— Ендрю, това няма да ти донесе каквото искаш. Не си направил нищо повече от една грамадна глупост. Върни се в предишното състояние.
— Не мога. Вече са причинени прекалено много повреди. Операцията е необратима.
— Ами сега?…
— Остава ми да живея около година, Чи. Ще дочакам двестагодишнината от създаването си. Признавам тази своя слабост — исках да ме има дотогава. После… естествена смърт, Чи. Другите роботи ги изключват и разглобяват, те спират да съществуват завинаги, прекратяват работното им състояние. Аз просто ще умра. Първият робот, който ще умре — ако и тогава още ме смятат за робот.
— Ендрю, не мога да повярвам на приказките ви. Каква полза ще има? Вие се унищожихте за нищо — за нищо! Не си струваше!
— Според мен имаше защо да го направя.
— Значи сте глупак, Ендрю!
— Не — меко възрази той. — Ако накрая получа признание, че съм човек, значи си е струвало. А ако се проваля, е, значи най-после идва скорошният край на безплодните ми усилия и страдания, а и това си струваше да постигна.
— Страдания?
— Да, страдания. Чи, нима мислите, че никога не съм страдал?
Ли-Синг направи нещо, от което Ендрю онемя. Тя тихо заплака.
24
Странно, но драматичната постъпка — последна в дългия живот на Ендрю заплени въображението на света. Нищо в направеното преди не помръдна хората и на косъм в упорството им да отричат, че е човек. Но Ендрю прие накрая дори смъртта, само и само да стане пълноценно човешко същество. Жертвата се оказа твърде голяма, за да я отхвърлят.
Вестта се разлетя навсякъде като ураган. Никой не говореше за нищо друго. Законопроектът, удовлетворил отдавнашното желание на Ендрю, мина през Световното законодателно събрание без никакво разногласие. Никой не би се осмелил да гласува против. Дори нямаше дебати. Не беше нужно. Да, приемаха нещо безпрецедентно, естествено, но поне веднъж всеки искаше да остави настрана споровете за прецеденти.
Съвсем съзнателно определиха последната церемония за деня, в който се навършваха двеста години от създаването на Ендрю. Световният координатор трябваше публично да сложи подписа си под документа и да го превърне в закон, церемонията щеше да се предава по планетарната мрежа и да се препредава в лунните градове и другите по-далечни колонии в космоса.
Ендрю седеше в инвалидна количка. Още можеше да ходи, но твърде колебливо и би се притеснил да изглежда толкова слаб пред погледите на милиарди хора.
А милиардите гледаха — гледаха навсякъде.
Церемонията беше скромна и съвсем кратка. Световният координатор — по-точно, електронното му изображение, защото Ендрю си беше у дома в Калифорния, а Световният координатор в Ню Йорк — започна с думите:
— Ендрю Мартин, това е един особен ден, не само за вас, но и за целия човешки род. Никога преди не е имало такъв ден. Но и никога преди не е имало такъв като вас.
— Ендрю, преди петдесет години в „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“ се е състояло тържество по случай сто и петдесетата годишнина от вашата поява на бял свят. Както чух, на това тържество един от ораторите ви е провъзгласил за Сто и петдесет годишния робот. Бил е прав, доколкото е могъл. Но сега съзнаваме, че не е стигнал достатъчно далеч. Затова светът направи крачката към установяване на справедливостта, която ще възтържествува днес.
Световният координатор погледна Ендрю и се усмихна. На малката маса пред него лежеше документ. Световният координатор се наведе над него и със замах написа името си.
След миг вдигна поглед и заговори с най-тържествения, сериозен глас:
— Това е. Указът е официално издаден и неотменим. Оставихте вашата сто и петдесета годишнина зад себе си преди петдесет години. Заедно с положението на робот, с което сте дошъл на този свят, и с което ви определяха до днес. Сега отменяме това положение. Вие вече не сте робот. Току-що подписаният от мен документ променя всичко. Днес, мистър Мартин, ние ви обявяваме… за Двестагодишния човек.
И усмихнатият Ендрю протегна ръка, сякаш да се здрависа със Световния координатор, въпреки че ги делеше цял континент. Репетираха многократно този жест, всичко бе премерено до милиметри. И за милиардите зрители изглеждаше, че двете ръце наистина се срещнаха — топъл човешки жест, който за миг свързва един човек с друг.
25
Състоялата се само преди броени месеци церемония остана като неясен спомен, краят наближаваше. Мислите на Ендрю бавно избледняваха. Намираше се в леглото си, в голямата къща над Тихия океан.
Той отчаяно се опитваше да ги задържи.
Човек! Беше човек, най-после беше човешко същество! Десетилетие след десетилетие той се бореше да изкачи стълбата нагоре, над произхода му на робот. Отначало не разбираше накъде го тласкат стремежите му, но постепенно те се избистряха в ума му. Накрая постигна желаната цел, станала толкова важна за него. Направи нещо почти невъобразимо — нещо уникално в историята на човешкия род.
Искаше това да бъде последната му мисъл. Искаше да се разтвори в нищото — да умре с нея.
Ендрю отвори още веднъж очи и за последен път позна Ли-Синг, застанала в тъжно очакване до леглото му. Имаше и други, дошли да присъстват на последните му мигове, както той преди много години стоеше край Сър и Малката Мис. Но тези хора бяха сенки, само смътни сенки. Вече забравяше лица и имена, всичко. Изплъзваха му се натрупаните спомени от двеста години.
Нека си отиват, каза си той. Нека всичко си отиде.
Само стройната фигура на Ли-Синг оставаше безпогрешно различима на фона на сгъстяващата се сивота. Последната от неговите приятели. Бе имал мнозина през тези два века, но те си отидоха, тя остана единствена. Бавно, несигурно, Ендрю протегна ръка към нея и съвсем слабо усети как тя я пое. Каза му нещо, но той не успя да чуе думите.
Тя се стапяше в погледа му, последните мисли изтичаха като струйка в мрака.
Усещаше студ, страшен студ и Ли-Синг изчезваше, потъваше в тъмната мъгла, която го обгръщаше.
После една последна мисъл се върна при него и остана за миг, преди всичко да спре. За секунда се мярна проблясващият лик на първия човек, който разбра истинската му същност преди почти двеста години. Обкръжаваше я ореол от топлина и светлина. Златната коса грееше като ослепителен изгрев. Тя му се усмихваше… викаше го…
— Ендрю… — меко каза тя. — Ела, Ендрю. Хайде. Ела. Знаеш коя съм.
— Малка Мис — прошепна той, твърде слабо, за да го чуе някой.
Затвори очи, мракът го погълна и — най-после истински човек — той му се остави без никакво съжаление.
Информация за текста
© 1992 Айзък Азимов
© 1992 Робърт Силвърбърг
© 1993 Владимир Зарков, превод от английски
Isaac Asimov, Robert Silverberg
The Positronic Man, 1992
