буквите от серийния номер на робота се превръщат в име. Роботите от серия JN ставаха Джон или Джейн, RG ставаха Арчи, QT — Кюти. Е добре, тук имаха робот от серията NDR и Аманда искаше да го нарича Ендрю. Чудесно. Чудесно. По навик Джералд Мартин позволяваше на Аманда да прави всичко, което според нея е най-доброто. Естествено, до определени граници.
— Много добре — съгласи се той. — Нека бъде Ендрю.
Нарекоха го Ендрю. Така свикнаха, че през следващите години никой от семейство Мартин не го назова нито веднъж NDR–113. Постепенно напълно забравиха серийния му номер и ако им потрябваше за поддръжката, търсеха го всеки път. Самият Ендрю твърдеше, че е забравил серийния си номер, макар да не беше точно така. Колкото и време да минеше, той не можеше да забрави нищо.
Но с времето нещата за Ендрю се променяха и той все по-рядко имаше желанието да си припомня своя сериен номер. Заряза го, сигурно укрит в паметните му блокове и никога не помисли да го изрови оттам. Сега той беше Ендрю — Ендрю Мартин, Ендрю от семейство Мартин…
Беше висок, строен и грациозен, защото роботите от серията NDR бяха проектирани да изглеждат така. Движеше се тихо и дискретно из великолепната къща с изглед към Тихия океан, в която живееше семейство Мартин и сръчно вършеше всичко, което те искаха от него.
Беше къща от вече отминала епоха, просторна и величествена и за нея наистина трябваше да се грижи цяла тълпа слуги. Но в онези времена нямаше откъде да намерят други слуги, освен роботите, а това им създаваше някои проблеми, преди Джералд Мартин да се самопредложи за този експеримент. Сега двама роботи-градинари поддържаха лъскавите зелени морави и прекрасните лехи с алено червени азалии, режеха сухите клони от високите палмови дървета, заобикалящи къщата отвсякъде. Робот-чистач не допускаше в къщата прах и паяжини. А роботът Ендрю изпълняваше ролята на лакей, сервитьор, прислужница и шофьор на семейство Мартин. Готвеше, избираше и поднасяше вината, толкова обичани от Джералд Мартин, грижеше се за гардеробите на всички, поддържаше чудесните мебели, произведенията на изкуството, неизброимото множество вещи в дома.
Ендрю имаше и още едно задължение — то всъщност запълваше по-голямата част от времето му за сметка на домашните задължения.
Имението на Мартин — едно наистина голямо имение — бе разположено усамотено на красив хълм над ледения син океан. Наблизо се намираше малко селище, но най-близкият значителен град — Сан Франциско, отстоеше на доста път надолу по брега. И без това напоследък градовете намаляваха и при големите разстояния между отделните домове хората предпочитаха електронното общуване. Така че сред величествената и прекрасна самота момичетата на Мартин нямаха приятелчета за игра.
Имаха обаче Ендрю.
Мис първа разбра как това може да се уреди най-добре.
Ендрю неизменно наричаше Мелиса „Мис“, не защото не умееше да произнася малкото й име, а защото му се струваше неуместно да се обръща към нея толкова фамилиарно. Аманда винаги беше „Малката Мис“ и нищо друго. Мисис Мартин, чието име беше Люси, за Ендрю си оставаше „Мадам“. А Джералд Мартин беше
