Позитронният човек

„Сър“. Личността на Джералд Мартин караше много хора, а не само роботите, да се чувстват удобно само когато се обръщат към него със „сър“. По света определено имаше твърде малък брой хора, които го наричаха „Джералд“ и никой не можеше да си представи кой би се осмелил да го нарече „Джери“.

Мис бързо установи как може да се възползва от присъствието на робота в къщата. Просто трябваше да набляга на Втория закон.

— Ендрю, заповядваме ти да спреш да вършиш това и да започнеш да си играеш с нас.

В този момент Ендрю подреждаше книгите в библиотеката на Джералд Мартин, които като всички книги имаха навика да се разместват хаотично с времето.

Той спря и погледна надолу от високия махагонов шкаф между два прозореца в северния край на стаята. И меко каза:

— Съжалявам, Мис. В момента съм зает със задача, поставена ми от вашия баща. По-рано получената заповед от Сър има предимство пред вашето искане.

— Чух какво ти каза татко — отвърна Мис. — Каза ти „Бих искал да подредиш тези книги, Ендрю. Подреди ги някак по-смислено“. Нали така?

— Точно това ми каза, Мис. Точно тези думи използва.

— Ами щом е така, щом само ти е казал „бих искал“, значи не е било голяма заповед, а? Той така предпочитал. Това е предложение. Предпочитанието не е заповед. Нито пък предложението. Ендрю, аз ти заповядвам. Остави книгите на мира и ни заведи с Аманда на разходка по брега.

Това беше безупречно прилагане на Втория закон. Ендрю веднага остави книгите и слезе от стълбата. Сър беше главата на семейството. Но той не му даде заповед, не и от формална гледна точка, а Мис го направи. Нямаше никакво съмнение. А заповед на човешко същество от семейството — което и да е човешко същество — имаше предимство пред простото изразяване на предпочитания от друг човек — член на семейството, дори да беше самият Сър.

Не че Ендрю имаше някакви проблеми. Той обожаваше Мис и още повече това се отнасяше до Малката Мис. Поне влиянието върху неговите действия би изглеждало на човек резултат от обожание. Ендрю си мислеше за това като за обожание, защото не знаеше с каква друга дума да нарече чувствата си към двете момичета. Сигурен беше, че чувства нещо. Само по себе си беше странно, но предполагаше, че способността да обожава е вградена в него по същия начин, както и другите му умения. И щом те желаеха да излезе и да играе с тях, той ще го направи с радост, стига да го поискат така, че да спази Трите закона.

Стръмната пътека надолу към брега криволичеше, покрита с камъни, дупки и други неприятни препятствия. Никой, освен Мис и Малката Мис не използваше често тази пътека, защото самият бряг не представляваше нищо повече от начупена пясъчна ивица, засипана с изхвърлени от вълните клони и натрупани от бурите водорасли, а океанът в северната част на Калифорния беше твърде студен, за да реши някой без водоустойчив екип да влезе в него. Но момичетата харесваха суровото му, навъсено, брулено от ветровете очарование.

Тръгнаха надолу по пътеката. Ендрю водеше Мис е една ръка, а Малката Мис носеше на сгъвката на другата. Твърде вероятно бе, че и двете момичета щяха да се справят с пътя без никакви произшествия, но Сър му даде много строги указания за разходките до плажа.

— Искам да си сигурен, че няма да препускат и да подскачат, Ендрю. Ако се препънат където не трябва, ще паднат от двайсетина метра. Не мога да им забраня да ходят долу, но искам да си неотлъчно до тях през цялото време и да ги наглеждаш да не правят глупости. Това е заповед:

Все някой ден, Ендрю не се съмняваше, Мис или дори Малката Мис щяха да се противопоставят на тази заповед и да му кажат да не се пречка, за да затичат лекомислено от хълма към плажа. Когато това се случеше, в позитронния му мозък щеше да настъпи равновесие на мощни противоречиви импулси и принудата щеше да го накара да се справи някак с положението.

