който и да било друг; абсолютно неунищожим. Ето защо Интергалактическият съвет сметна за уместно да обяви изстрелването му за събитие, достойно за отбелязване със сандвичи с рибен пастет.
Сърцето на Патлака се сви. И последната му защитна линия се съсухри и се разпадна пред очите му; той разбра, че е обречен да изяде поне една хапка с „рибен пастет“, преди корабът да литне. И знаеше, че вкусът ще се задържи в устата му месеци наред. А един блеронтински месец ще ви стигне за няколко живота, ако случайно сте землянин. Но той, естествено, не беше.
Всъщност никой в цялата тълпа от около петдесет милиона блеронтинци, събрала се да гледа изстрелването на Най-великия звезден кораб в Историята на вселената, не беше и чувал някога за Земята. И да ги бяхте питали, нямаше как да ви разберат, защото при събития, отбелязвани със сандвичи с „рибен пастет“, преводаческите лепенки не бяха разрешени. Поредната тъпа традицийка — от ония, които вбесяваха Патлака1.
А Леовинус все още го нямаше никакъв.
— Всички тук са затаили дъх и стискат палци — прошепна Главния репортер на Блеронтинското бюро по събиране на новините в невидимия си микрофон. — Все още никой не е зърнал дори за миг прочутия Кораб, но всеки е убеден, че той е не само най-модерният в технологично отношение, но и най-красивият космически кораб, създаван някога. В края на краищата е създаден от Леовинус, на чийто архитектурен гений дължим великия мост Север-юг, който свързва нашите две полярни шапки; на неговото музикално вдъхновение дължим блеронтинския национален химн „Възтържествуват сандвичите наши всеки Божи ден“; на майсторството му в балистиката и в енергетиката на биомасата дължим нашето трето слънце, което сега сияе над нас благодарение на прочутото си копче за палене и гасене… Но ето, идва новината с… ама какво става? Дами, господа и други същества, май излиза, че великият Леовинус е изчезнал! Цял ден никой не го е виждал. Без съмнение сега корабът не може да бъде изстрелян… но тълпата вече настоява да се предприеме нещо… И — о, Боже! Това пък какво е?
Из множеството се понесе недоволно шушукане: една тайфа дребосъци, облечени в дрипави гащиризони и сплескани такета, изведнъж започна да си пробива път през наблюдателната площадка. Крещяха нещо на неразбираем език и размахваха някакви плакати.
— Като че ли делегацията от Ясака е успяла да се промъкне! — в гласа на Главния репортер се долавяше тревожна нотка. Беше написал предварително целия си коментар — както винаги. Мисълта, че непредвиден обрат в хода на събитията може да го принуди да импровизира, за него беше кошмар, тревожил съня му, откакто се бе захванал с репортерския занаят.
— Хм! — изсумтя Главния репортер. Усещаше как главата му олеква. — Ъ! — помъчи се да си поеме дъх и усети как стомахът му се присвива. — Ох! Кхъ-кхъ! Ми к’во да кажа? — молеше се думите сами да дойдат на езика му. В повтарящия се кошмар — сънуваше го винаги след като е ял сноркови чревца — попадаше точно в такова положение: някаква невидима ръка отмъкваше сценария му и после ни гък, ни мък.
В защита на Главния репортер сме длъжни да обясним, че по време на обществени събития на Блеронтин рядко възникваха непредвидени обстоятелства, защото властите упражняваха здрав контрол.
— Много ясно, че са те! — възкликна Главния репортер. — Успях! Това са ясаканците, няма грешка! Виждам ги! — ама това всъщност си бяха цели две изречения! Той можеше! — Имат пурпурни щипкохлъцки! Ох, мамка му! — да не можеш нищичко да измислиш, си беше едно; но защо сега дрънкаше пълни глупотевини? Това го нямаше дори в кошмара. Беше още по-зле!
Истината е, че личното нещастие на Главния репортер беше брънка от цяла верига нещастия, смущавали строежа на Кораба от самото начало. Носеха се слухове за претупана надве-натри работа: курсорите гълъби в кибермрежата ги нямаше никакви; големият двигател беше забутан незнайно къде; самият Леовинус се беше сдърпал с Председателя на „Звездострой инкорпорейтид“; свада избухнаха и между Леовинус и неговия мениджър Бробостигон; между Бробостигон и счетоводителя на Леовинус, Скралионтис; между Скралионтис и Леовинус и т.н., и прочее.
