Позитронният човек

да носи дрехи. Женитбата на Малкия Сър и раждането на Пол Чарни. Дори и по-неприятните случки, като сблъсъка с двамата безделници, опитали се да го разглобят, когато тръгна към обществената библиотека. Й още много, много неща, памет натрупвана почти двеста години.

Всичко си беше на мястото. Умът му не беше необратимо повреден и той почувства огромно облекчение.

Подът прекрати опитите си да скочи и да го блъсне. Зрението вече не му правеше номера. Спря вбесяващото треперене на ръцете. Когато ходеше, вече не се излагаше на опасността да се препъне и да се пльосне. В най-важното отново стана какъвто си беше.

Но в него остана смътното усещане за слабост, поне той така си мислеше — проникваща навсякъде, непрестанна умора, желанието да поседне и да си почине малко, преди да се заеме със следващата си работа.

Може би само си въобразяваше. Хирургът каза, че възстановяването протича доста добре.

Ендрю знаеше, че съществува състояние, наречено ипохондрия: човек си мисли, че има страдания, които всъщност липсват. Бе чул, че това състояние е разпространено сред човешките същества. Ипохондриците откривали в себе си всевъзможни болестни признаци, които не се потвърждавали при никакви медицински прегледи и проби. Колкото повече се съсредоточавали върху възможността да се разболеят, толкова повече симптоми намирали.

Ендрю се замисли дали в своя дълъг несекващ стремеж да се превърне в пълноценен човек не е успял някак да си навлече и ипохондрия, и се усмихна на хрумването си. Нищо чудно, реши той. Собствените му тестови устройства не показваха забележимо снижаване на способностите му. Всички параметри се движеха в рамките на допустимите отклонения. Но… усещаше се толкова уморен…

Сигурно беше от въображението. Ендрю си заповяда да не обръща повече внимание на умората. Все едно, налагаше се да прекоси континента още веднъж, за да се срещне с Чи Ли-Синг в грамадната кула със стени от зелено стъкло — Световното законодателно събрание в Ню Йорк.

Влезе във вдъхващия страхопочитание кабинет и тя по навик му кимна да седне пред бюрото й, както би постъпила с всеки посетител. Но Ендрю винаги предпочиташе да остане прав в нейно присъствие, от някакъв неясен подтик на любезност, който не се постара да разбере. Не искаше да сяда и сега — особено сега. Веднага би се издал. Въпреки желанието си, след миг-два откри, че стоенето малко го затруднява и се облегна на стената колкото може по-незабелязано.

Ли-Синг започна:

— Окончателното гласуване е тази седмица, Ендрю. Опитах се да го отложа, но изчерпах всякакви парламентарни увъртания и нищо повече не ми остана. Ще гласуват и ние ще загубим… И с това ще свърши, Ендрю.

— Благодаря ви за умелото отлагане. Дадохте ми необходимото време и аз поех риска, който бях длъжен да поема.

Ли-Синг го погледна неспокойно.

— За какъв риск говорите, Ендрю? — В гласа й се появи раздразнителност: — Толкова сте загадъчен през последните няколко месеца! Само откъслечни намеци за някакъв голям проект, но отказвате да съобщите на когото и да било с какво се занимавате.

— Не можех, Чи. Ако бях казал нещо — на вас или на хората от „Файнголд и Чарни“ — щяхте да ме спрете. Сигурен съм. Бихте могли да ме възпрете, нали знаете — просто щяхте да ми заповядате да не продължавам. Вторият закон — няма как да му се съпротивлявам. И Саймън Де Лонг би постъпил по същия начин. Така че по принуда мълчах за своите планове, докато ги осъществих.

— И какво направихте, Ендрю? — съвсем тихо, почти зловещо изрече Чи Ли-Синг.

