Позитронният човек

същество би означавало грубо нарушение на Първия закон и аз не бих могъл да го направя. Но дори да сте робот, както твърдите, остава още един проблем. Така бих увредил нечия собственост, както и вие разбирате, а това е невъзможно, освен при пряка заповед на вашия собственик.

— Аз съм си собственикът — натърти Ендрю. — Аз съм свободен робот и разполагам с необходимите документи, за да го докажа.

— Свободен… робот?

— Чуйте ме — настоя Ендрю. Страданието му достигаше нетърпимо равнище, в собствения му позитронен мозък се усилваха дразнещи потенциали. — Стига сме бъбрили. Не се преструвам на човек, а и вие още в началото на операцията ще откриете, че не съм, така че да оставим разсъжденията за Първия закон. Но Втория закон важи. Аз съм свободен робот и вие ще направите каквото ви кажа. Няма да се противопоставяте на желанията ми. Ясно ли ви е? — И той изрече с цялата твърдост, която свикна да използва дори в разговор с хора през последните десетилетия: — Заповядвам ви да извършите тази операция върху мен.

От вътрешния конфликт очите на хирурга-робот светнаха по-ярко от всякога и той дълго не можа да каже нищо.

Ендрю знаеше на какво подложи хирурга. Пред него седеше човек, който настояваше, че не е човек, или пък робот, който заявяваше, че има власт като на човек — и в двата случая схемите на робота сигурно се задръстваха от неясни и неразбираеми сигнали.

Ако това в действителност беше човек, Първият закон се налагаше над Втория и хирургът не биваше да приеме поръчката за операцията. Но ако това беше робот, с Втория закон ли трябваше да се съобразява? Какво във Втория закон даваше на един робот правото да заповядва на друг робот, дори и да беше свободен? Обаче този робот отричаше да е човек, макар и напълно да приличаше на такъв. Положението ставаше почти необяснимо. Парадоксът може би вече взимаше надмощие над позитронните схеми на хирурга. Всички данни от зрителните му възприятия настояваха, че посетителят му е човек. Интелектът му правеше опити да се справи с информацията, че посетителят не е човек. Зрителните възприятия включваха Първия и Втория закони, но другите — не.

Изправен пред толкова хаотични противоречия, можеше да се очаква, че мозъкът на хирурга ще изключи напълно. Или както се надяваше Ендрю, най-сигурният начин да излезе от кризата беше да застане на позицията на Втория закон — според собственото признание на посетителя, той нямаше достатъчно човешки качества, за да преобладава Първият закон, но имаше колкото да иска подчинение съгласно Втория.

Хирургът все пак избра точно това решение, макар и след доста колебания.

— Много добре — каза той и в гласа му несъмнено се долавяше оттенък на облекчение. — Ще направя каквото искате.

— Чудесно.

— Цената няма да бъде никак малка.

— Щях да се разтревожа, ако ми кажехте обратното — промълви Ендрю.

23

Операционната съвсем не приличаше на величествената зала, където „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“ осъществяваше различните промени в Ендрю през последните години, но той забеляза, че е прекрасно оборудвана и напълно подходяща за целта му. Огледа с възторг и одобрение лазерите, контролно- измервателния пулт, лабиринта от помощни игли, проводниците и тръбичките около основната платформа, светлините и инструментите над нея, белите покривала и ослепителните хромирани рамки — всичко готово в очакване на необикновения пациент.

Спокойствието на хирурга беше великолепно. Очевидно в промеждутъка от време успя да реши вътрешните си конфликти, породени от несъответствието между исканията на Ендрю и двусмисленото въздействие на неговата външност, и сега се съсредоточи изцяло върху непосредствените си професионални задължения. Ендрю отново се убеди, че е направил единствено възможния избор, като се спря на хирург- робот.

Все пак с наближаването на операцията усети искрица несигурност. Ами ако нещо се обърка? Ако след операцията остане осакатен в някаква способност? Ако операцията се провали напълно и той завърши съществуването си на масата?

Не. Няма никакво значение. Тази операция няма как да се провали. Даже и да греши… не. Просто няма значение.

Хирургът го наблюдаваше внимателно.

— Готов ли сте?

— Абсолютно отговори Ендрю. — Да започваме.

— Много добре — флегматично отвърна хирургът и с бързо, почти незабележимо движение пое лазерния скалпел в чудесно проектираната дясна ръка.

Ендрю реши да остане в пълно съзнание по време на целия процес. Не искаше да се изключва дори за миг. Не го заплашваше болка, а искаше да се увери, че указанията му се спазват точно. Разбира се, така и стана. Хирургът беше робот и не можеше да се отклонява поради каприз от уговорения начин на действие.

Но Ендрю не беше подготвен за неочаквано налегналите го слабост и умора след операцията.

Досега не познаваше такива усещания, а те преобладаваха в първите часове от възстановяването му. Даже при прехвърлянето на неговия мозък от металното в андроидното тяло, Ендрю не бе преживял подобно нещо.

Вместо да ходи нормално, той се препъваше и се тътреше. Често му се струваше, че подът се надига да го удари по лицето. Случваше се пръстите му да треперят толкова силно, че с мъка удържаше взетите предмети. Неизменно безупречното зрение внезапно се замъгляваше за по няколко минути. Или се опитваше да си припомни нечие име, но нищо не изплуваше в паметта му, освен дразнеща празнота, мъждукаща по тъмните ъгълчета на съзнанието му.

В първата седмица след операцията прекара цял следобед да търси в паметта си пълното име на мъжа, когото познаваше като Сър. И името изскочи изведнъж — Джералд Мартин. Но сега пък Ендрю забрави името на тъмнокосата сестра на Малката Мис и му бяха нужни часове упорити усилия, за да се появи внезапно в ума му „Мелиса Мартин“. Два часа! А би трябвало да му отнеме само две милисекунди!

Ендрю трябваше да очаква нещо повече или по-малко подобно и по някакъв абстрактен начин той наистина го очакваше. Но реалността на преживяванията му далеч надхвърли всякакви предположения. Физическата слабост беше новост за него. Както и лошата координация на движенията, несигурните реакции, разстроеното зрение и периодите на разстроена памет.

Унизително беше да се чувства толкова несъвършен… толкова човек… Не, каза си той.

Няма нищо унизително. Всичко обръщаш наопаки. Човешко е да си несъвършен. Това искаше повече от всичко друго — да бъдеш човек. Сега си точно това. Несъвършенствата… слабостите… ограничените възможности — те определят хората като човешки същества. И те ги подтикват да превъзмогват собствените си недостатъци.

Преди никога не си имал недостатъци, помисли Ендрю. Сега ги имаш и нека е така. Така да бъде. Постигна желаното и не е нужно да съжаляваш.

Постепенно, докато един ден преминаваше в друг, състоянието му се подобряваше.

Постепенно. Едва-едва.

Първо се възстановиха функциите на паметта. Ендрю с удоволствие установи, че вече има пълен и незабавен достъп до цялото си минало.

Седеше в голямото високо кресло до камината в обширния хол на къщата, някога собственост на Джералд Мартин и прекарваше през ума си видения на отминали години. Заводът, където го произведоха и пристигането му в къщата на Мартинови. Малката Мис и Мис като деца, разходките с него по плажа. Сър и Мадам, седнали на масата за вечеря. Неговите дървени скулптури и мебели. Шефовете на „Ю Ес Роботс“, дошли на Западния бряг да го проверят. Първата му среща с Малкия Сър. Времето, когато за първи път реши