Хората имат органични клетъчни мозъци. Роботите имат платинено-иридиеви позитронни мозъци, ако въобще ги имат. А вие несъмнено имате позитронен… Не, Ендрю, недейте да гледате така. Знам какво си мислите. Вече ме увериха, че ни липсват знания, за да възпроизведем функциите на клетъчен мозък в изкуствена структура, която достатъчно да се доближава до органичната и следователно да влиза в обсега на съдебното определение. Даже и вие няма да го постигнете.
— Тогава какво трябва да направим?
— Ще се опитаме, разбира се. Законодателката Ли-Синг ще бъде на наша страна, както и доста други законодатели. Световният координатор неминуемо ще направи каквото реши мнозинството в Събранието.
— Имаме ли мнозинство?
— Не — отрони Де Лонг. — Далеч сме. Но може и да успеем да съберем, ако обществеността поиска да разшири свободното определение и върху вас. Признавам, шансовете ни не са големи. Но в края на краищата, вие сте човекът, който им даде протезите, от тях сега зависи животът им.
Ендрю се усмихна.
—
— Да, това казах. Нали за това се борим, Ендрю?
— Естествено.
— Значи оттук бихме могли да започнем с този начин на мислене. И да го предадем навън, на целия свят, докато всички се съгласят с нас. Ендрю, няма да е лесно. Нищо досега не е било лесно и нямаме причини да очакваме промяна. Предупреждавам ви, шансовете не са на наша страна. Но ако не сте решил да се откажете, ще поемем този риск.
— Не искам да се отказвам — изрече Ендрю.
21
Законодателната Ли-Синг беше забележимо по-възрастна, отколкото при първата си среща с Ендрю. Вече не си позволяваше блещукащи прозрачни одеяния. Сега носеше по-строга цилиндрична дреха. Някога лъскавата черна коса, беше вече прошарена и отрязана доста по-късо.
Както можеше и да се очаква, Ендрю въобще не се бе променил. И както винаги, по лицето му не се виждаха бръчки. Меката хубава коса си оставаше кестенява. И доколкото му позволяваха господстващите вкусове, придържаше се към свободното облекло, модно по времето, когато за първи път реши да носи дрехи — преди повече от век.
Наближаваше краят на годината. Острите ледени ветрове вееха край древните стени на Ню Йорк и малки снежинки се въртяха из въздуха около светещата кула, приютила Световното законодателно събрание. Словесните битки бяха свършили заедно със сесията.
Но за Ендрю борбата като че никога не достигаше края си. Споровете продължиха сякаш цяла вечност. Разгневените, объркани законодатели се опитваха да заемат всички възможни становища, а гласоподавателите, неспособни да избистрят някаква ясна философска позиция, се свлякоха назад към чувствата, към първобитния страх, към дълбоките корени на предразсъдъците и несигурността…
Законодателката Ли-Синг оттегли своя законопроект и го промени съществено, искаше да отчете упоритата съпротива, с която се сблъска. Но все още не го внасяше отново в Събранието.
— Какво смятате да правите? — попита я Ендрю. — Ще внесете ли преработения законопроект през новата сесия или не?
— А вие какво искате да направя?
— Знаете какво искам.
Ли-Синг кимна уморено.
— Ендрю, някога ви казах, че вашата кауза всъщност не е моя и че може да се наложи да я зарежа, ако на везните натежи кариерата ми. Е, моята кариера вече е застрашена. А аз още не съм ви изоставила.
— И досега ли мислите, че моята кауза не е и ваша?
— Не. Стана моя. Не се съмнявам, че вие сте човек, Ендрю — нека това да е творение на собствените ви ръце, но въпреки всичко сте човек. И съзнавам, че да се откаже признаване на принадлежността към човешкия род дори на един негов член, означава да се възроди възможността за подобно отрицание спрямо цели общности, както твърде често се е случвало в нашето мрачно минало. Не бива никога да позволяваме това да се случи. Но все пак… все пак, Ендрю…
Тя се запъна.
— Продължавайте — подкани я Ендрю. — Сега следва моментът, когато ще ми кажете, че независимо от всичко ме изоставяте, нали, Чи?
— Не съм казала подобно нещо. Но трябва да бъдем реалисти. Стигнахме толкова далеч, колкото можахме.
— Значи няма да внесете преработения законопроект.
— И това не съм казала. След ваканцията смятам да опитам още веднъж. Но честно казано, Ендрю, невъзможно е да спечелим. Погледнете числата. — Тя натисна бутон и на стената на кабинета светна екран. — Групата в лявата част на диаграмата, оцветена в зелено, представлява членовете на Събранието — неизменни противници на разширените определения. Около четирийсет процента — непоклатими, решени да ви се противопоставят докрай. Частта в червено — вашите поддръжници. Двайсет и осем процента. Останалите не са решили.
— Но и те са в два цвята. Защо?
— В жълто е групата, която се колебае, но клони във ваша полза. Дванайсет процента и половина. Сините се колебаят, но са срещу вас. Деветнайсет и половина процента.
— Ясно.
— За да съберем мнозинство, трябва да запазим всички от жълтата част и да спечелим поне половината с неясно мнение, но с тенденция да гласуват против. Разбира се, и да запазим твърдата подкрепа от вашата основна група — двайсет и осемте процента. Даже ако успеем да привлечем неколцина от упоритите ви противници, не ми се вярва да съберем нужните гласове.
— Тогава защо въобще си правите труда да внасяте законопроекта за обсъждане?
— Защото ви го дължа. Сам виждате, че няма да стане, а се боя, че това ще бъде моят последен опит. Не защото се отдръпвам от борбата, нямам намерение, а защото няма да имам възможността да го правя и по-нататък. На следващите избори всичко, което правя за вас, ще ми бъде стегнато като въже около врата и загубата ми е сигурна. Не се съмнявам. Ще загубя мястото си.
— Знам — каза Ендрю, — и се притеснявам. За вас, не за себе си. Отдавна виждахте как това наближава, вярно ли е, Чи? И въпреки всичко останахте с мен. Защо? Защо, след като в началото ми казахте, че ще се махнете, ако моят случай застраши кариерата ви? Защо не постъпихте така?
— Нали знаете, всеки може да промени мнението си. Ендрю, така се получи, че ако ви изоставя, ще платя по-висока цена, отколкото съм склонна — за някакъв си още един мандат. В Законодателното събрание съм повече от четвърт век. Като си помисля, предостатъчно ми е.
— Но щом вашето мнение се промени, защо не се променя и у останалите?
— Склонихме всички, които се вслушват в гласа на разума. Другите, и за съжаление те са мнозинство, просто не могат да се променят. Говорим за дълбоко насадена емоционална антипатия.
— Тяхната или на техните гласоподаватели?
— По малко и от двете. Дори повече или по-малко рационалните членове на Събранието понякога са склонни да приемат, че техните избиратели не са настроени негативно. Но се страхувам, че мнозина сред тях изпитват и своя силна неприязън към всичко, свързано с роботите.
— Нима да се осланя на неприязънта си е достоен начин за един законодател да реши как трябва да гласува?
— О, Ендрю…
— Да. Каква ужасна наивност проявих, като казах това.
— Наивност не е точната дума. Но вие знаете — никога няма да признаят, че са гласували, тласкани от емоциите си. Ще предложат едно или друго внимателно обмислено основание за решението си — нещо за икономиката или аналогия с римската история, или някой овехтял религиозен аргумент — каквото и да е, но
