Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб
По идея на Дъглас Адамс
На моята скъпа Алисън
Идеята за „Титаник — звездният кораб“ се появи съвсем случайно, както често става с големите идеи. Преди години, докато пишех „Живот, Вселената и Всичко“ ми хрумна да доразвия сюжета като включа авария със звездния кораб Титаник, веднага след старта на изпитателния му полет. Такива отклонения от основната линия на разказа се явяват често в хода на работата, докато се чудиш как да продължиш нататък Мислиш си: „Е, нищо не ми пречи да поразвия и тази идея!“ Така стана и в този случай. Известно време няколко изречения си стояха като част от „Живот, Вселената и Всичко“, докато един ден не ме озари прозрението: „От това може да излезе нещо по-значително!“ Обмислях дори да превърна идеята в отделен роман, но изведнъж си рекох, че това наистина е много добра идея, а аз винаги съм се отнасял с предубеждение към великите идеи.
В средата на 80-те направих текстов вариант за компютърна игра по „Наръчник на галактическия стопаджия“. Работата върху него бе много забавна. Играчът влиза във виртуален разговор с компютъра. Когато пишеш нещо такова, трябва да предвидиш реакциите на виртуалната публика. Струва ми се, че компютърът ни даде възможност да се върнем към времената преди откриването на печатарската машина, да възродим магията на интерактивното общуване. Е, в онези времена едва ли са го наричали интерактивно. Тогава хората не са имали нужда от специален термин, тъй като не са познавали други форми на общуване. Когато някой разказвал история, слушателите реагирали спонтанно. А разказвачът можел веднага да импровизира. С откриването на печатарската машина, интерактивният елемент се загубва, а разказът се затваря в строги рамки. Струва ми се, че интерактивният компютърен разказ съчетава добрите страни на двете форми на общуване. Ала появата на компютърната графика убива всичко. Текстът дава много възможности, но изглежда скучен на екрана — не се движи, не проблясва и затова е принуден да отстъпи място на по-забавни неща.
Естествено, първите компютърни графики бяха бавни, грубовати и грозни. Те никак не ми харесваха и затова реших да изчакам. Само след десет години вече изглеждаха много по-добре. Ала тогава пък интерактивното бе сведено до посочване на обекти с мишката и кликване върху тях. Липсваха разговорите, в които текстовите игри въвличаха играчите. Помислих си, че е възможно двете неща да се комбинират…
По това време с група приятели се бяхме заели със създаването на нова дигитална компания — The Digital Village (http://www.tdv.com). Започнах да търся нещо подходящо за първия ни проект — игра на CD-ROM, която да комбинира изящната графика с възможността играчът да въвлече героите в разговор. И тогава се сетих за „Титаник — звездният кораб“.
Когато се захванахме с този огромен проект, на преден план излезе въпроса за романизирането. Оказа се, че аз, който обикновено пишех книги, този път бях измислил чудесна история с начало, завръзка и (странно, но факт!) идеален край, докато се забавлявах с нещо съвсем различно от обичайното ми занимание. Издателите настояваха романът да излезе заедно с играта, за да могат да го продадат по-добре. (Това ми се видя странно, тъй като и по-рано успешно продаваха книгите ми, без каквито и да било допълнения. Но такава беше издателската логика, а както ви е известно, издателите са от планетата Цог). Във всеки случай, ясно беше, че не мога да приключа едновременно и книгата, и играта. Трябваше да призная, че няма да завърша романа, освен ако не зарежа това, с което всъщност бях започнал — играта. Но кой да се заеме с книгата?
По това време в офиса идваше Тери Джоунс. Един от героите в играта е смахнат папагал, оставен на борда на кораба. Тери беше приел да озвучи този герой. Оказа се, че това е ролята на живота му. Когато видя всички графики, които бяхме разработили през последните няколко месеца, той живо се заинтересува от целия проект и произнесе съдбовното изречение: „Мога ли да помогна с още нещо?“ Аз го попитах: „Искаш ли да напишеш роман?“, а Тери отвърна: „Да, разбира се. Имаш го. Мога да го напиша гол.“
Тери е един много известен човек, а лицето му е съвсем малко по-известно от задника му. Разбира се, той го показва, само когато наистина се налага по артистични съображения. Но характера на артистичните му занимания е такъв, че това често се налага. Творческият живот на г-н Джоунс е една безкрайна нудистка лудория. Той е известен също като телевизионен режисьор, сценарист и автор на детски книги, но никое от тези занимания не му предостави възможност да се разсъблече напълно. Това обяснява и условието му да напише „Титаник — звездният кораб“ чисто гол. На твореца, седнал пред компютъра си по гол задник, дължим цялата свежест, лекота и лирична уязвимост на книгата.
Мечтата ми да работя върху някакъв проект заедно с Тери Джоунс датира още от първата ми среща с него преди двадесет и пет години, когато го видях на една зелена уличка в покрайнините на Екзетър, облечен в красива рокля на цветя. Зад колата му се влачеше малка тактическа ядрена установка. Както ще се убедите по-нататък, той създаде много по-глупав и по-палав, но и много по-добър роман от този, който аз бих могъл да напиша. С това си спечели уникалното признание — Папагал и Роман от Тери Джоунс.
Дъглас Адамс
— Къде е Леовинус?! — кресна Патлака на Блеронтис, главен надзирател по количеството на целия Североизточен газов район на планетата Блеронтин. — Не! Не ги ща пак тия лайняни сандвичи с рибен пастет!
Е, не каза точно „лайняни“, защото такава дума не съществува в блеронтинския език. По-скоро би могло да се преведе буквално като „наподобяващ по размери мекичкото на лявото ухо“, но по значение се доближава повече до „лайнян“. Нито пък каза точно „рибен пастет“, защото на Блеронтин рибите не съществуват във формата, под която ние бихме ги разбирали като риби. Но когато превеждаш от езика на цивилизация, за която не знаем и бъкел, намираща се чак в центъра на Галактиката, ти се налага да я караш по приблизителната процедура.
По подобен начин Патлака на Блеронтис не е точно „надзирател по количеството“, а терминът „Североизточен газов район“ със сигурност не дава никаква представа за цялото величие и великолепие на неговото положение. Ами вижте какво, май по-добре да започна отначало.
— Къде е Леовинус? — кресна Патлака на Блеронтис, най-важният и значителен държавник на цялата планета Блеронтин. — Без него корабът не може да излети!
Изпратиха неколцина по-дребни чиновници да търсят Великия. Огромната тълпа се люшкаше с нарастващо нетърпение пред огромния Монтажен док, където новият Звезден кораб се издигаше, увит с копринено покривало в привлекателен розов цвят. Никой от тълпата не беше зървал дори и нитче или болтче от този кораб, но славата му вече се носеше нашир и надлъж из галактиката — от единия ръкав на спиралата, та чак до другия.
Ала великият Леовинус все още не се виждаше никакъв на стартовата площадка. А някакъв дребен чиновник за хиляден път обясняваше на Патлака на Блеронтис защо сандвичите с „рибен пастет“ имат такова голямо значение.
— Обикновено, Ваше изумително и най-възвишено великолепие, вие бихте били съвсем прав да предположите, че изстрелването на един космически кораб не заслужава да се отбелязва с такива забележителни чествания. Но както ви е добре известно, този Звезден кораб е нещо друго. Това е най- великият, най-разкошният, най-напредналият в технологично отношение космически кораб, строен някога; това е Върховният космически кораб — най-великото постижение на кибернавтиката през този век и през
