Позитронният човек

не и истината. Какво ли значение има? Важното е как ще гласуват, а не защо го правят.

— Всичко се свежда до въпроса за структурата на мозъка, така ли?

— Да, това ни е проблемът.

Ендрю изрече предпазливо:

— Не разбирам защо е нужно толкова упорито да се държат за този аргумент. Най-същественото не е от какво е направен мозъкът — важно е как функционира. Схемите на мислене, времето за реакция, способността да разсъждава и да обобщава опита си. Защо цялото обсъждане трябва да се принизява до равнище „органични клетки срещу позитрони“? Няма ли начин да се прокара функционално определение?

— Функционално?

— Моят мозък прави всичко, което и официално признатият човешки мозък може да прави — в много отношения го прави по-добре, по-бързо, по-точно, по-логично. Вероятно именно това ги смущава. Е да, но вече е твърде късно да крия интелекта си, щом от него идват трудностите. Но нима още ще твърдим, че човешкият мозък трябва да бъде направен от някаква официално призната клетъчна субстанция, за да бъде и по закон човешки? Не може ли просто да приемем, че човешкият мозък е нещо — каквото и да е, органично или не — способно да достигне равнище на достатъчно сложно мислене?

— Няма да мине — въздъхна Ли-Синг.

— Защото, ако определяме човечеството само според мозъчните функции, твърде много човеци ще се окажат под установеното равнище на интелектуални способности? — горчиво попита Ендрю. — Това ли е причината?

— Ендрю, Ендрю! Изслушайте ме — има хора, решени на всяка цена да запазят преградата между себе си и роботите. В името на собственото си самочувствие, ако не друго, те искат да вярват, че принадлежат към единствената законна човешка раса и че роботите са низши същества. През последните стотина години наложихте своите искания, извоювахте си положение, немислимо в началните години на роботиката. Но сега те ви притискат в ъгъла, откъдето не можете да се измъкнете. Вие се преместихте в тяло, по всички показатели толкова близо до човешкото, че разликите вече не са съществени. Вие ядете, дишате, потите се. Посещавате изискани ресторанти и си поръчвате великолепни ястия, пиете от най-добрите вина, доколкото съм забелязала, макар и да не разбирам какво значение има за вас, освен да се покажете.

— Това ми стига.

— Така да бъде. Вероятно и мнозина човеци не могат да оценят скъпите вина, но ги пият. Сигурно го правят по същата причина, която тласка и вас. Органите ви са изкуствени, но такива са вече и доста от техните. Не е невъзможно да има хора, чиито тела на практика са не по-различни от вашето — с голям брой изкуствени заместители в телата, с които са били родени. Но те не са пълни заместители, Ендрю. Никой няма протезиран мозък. И не може да има. Значи се различавате по нещо основно. Вашият мозък е създаден от хора, а човешкият — не. Те са родени, а вие — сглобен. За всяко човешко същество, решено да запази преградата между себе си и роботите, тези разлики са като стоманена стена, дебела пет километра и висока също пет километра.

— Не ми казвате нищо ново. Несъмнено мозъкът ми е различен по състав от техния. Но не и по функциите си. Количествено може да се различава, но не и качествено. Това е мозък — един много добър мозък. А те просто използват „позитроните срещу клетките“ като претекст да не признаят, че съм човешко същество от малко по-друг вид… Чи, ако можем някак да премахнем тяхната неприязън заради произхода ми на робот — източник на тяхната враждебност… Да надделеем тази загадъчна нужда да се провъзгласяват за по-висши от някой, който според всеки разумен критерий е по-висш от тях…

— След толкова години — тъжно пророни Ли-Синг, — вие още се опитвате да убеждавате хората с разсъждения. Клетият Ендрю! Не ми се сърдете, че ви го казвам, но точно роботът във вас ви тласка в тази посока.

— Знаете, че в момента у мен е останало твърде малко от робота.

— Но има нещо.

— Да, нещо. И ако се отърва от това…

Чи Ли-Синг се взря тревожно в него:

— Какво казахте, Ендрю?

— Не знам. Но имам идея. Чи, моят проблем е, че имам човешки чувства, уловени в капана на позитронен мозък. Но това не ме прави човек, а само един нещастен робот. След всичко направено за промяна на тялото ми, аз още не съм човек. Но остава още една крачка, която мога да направя. Ако можех да се реша, само ако можех да се реша…

22

Само ако можеше да се реши… И накрая се реши.

Ендрю помоли Ли-Синг да забави колкото е възможно внасянето на променения законопроект в Събранието за обсъждане и гласуване. Обмислял в най-близко бъдеще да предприеме нещо, което би могло да окаже силно влияние. Ендрю добави, че не би желал да обсъжда подробностите на проекта с нея. Било нещо от съвсем техническо естество. Тя едва ли би разбрала, а в момента той не искал да й губи времето с обяснения. Но твърдеше, че щяло да го направи човек в по-голяма степен. Това било единствено важното, което тя трябвало да знае. Щял да се доближи повече до хората.

Тя обеща да направи всичко по силите си, за да му даде достатъчно време за загадъчния проект, но гласът й показваше колко озадачена и угрижена беше.

Ендрю й благодари и веднага си уреди срещата с всеизвестния хирург-робот. Разговорът се оказа труден. Ендрю се улови, че дълго отлага момента на решението с тъжните си въпроси, отразяващи вътрешната му буря, а хирургът все повече се объркваше от странното и вероятно невъзможно искане на Ендрю.

Пречеше му Първият закон на роботиката — непоклатимият закон, който възпираше роботите да причиняват вреда на човешко същество по какъвто и да е начин. Накрая Ендрю вече не можеше да отлага и се принуди да признае необходимия факт, за да позволи на хирурга-робот да извърши операцията, факт, за който роботът дори не подозираше — положението на самия Ендрю като същество, различно от човек.

Хирургът каза:

— Не ми се струва, че съм ви разбрал правилно, сър. Твърдите, че вие самият сте робот?

— Точно това представлявам.

Лицето на хирурга, спокойно и безизразно както винаги, не се промени, а и не можеше. Но втренченият поглед на светещите фото очи някак успя да предаде силното му стъписване и Ендрю позна, че в позитронния мозък на хирурга се надигат тревожно противоречиви потенциали.

— Не бих си позволил да ви възразявам, сър. Но съм длъжен да ви уведомя, че не виждам никакви присъщи на робот свойства във външността ви.

— Прав сте. Моята външност бе подложена на големи изменения, за да наподоби човешката. Но това не означава, че съм човек. Наистина, през последните години понесох немалки съдебни разноски, с цел да бъде изяснено положението ми, но както изглежда, въпреки всичко си оставам робот.

— Никога не бих го помислил, сър.

— Да. Не бихте.

Ендрю не избра този хирург заради впечатляващата му личност, заради бързия му ум или умението да се справя с трудни проблеми в общуването. Това не беше важно. Имаха значение само способностите му на хирург и според мълвата те бяха предостатъчни. А и той беше робот. Робот-хирург беше единствената възможност за Ендрю, защото на човек не можеше да се довери — нито в уменията, нито в доброто желание. Но роботът разполагаше с възможностите да направи каквото трябваше.

Освен това роботът щеше да свърши работата. Ендрю имаше намерение да го накара.

— Както вече отбелязах, сър…

— Престанете да ме наричате „сър“!

Роботът млъкна, явно смутен. Започна отначало.

— Както вече отбелязах, мистър Мартин, извършването на операция от подобен вид върху човешко