Естествено, заповедта на Сър щеше безусловно да надделее, защото съдържаше елементи както от Първия, така и от Втория закон, а всичко, свързано със забрани, основаващи се на Първия закон, има безспорно предимство. И все пак Ендрю знаеше, че схемите му няма да понесат леко прекия сблъсък между волята на Сър и капризите на момичетата.

Но засега Мис и Малката Мис се задоволяваха да спазват правилата. Внимателно, стъпка по стъпка той избираше пътя си по скалата и чак долу пусна ръката на Мис и остави Малката Мис на влажния пясък. Те веднага се втурнаха да тичат весело по края на свирепото, ревящо море.

— Водорасли! — викна Мис, сграбчи дебела кафява връв, по-дълга от нея и я завъртя като камшик. — Виж колко е голямо, Ендрю!

— Виж това парче дърво — обади се Малката Мис. — Мелиса, нали е красиво?

— За тебе сигурно — високомерно констатира по-голямото момиче. Взе възлестия извит клон от Малката Мис, огледа го небрежно и като потрепери, захвърли го настрана. — Ъх. Някакви неща растат по него.

— Ами че това са само други водорасли — отвърна Малката Мис. — Нали, Ендрю?

Тя взе захвърленото парче дърво и му го подаде, за да го разгледа.

— Да, това са algae — каза той.

— Алджи ли?

— Algae. Научният термин за водорасли.

— О, така ли. Значи са алджи.

Малката Мис се разсмя и остави парчето дърво в края на пътеката, за да го вземе на връщане към къщи. После пак препусна по плажа, тичаше след сестра си по пенестите очертания на прибоя.

Ендрю ги следваше без никакви затруднения. Нямаше намерение да ги остави да се отдалечат от него за миг.

Когато момичетата идваха на плажа, специалната заповед на Сър даже беше излишна — Първият закон изискваше да ги защитава. Океанът тук не само изглеждаше необуздан, но беше и изключително опасен: силни и непредсказуеми течения, непоносимо студена вода почти през цялата година, а големите скалисти зъби на рифа стърчаха над водовъртежи на петдесетина метра от плажа. Ако Мис или Малката Мис подскажеха и с най-малкото движение, че влизат в морето, Ендрю мигом щеше да се озове до тях.

Но те бяха достатъчно разумни да не мислят за плуване. Брегът по тази част на Тихия океан имаше своята красота, макар рязка и сурова, но самото море, винаги гневно и бурно, оставаше враг за онези, които не бяха израсли с него. Дори малко дете можеше да го разбере от пръв поглед.

Сега Мис и Малката Мис джапаха из локвите от отлива, взираха се в разни тъмни и сиво-зеленикави животинки, в розовите и пурпурните анемонии, в хилядите пълзящи дребни рачета-отшелници и както винаги търсеха морски звезди, макар че рядко имаха късмет. Ендрю стоеше наблизо, нащрек да не би внезапна вълна да се надигне без предупреждение и да налети върху брега. В този ден морето беше тихо, доколкото тази свирепа маса вода можеше да утихне, но застрашителните вълни понякога се нахвърляха сякаш от нищото.

Внезапно Мис попита:

— Ендрю, знаеш ли как се плува?

— Мога да го правя, Мис, ако е необходимо.

— Няма да ти направи късо съединение на мозъка или нещо друго, така ли? Искам да кажа, ако водата влезе в тебе?

— Аз съм много добре изолиран — уведоми я Ендрю.

— Добре. Тогава изплувай до онази сива скала и обратно. Онази, дето кормораните си правят гнездата. Искам да видя колко бързо го правиш.

— Мелиса… — неспокойно погледна Малката Мис.

— Шът, Аманда. Искам Ендрю да стигне дотам. Може пък да намери яйца на корморани и ще ни ги донесе да ги видим.

— Не е хубаво да се развалят гнездата — внимателно каза Ендрю.

— Нали ти казах, че искам да плуваш дотам.

— Мелиса… — пак се обади Малката Мис, но с по-остър тон.

Но Мис настояваше. Това беше заповед. Ендрю усети първите признаци на засилващи се противоречиви