Факт си беше, че построяването на Звездния кораб беше докарало до финансово разорение всеки, забъркан в него, включително и цялата планета. До този момент Ясака беше процъфтяващ курорт, населяван от трудолюбив народ. Тъй като разполагаха с най-ефикасната и надеждна строителна индустрия в цялата Централна галактика, ясаканците от векове се радваха на спокойно благоденствие и на висока репутация. Никога не надуваха цените. Винаги свършваха работата в срок. Не претупваха нещата. Бяха раса от горди занаятчии, които нямат нищо общо с Интергалактическите сандвичеви турнири и точно заради това спечеленото от тях се използваше за благото на собствения им народ.
Така беше, докато не се захванаха с построяването на шедьовъра на Леовинус — Звездния кораб, изправен на стартовата си площадка в очакване да вдигнат булото му.
— Върнете ни щастливия живот! — крещят демонстрантите от Ясака.
— Планети, а не звездолети! — реват плакатите им срещу неразбиращата тълпа.
— Разкарайте тия копелдаци оттук! — ръмжи Флортин Риманкес, началникът на Полицията и зайците.
— Къде е Леовинус? — хленчи Патлака на Блеронтис.
II.
Това беше невъзможно — само преди ден Леовинус беше дал пресконференция! Щом стъпи на трибуната, бе почувствал могъщо самодоволство. Бялата му брада беше фризирана специално за случая от Феронис Феронизис, най-великия фризьор на Блеронтин; залепиха му вежди с нови лепенки за перуки (с гаранция за абсолютна незабележимост). В много отношения това беше най-великият миг в живота му.
— Какво е да бъдеш не само най-великият архитект, познат някога в цялата галактика, но и най- великият скулптор, също и най-великият математически гений, гарнитурчик и аранжор на сандвичи от световна класа? — точно такива въпроси Леовинус най-обичаше.
Едно време като по-млад сигурно щеше да изтърси: „Върви да лижеш задника на някой друг, чвор с чвор! Мен ме интересуват единствено Истината и Красотата!“ Ала в един момент беше усетил, че колкото повече бръчки преброяваше на челото си и колкото повече проблеми имаше с целомъдрието и умножението по седем, толкова повече ласкателството му идваше добре.
— Направо се влюбих във вашата сграда Пандакс с разменящите се стаи и потенциал за пълно пренареждане! — викна една млада репортерка с кротък поглед и очарователно зелени устни.
— Благодаря — Леовинус пусна най-достопочтената си усмивка.
— Изглеждате страхотно! — изви глас друга.
Леовинус тъкмо се опитваше да реши която от двете млади репортерчици с кротък поглед и очарователно зелени устни да покани зад кулисите да му пийнат по едно или да ги покани и двечките, пък както се получи, когато се вряза един мъжки глас:
— Над какъв точно научен експеримент работехте при последния нещастен случай с вас, сър? И вярно ли е, че още не са ви пораснали веждите? — Леовинус потисна пристъпа на паника и си рече наум, че веждите му си изглеждат съвсем добре. Тоя печен журналист просто му пускаше мухи. После му се наложи да потисне пристъпа на паника, надигнал се поради това, че току-що бе получил пристъп на паника.
„Нормално е на моята възраст да имаш пристъпи на паника! — скастри се сурово наум, като в същото време забеляза с благодарност, че вълна от неловкост заля събралите се представители на медията. — Имам късмет, че на моята възраст нямам и ангина, и увиснал задник!“ В такива моменти Леовинус открай време си припомняше какъв късметлия е.
Ала пресконференцията определено беше тръгнала накриво. Някакъв журналист в дъното на залата задаваше въпроси с тон, който никак, ама никак не звучеше любезно. Всъщност в гласа му се долавяше нещо толкова, ама толкова нелюбезно, че Леовинус едва разбра въпроса.
— Питах — повтори журналистът със същия неласкав тон — как бихте отговорили на обвиненията, че при строежа на Космическия кораб доста неща са били претупани и че е имало някакви финансови проблеми с вашия мениджър Антар Бробостигон и счетоводителя ви, Друут Скралионтис?
— Подобни инсинуации — отговори Леовинус, като присви фалшивите си вежди в особено