— Нали стигнахме до съгласие, че проблемът е в мозъка — позитронният мозък срещу органичния. Но какъв беше истинският проблем зад това противопоставяне? Моят интелект ли? Не. Вярно, имам необичаен ум, но само защото съм проектиран така, а след мен те просто счупиха калъпа. И други роботи имат изключителни умствени способности в една или друга област, според специалността, за която са създадени да упражняват, но в общи линии са доста тъпи същества. В смисъла, в който един компютър е тъп, независимо дали може да събере няколко числа трилион пъти по-бързо от човека. Значи хората ми завиждат не за интелекта или поне не това е особено важното. В мисленето мнозина човеци могат да ме натикат в миша дупка.

— Ендрю…

— Чи, нека обясня какво подготвих. Обещавам ви, ей сега ще стигнем до същината.

Той промени положението си спрямо стената, надяваше се Ли-Синг да не забележи как не може да издържа повече от няколко минути без опора.

— Коя е най-значимата разлика между моя позитронен мозък и човешкия? Моят мозък е безсмъртен. Всички наши трудности се коренят в този факт, не разбрахте ли? Защо някой би се интересувал как изглежда един мозък или от какво е направен, или как се е появил? Има значение само, че клетките на органичния мозък умират. Трябва да умрат. Няма как да се избегне. Всеки друг орган в тялото може да бъде поддържан или заменен с изкуствен, но мозъкът не се заменя без да променим и следователно — да убием личността. Значи накрая органичният мозък ще умре. Докато моите позитронни схеми…

Той говореше, а лицето на Ли-Синг бавно променяше изражението си. Сега се изкриви от ужас.

Ендрю се досещаше, че тя вече разбира какво е станало. Но имаше нужда да го изслушат. И неотклонно продължаваше:

— Моите позитронни схеми издържаха почти двеста години без забележимо влошаване на състоянието си, без никаква нежелана промяна и несъмнено ще изкарат още стотици години. Може би безкрайно дълго — кой би могъл да предвиди? Самата наука роботика е само на триста години — твърде кратък период, за да определи някой какъв може да бъде животът на позитронния мозък. На практика моят мозък, е безсмъртен. Не е ли това главната преграда между мен и човешкия род? Хората могат да се примирят с безсмъртието на роботите, защото за една машина е достойнство да издържи дълго и никой не се чувства заплашен в душата си от това. Но те никога не биха понесли мисълта за безсмъртно човешко същество, защото приемат, че са смъртни, само доколкото това важи за всички без изключение. Достатъчно е един да се измъкне от смъртта и всички останали ще се почувстват най-онеправдани жертви. И заради това, Чи, те отказаха да ме признаят за човек.

Ли-Синг се обади остро:

— Казахте, че стигате вече до същината. Е, хайде. Какво сте направил със себе си, Ендрю? Искам да знам!

— Отстраних проблема.

— Отстранихте го? Но как?

— Когато преди десетилетия моят позитронен мозък бе преместен в андроидното тяло, свързаха го с органични нерви, но си остана грижливо изолиран от влиянието на обмяната, защото иначе тя щеше да го увреди. Сега минах през още една последна операция за преустройство на връзката между мозъка и тялото. Изолацията е премахната. Сега моят мозък е подложен на същите процеси на разлагане, на които и всяка органична тъкан. Нещата са нагласени така, че потенциалите в моите схеми отслабват — бавно, съвсем бавно.

Фините бръчки по лицето на Ли-Синг не помръднаха в първия миг. Но тя стисна устни, ръцете й се свиха в юмруци.

— Ендрю, нима направихте така, че да умрете! Не. Не е възможно да сте извършил такова нещо! Това е нарушение на Третия закон.

— Не сте права — отвърна Ендрю. — Смъртта има много разновидности, Третият закон не прави разлика. Но аз ги различавам. Трябваше да избера между смъртта на тялото си и гибелта на своите стремежи и желания. Да оставя тялото си да живее с цената на по-лошата смърт — ето това е нарушение на Третия закон. Да, като робот бих могъл да живея вечно. Но ви казвам — предпочитам да умра като човек, отколкото да живея безкрайно дълго като робот.

— Ендрю! Не! — извика Ли-Синг.

Стана иззад бюрото и тръгна към него с учудваща бързина, хвана ръката му, сякаш се канеше да го разтърси. Но само здраво я стисна, пръстите й потънаха дълбоко в податливата изкуствена плът.